Моята борба - Истинските причини за германската катастрофа

Моята Борба

от

Адолф Хитлер

Глава Х

Истинските причини за германската катастрофа

Дълбочината на падението, на което и да е тяло, винаги се явява мярка за отдалечеността на даденото му местонахождение от първоначалното положение, в което то се е намирало по-рано. Този закон също се отнася и за падението на цели народи и държави. Но именно пред вид на това особено голямо значение придобива въпросът за това в какво положение или, по-точно казано, на каква висота се е намирал този народ до началото на своето падение. Силно и дълбоко може да падне само онзи народ, който по-рано се е намирал на по-голяма или по-малка висота. Затова е толкова трудно за всеки правилно мислещ и правилно чувстващ човек да преживее катастрофата на нашата Германска империя, тъй като нашето падане стана от такава голяма височина, каквато при сегашното унижение на Германия е трудно да си представим.

Още самото обединение на Германия и образуването на Германската империя бяха увенчани със златния ореол на величествени дни, останали като най-великото събитие в сърцата на цялата нация. Империята беше възникнала след редица непрекъснати и чудесни военни победи, станали истински плод на безсмъртното, несравнимо мъжество на героите ни. Така и само така можеше да се обрисува възникването на Германската империя на децата и внуците на героичното поколение от 70-те години. Всеки немец разбираше или чувстваше, че нашата велика Германска империя дължи възникването си не на джафкането на парламентарните фракции; всеки немец осъзнаваше или просто усещаше, че самият начин, по който беше възникнала нашата империя представляваше нещо изключително. Не под мнимата закрила на парламента с неговите скучни словесни дуели, а под грохота на пушека на фронтовете на немските армии, обкръжили от всички страни Париж, се роди решението, прието единодушно от всички немци, започвайки от краля и завършвайки с простия син на народа, - да се образува в бъдеще една единна империя и да се сложи на главата на пруския крал императорската корона,символизираща това братско единство. Това не беше резултат на някакви си жалки интриги. И не дезертьорите, не героите в тила излязоха в ролята на основатели на бисмарковата империя. Империята беше създадена от славните ни полкове на фронта.

Само тази обстановка, в която се раждаше нашата империя и в която тя получи първото си бойно кръщене, я увенчаваше с ореола на великата историческа слава, която рядко се случва и на най-старата от държавите.

А какъв изумителен подем започна в страната ни непосредствено след провъзгласяването на единна Германия!

Завоюваната от нас на военните полета пълна национална независимост ни осигуряваше къшея хляб за всички в пределите на страната. Бързо растеше населението на страната, бързо растяха земните й богатства. Честта на държавата, а заедно с това и честта на целия народ, сега се намираше под славната закрила на изумителната армия, чийто облик по най-поразителен начин се отличаваше от този, който притежавахме до обединението.

И какво от това? Падението, което изпита след световната война държавата и народа ни, беше толкова дълбоко, че хората сега много трудно можеха да си представят на каква висота се намираше по-рано страната ни. Толкова огромни бяха сегашните ни унижения, толкова жалко положението на страната, че в сравнение с тях старото положение ни се струва някаква чудна приказка и хората не могат да повярват, че тази приказка някога е била истинска случка.

Спомняйки си прекрасното минало, хората често се заслепяват дотолкова от чудесните спомени, че забравят да се запитат за причините за тази чудовищна катастрофа. Нали е ясно, че причините за катастрофата са били някъде по-рано заложени.

Казаното, разбира се, се отнася само за тези немци, за които Германия винаги е била нещо повече от обикновена територия, където се плюска, нещо повече от място, където може добре да се печели и харчи. Всичко това разказваме не на тези, за които днешното унижение на Германия е само въплъщение на техните някогашни мечти, а за тези, които наистина възприемат сегашното положение на родината като катастрофа.

Симптомите на катастрофата са били заложени още в отдалеченото минало, но тогава само малцина си даваха сметка за значението на тези симптоми.

Да се осъзнае това беше по-необходимо, от когато и да е било.

За да излекуваш от каквато и да е болест, трябва най-напред да разбереш нейните причинители. Същото се отнася и за лечението на политическите болести. Ние забелязваме много по-лесно външната форма на заболяване, отколкото истинската й причина, тъй като формата се набива на очи. Съществуват много хора, които благодарение на това са неспособни да видят нещо друго освен външната форма. Такива хора често смесват причината на заболяването с формите на проявлението му, а понякога въобще отричат съществуването на каквато и да е причина. Така и сега много сред нас обясняват катастрофата на Германия преди всичко с всеобща икономическа потребност и произтичащите от нея последствия. Та нали на всеки от нас му се налага да изпитва върху себе си резултатите от икономическата потребност. Това се превръща в достатъчно основание да виждаме именно в икономическа потребност главната причина за всичко случило се. В много по-малка степен е склонно населението да вижда причините за катастрофата в политически, общокултурни, нравствено-морални фактори. На мнозина тук отказва да служи чувството и разума.

Че така мислят широките маси е половин беда. Но че и в кръговете на немската интелигенция германската катастрофа се обяснява предимно с "икономически фактори", това вече е лошо. Такава диагноза води до това, че те търсят лечението само в стопанската сфера, с което се обяснява и обстоятелството, че досега не можем даже да констатираме началото на оздравяването. Едва тогава ще разберем истинските причини за сегашното ни нещастие и само тогава ще намерим истински средства за лечение на болестта, когато осъзнаем, че и тук икономическите фактори притежават само втората, даже третата роля, докато първата роля принадлежи на политическите, нравствено-моралните и кръвните фактори.

Въпросът за истинските причини за германската катастрофа има решаващо значение за такова политическо движение, което си поставя за основна цел преодоляването й.

Пристъпвайки към изследването на причините за катастрофата ни, заложени в миналото на Германия, трябва да се предпазим от смесването на онези явления, които най-вече се набиват на очи с факторите, които имат най-дълбоко значение.

Най-лесното и заедно с това най-разпространеното обяснение на сегашните нещастия, т.е. причината за катастрофата се свежда до загубата на войната.

Мнозина сериозно вярват в това нелепо обяснение. Но в устата на още повече хора такова обяснение е само съзнателна измама. Последното се отнася преди всичко за онези, които сега са на власт и забогатяват от настоящите порядки. Нима господата водачи на революцията не доказваха по-рано на народа, че две по две е четири и че на него му е безразлично как точно ще завърши тази война? Нима не крещяха на всеки кръстопът, че само "едрите капиталисти" са заинтересовани от победата на фронтовете, а съвсем не германският народ и още по-малко германският работник? Нима тези апостоли на мира не утвърждаваха напълно противоположното: че само поражението на германския "милитаризъм" ще осигури на германски народ небивал подем и процъфтяване? Нима именно в тези кръгове не пяха хвалебствени химни за добротата на Антантата и не стовариха цялата вина за кървавата кланица изключително върху Германия? Всичко това можеше да бъде направено, само че преди това трябваше да бъде обяснено, че военното поражение на Германия не би могло да има никакви особено тежки последствия за нацията. Нали тези господа проведоха цялата революция под лозунга, че, попречвайки на победата на Германия на фронта, с това революцията ще поведе германския народ по пътя на небивала свобода и независимост.

Нима не беше така, о, жалки, лъжливи субекти!

Необходимо е да притежаваш безгранична еврейска наглост, за да дойдеш сега и да кажеш, че причината за германската катастрофа е в пораженията на фронта - след като централният орган на партията на народната измяна, берлинският "Форвертс", черно на бяло беше написал през 1918 п, че германският народ сега не иска войската му на фронта да удържи нови победи.

И ето сега идват тези хора и заявяват, че причината за германската катастрофа е в проиграната война.

Да спориш с такива съзнателни лъжци е напълно безполезно. Нито една минута не бих загубил за това, ако това нелепо "обяснение" не беше станало достояние на много хора, които не го разбираха и безсмислено го повтаряха без всякаква зла умисъл. Та тези редове освен това ще послужат за нашите хора, на които често им се налага да си имат работа с такива изпечени противници, които са готови направо в очите на честната публика да изопачат всяка наша дума.

Когато ни казват, че истинската причина за германската катастрофа е изгубената война, ние сме длъжни да отговорим по следния начин.

Разбира се, военното ни поражение оказа ужасяващо влияние върху цялото бъдеще на отечеството ни; обаче изгубената война не беше причина, а самата тя беше следствие на редица причини, довели Германия до катастрофа. За всеки способен да мисли човек, за всеки немец с добра воля беше напълно ясно от самото начало, че нещастният изход на войната, която се водеше не на живот, а на смърт, неизбежно трябваше да доведе до най-тежки последствия за нас. За съжаление обаче сред нас имаше и много такива, които или не разбраха това навреме или въпреки разума отричаха тази истина и спориха с нея. Сред последните имаше и такива, които едва много късно разбраха значението на катастрофата, съучастници на която бяха те. Тайно самите те по-рано желаеха поражението на Германия и едва малко по-късно видяха до какви размери стигна злото. Ето къде трябва да се търсят действителните виновници за катастрофата, които изведнъж приемаха твърдението, че единствената причина за нещастието е изгубената война. Проиграването на войната беше само резултат на тяхната собствена престъпна дейност, а не на "лошото" управление на ръководството, както твърдят тези господа сега. В лагера на противниците на Германия също нямаше само страхливци. Техните войници също умееха да умират. Броят на войниците в противниковия лагер още от първия ден превъзхождаше броят на собствените ни войници. Що се касаеше до техническото въоръжение, то в пълно разпореждане на противниците ни беше арсенала на целия свят. И ако все пак в продължение на четири дълги години удържахме блестящи победи над целия свят, то това не би трябвало да се обясни само с героизма на нашите войници и превъзходството на нашата "организация"; не, това се обяснява и с качествата на военното ни ръководство - което не посмяха да отрекат и самите противници. Организационният процес, ръководният процес в немските армии бяха поставени на такава недосегаема висота, каквато досега не е виждал светът. В тази област бяхме достигнали предела на възможното, направено от човечеството.

Че такава армия можеше да претърпи поражение беше заложено в онези престъпления, които бяха извършени. Поражението на нашите армии не беше причината на сегашните ни нещастия, а единствено резултат на извършените престъпления. Но, логично, поражението на армиите ни не би могло да няма за свое последствие понататъшното влошаване на положението ни, превърнало се по-късно в катастрофа.

Че това е именно така, е видно от следното. Нима всяко военно поражение непременно винаги води до сломяване на нацията и държавата? Откога такива резултати неизбежно съпътстват всяка проиграна война? Нима в историята винаги е било така, че от една изгубена война нациите непременно са загивали?

Може съвсем лаконично да се отговори на това: само онзи народ е загивал, проигравайки война, за когото военното поражение е било разплата за вътрешната гнилост, страхливост, безхарактерност, с една дума, за загубата на собствено достойнство. В други случаи военното поражение по-скоро е давало тласък към нов велик подем, а в никакъв случай не се е превръщало в надгробен паметник на могилата на даден народ.

В историята ще намерим хиляди примери, потвърждаващи вярността на казаното.

Нашето поражение в световната война, за съжаление, съвсем не беше незаслужена катастрофа, а уви, заслужено наказание от страна на вечното провидение. За наша беда повече от всичко заслужихме това поражение. Загубата на войната е само един от най-ярките симптоми на деградацията ни в цяла редица от такива симптоми, които са едва забележими с просто око. Да отричат този факт, могат само онези, които желаят да заровят главата си в пясъка.

Достатъчно е само да се обърне внимание на това, какви явления съпътстват военното ни поражение. Нима в много среди не можем откровено да констатираме безсрамни възторзи по отношение на това нещастие, постигнало родината ни? Нима нещо подобно би било възможно, ако с цялото си поведение не заслужихме това ужасно нещастие. Нима не беше и по-лошо: нима не се намираха хора, които направо се хвалеха, че със своята "работа" са успели най-накрая да подринат нашия фронт. Та нали всичко това не беше направено нито от французите, нито от англичаните, не, не, този позор носеха върху себе си истинските немци! Нима не сме заслужили тези нещастия, които ни се стовариха върху главата? Нещо повече: нима след всичко станало не приехме открито за своя вината за започването на войната и нима не го направихме, ясно съзнавайки, че в действителност вината въобще не беше наша?

Не, хиляди пъти не. Вече само от това как немският народ възприемаше военното ни поражение, ставаше ясно, че причините за катастрофата на Германия съвсем не следва да се търсят в загубата на едни или други позиции на фронта в края на войната или в неуспеха на последното ни настъпление и т.н. Ако на практика причината беше в това, че самата ни армия се беше прекършила, ако нещастията на родината бяха предизвикани само от поражението на фронта, тогава германският народ би се отнесъл и към самия факт на поражение по различен начин. Тогава народът ни щеше да посрещне новината за поражението с много мъка, със стиснати зъби; тогава сърцата ни щяха да се преизпълнят с голяма ненавист и ожесточение срещу външния враг, на когото злата съдба беше осигурила победа над нас; тогава нацията ни по примера на римския сенат щеше да побърза да посрещне победените дивизии, за да ги помоли да не изпадат в отчаяние, а да продължават да вярват в звездата на нашата нация. Тогава щяхме да успеем да съхраним чувството си на благодарност към героичната, макар и победена армия, и бихме съумяли да я посрещнем със съответния израз на благодарност за понесените жертви. Тогава и самата капитулация пред противника би се осъществила в друга обстановка. Ако макар и разумът да подсказваше, че е необходимо да се подпише капитулация, то със сърцето си ние се подготвяхме към предстоящия нов подем.

Ето как би се възприело военното поражение, ако ставаше въпрос само за това, че късметът ни е изменил на фронта. Тогава никой не би посмял да се смее и танцува заради случилото се, тогава никой не би се хвалил със страхливостта си, не би обявил поражението за нещо положително, никой не би издевателствал над армията и никой не би посмял да изхвърли в калта знамената и кокардите на полковете ни. Тогава у нас не биха могли да се разиграят тези ужаси, които позволиха на английския офицер полковник Редингтън презрително да каже, че "от трима немци в крайна сметка един е изменник". Не, тогава вълната на измяната не би придобила такава чудовищна сила; никога нямаше да се стигне до там, че в продължение на пет години от ден на ден уважението към нас от страна на другите народи постоянно да намалява.

Само от това е достатъчно ясно, доколко лъжливо е твърдението, че причината за германската катастрофа е била изгубената война. Не и не! Нашият крах на фронта беше сам по себе си резултат на редица заболявания, които бяха сполетели немската нация още преди началото на войната. Военното поражение беше само първото, очевидно безспорно външно потвърждение на това, че Германия отдавна вече е заболяла. Самата болест се състоеше в отровата на моралното разложение, в отслабването на инстинкта за самосъхранение, в цялата тази вътрешна слабост, във всички тези разнообразни неразположения, които отдавна вече подронваха фундамента на държавата.

Опитаха се да стоварят отговорността за изгубената война върху генерал Лудендорф. Тук се налага направо да се каже: необходима е цялата безсъвестност на евреите и дебелата глава на марксистите, за да се осмелиш да стовариш отговорността точно на човека, който единствен в цяла Германия с голямо напрежение на силите, с почти нечовешка енергия се бореше, за да спаси Германия от позора, униженията и катастрофата. Но евреите и марксистите знаеха какво правят. Нападайки Лудендорф, те парализираха възможното нападение от негова страна върху самите тях, понеже Лудендорф можеше да стане опасен техен обвинител, единствено у него бяха данните, с които успешно щеше да разобличи предателите. Ето защо изменниците побързаха да измъкнат от ръцете на Лудендорф моралното му оръжие.

Тези господа изхождаха от логиката, че колкото по-чудовищно излъжеш, толкова по-бързо ще ти повярват. Обикновените хора по-скоро вярват на голямата лъжа, отколкото на малката. Това съответства на примитивната им душа. Те знаят, че за дребното и самите те са способни да излъжат, но да излъжат за повече, май че, биха се притеснили. Голяма лъжа даже няма да им дойда наум. Ето защо масите не могат да си представят, че другите са способни на къде по-чудовищни лъжи, на къде по-безсъвестно извращаване на фактите. И даже, когато им разяснят, че става въпрос за чудовищна измама, те все още ще продължават да се съмняват и ще бъдат склонни да смятат, че вероятно тук все пак има частица истина. Ето защо виртуози на лъжата и цели партии, изградени основно върху лъжата, винаги прибягват именно към този метод. Тези лъжци прекрасно знаят тази черта на масите. Излъжи, само че повечко, и нещо от лъжата ти ще остане.

Е, известно е, че виртуози над виртуозите по лъжата на всички времена са били евреите. Още самото съществуване на евреите е построено на такава голяма лъжа, като че ли евреите не представляват раса, а само религиозна община. Не напразно един от най-великите хора, които познаваше нашата история, завинаги е заклеймил евреите, казвайки за тях, че те са "велики майстори на лъжата". Който не разбира това или не иска да го повярва, той е неспособен да се бори за тържеството на истината на земята.

Сега немският народ може да се радва на това, че непроявената, но измерителна болест, разяла организма му в годините 1918-1919, се прояви навън под формата на бурна катастрофа. Ако това не се беше случило, нацията ни вървеше към гибел, може би по-бавно, но сигурно. Болестта би придобила хроничен характер; докато сега, приемайки такива остри форми, в крайна сметка тя се набива на очи и вниманието на най-добрата част от народа е приковано към необходимостта от нейното лечение. Не е случайно това, че човекът се е справил по-лесно с чумата, отколкото с туберкулозата. Чумата се проявява в страшна, извънредно плашеща и отблъскваща човека форма; туберкулозата - в много по-малко отблъскваща, но не по-малко опасна форма на изтощителна болест. Чумата внушава на човека велик ужас, туберкулозата го въвлича в постепенно безразличие. В резултат се получава, че в борбата с чумата човек се хвърля с неудържима енергия, а води борба с туберкулозата само със слаби средства. Така се е и случило - човекът е съборил чумата, а туберкулозата е съборила човека.

Същото може да се каже за заболяванията на цели народни организми. Ако заболяването не приеме катастрофални размери, човекът постепенно свиква с него, а обществото с времето при всички случаи загива. При такава ситуация трябва да се счита направо за щастие, когато процесът на бавно гниене изведнъж се смени с бурно проявление на болестта дотолкова, че народът, в края на краищата, да си даде сметка за това, колко е опасно положението. В това се заключава, може да се каже, и благотворното значение на катастрофалния път на развитие. При равни други условия може да се превърне в изходна точка за преодоляване на болестта.

Но и в този последен случай, за да се пристъпи към успешно лечение на болестта, трябва преди всичко правилно да се открие източника й.

Да се различи правилно възбудителят на болестта и породилите я причини и в този случай се явява най-важното нещо. Но толкова по-трудно е да се направи тази разлика, колкото по-дълго микробите на болестта пребивават в народния организъм, тъй като при едно продължително пребиване от тяхна страна в организма болният свиква с тях и започва да ги усеща като естествена съставна част от своето тяло. Съществуват такива несъмнено вредни отрови, към които обаче организмът лесно свиква дотам, че престава да ги счита за "чужди" на тялото си и започва да вижда в тях необходимата принадлежност на народния организъм. Той дотолкова свиква с тях, че във всеки случай вижда в тях необходимото зло и престава даже да мисли за това, че трябва да намери възбудителя на болестта и да го унищожи.

Така и у нас дълго преди началото на световната война организмът се разяждаше от отрова и в същото време към тази отрова бяха дотолкова привикнали, че никой, с отделни изключения, не се грижеше да открие възбудителя на болестта и да го ликвидира. Предвид изключенията хората понякога се замисляха само над болезнените явления в областта на икономическия живот. Аномалиите в тази сфера понякога привличаха към себе си вниманието, но в редица други области преминавахме напълно спокойно през аномалиите.

А между другото още тогава имаше немалко симптоми на упадък, над които би следвало да се замислим много сериозно.

Що се касае до аномалиите в икономическия ред, то тук се налага да се отбележи следното.

Бурният растеж на народонаселението в нашата държава до началото на войната издигна проблема за достатъчното препитание на Германия и го постави в центъра на всички наши политически и икономически задачи. За съжаление, на нашата държава не й стигаше решителност да застане на единствения правилен път за разрешаване на този проблем. Държавните ни дейци смятаха, че са успели да изнамерят по-лек и по-евтин път към целта. Отказът ни от политиката на завоюване на нови земи в Европа и вместо това избраната от нас безумна политика на така нареченото мирно икономическо завоюване на земята непременно трябваше да доведат до опасна политика на безгранична индустриализация.

Първото и много тежко последствие от тази политика беше предизвиканото от нея отслабване на селячеството. В тази степен, в която се топеше селското съсловие, в същата степен неудържимо растеше броят на градския пролетариат. В края на краищата, беше загубено всякакво равновесие.

Към това се прибави и увеличаването на неравенството - рязката граница между богатството и бедността. Нищетата и изобилието сега живяха толкова непосредствено близо, че резултатите неизбежно щяха да бъдат трагични. Мизерията и честата безработица започнаха да издевателстват над човека, усилвайки недоволството и озлоблението сред бедняците. Като резултат се усили политическия разкол между класите. Независимо от това, че страната преживяваше епоха на икономически разцвет, недоволството на мизеруващите ставаше все по-голямо. В края на краищата, навсякъде се утвърди убеждението, че "така не може да продължава дълго". И в същото време хората въобще не си представяха, какво трябва и може да се направи, за да се промени всичко това.

Налице бяха типичните симптоми на дълбоко недоволство, което обикновено на първо време се проявява по този начин.

Още по-лоши бяха симптомите, също произтичащи от това, че се отдаваше прекалено голямо значение на икономическия фактор.

Понеже стопанството се превърна в господар на държавата и понеже парите станаха главно божество, пред което всички и всичко се прекланяше. Старите небесни богове все повече се предаваха в архива; сега ласкаеха само единствения бог-мамон. Започна израждане от най-лош вид - израждане толкова опасно, че нацията вървеше към епоха, свързана с огромни опасности и изискваща от синовете й героизъм. Стана ясно, че Германия върви към този ден, когато само със силата на меча ще може да си осигури парчето хляб и "мирният стопански труд".

Властта на парите беше, уви, санкционирана и онази инстанция, която, може би, повече от всички беше длъжна да въстане срещу нея: негово величество германският император започна да вкарва в орбитата на финансовия капитал също висшето дворянство, което можеше да има, разбира се, най-лошите последствия. Вината на Вилхелм II се смекчаваше от обстоятелството, че тази опасност не беше забелязал и самият Бисмарк. Благодарение на вкарването на висшето дворянство в кръгооборота на финансовия капитал идеалните добродетели на практика се подчиняваха на влиянието на силата на парите. Беше ясно, че ако един път се застане на този път, военната аристокрация в най-близко време е длъжна да отстъпи на заден план пред финансовата аристокрация. Паричните операции са по-лесни от военните на боевите полета. Истинският герой, истинският държавен деец не би се съблазнил да се обвърже в тесни взаимоотношения с еврейските банкери. Наградите и отличията за военни подвизи станаха много евтини. Истинският войн сега предпочиташе да се откаже от такива награди. Даже и от гледна точка на чистотата на кръвта този процес също имаше дълбоко трагични последици. Дворянството постепенно се лишаваше от чисто расовите предпоставки за своето съществуване. Значителна част от благородното дворянство сега по-скоро заслужаваше епитета: "неблагородно дворянство".

Постепенното изчезване на правото на лична собственост и преходът на системата на цялото стопанство в собственост на акционерни дружества представляваха уродлив симптом на икономически упадък.

С това всеки труд като цяло ставаше обект на спекулация от страна на безсъвестните лихвари. Отделянето на собствеността от труда приемаше най-остри форми. Сега празникът беше на улицата, на борсата. Борсаджиите тържествуваха за своята победа и бавно, но непоколебимо взеха в ръцете си целия живот на страната, целия контрол над съдбата на нацията.

Още до началото на световната война чрез посредничеството на акционерните дружества цялото германско стопанство все повече попадаше под контрола на интернационалния капитал. Част от германската индустрия наистина правеше сериозни усилия, за да избегне тази съдба, но, в края на краищата, и тя падна жертва на обединения натиск от страна на алчния финансов капитал, който водеше своята борба с помощта на предания му приятел - марксизма.

Дългата война, която се водеше срещу германската "тежка индустрия" беше само началото на подчинението на цялото германско стопанство на интернационалния контрол. Към това подчинение от самото начало се стремеше марксизмът. Но едва с победата в революцията от 1918-1919 г. марксизмът окончателно постигна тази своя цел. Сега, когато пиша тези редове, интернационалният финансов капитал удържа още една победа: той подчини на себе си и германските железници. С това "международната" социалдемокрация вижда още една от своите цели осъществена.

Какво голямо значение започна да придобива у нас факторът икономика и как проникна този предразсъдък в съзнанието на немския народ може да се съди даже само по това, че с приключването на световната война господин Стинес, един от най-изявените представители на немската промишленост и търговия, излезе и открито заяви, че само икономиката би могла да спаси Германия. Този възглед се проповядваше точно тогава, когато Франция, например, виждаше най-главната задача в реорганизирането на преподаването в училищата си в хуманитарен дух и в решителната борба срещу онази грешна мисъл, че съдбата на един народ и една държава не зависи от вечните морални ценности, а от икономическите фактори. Изречението на Стинес причини много беди. То беше подхванато с изумителна бързина и използвано по най-безсъвестен начин от онези шарлатани и невежи знахари, които бяха издигнати от германската революция на най-висши постове.

Един от най-лошите симптоми на разпадане в довоенна Германия беше онази половинчатост, която беше обхванала тогава всички и всичко. Половинчатостта винаги е резултат от собствената неувереност в едно или друго нещо, а също и произтичащата оттук, или от други причини, страхливост. Ние изпитвахме това заболяване поради нашата организация на възпитание.

Организацията на възпитание в Германия притежаваше редица слабости до войната. Възпитанието у нас беше провеждано извънредно едностранно и подготвяше човека само към това да "знае" много, а не да "умее". Още по-малко внимание се обръщаше на изграждането на характера на личността, доколкото въобще един характер може да се изгради. Малко се обръщаше внимание на изграждането на чувство за отговорност и съвсем не се наблягаше на възпитанието на воля и решимост. В резултат на това у нас почти не съществуваха силни натури, а извънредно разностранни "всезнайковци", за каквито нас, немците, бяха свикнали да ни считат в довоенно време. Обичаха немеца заради това, че можеха да го използват за всяко нещо, но малко го уважаваха именно заради слабата му воля. Нима не случайно немецът най-лесно от всички се смесва с другите народи, губейки връзка със своята нация и родина. Нашата забележителна поговорка: "С една шапка в ръка ще преминеш по цялата страна" - достатъчно говори сама за себе си.

Тази наша покорност беше особено вредна, тъй като определяше взаимоотношенията между поданиците и техния монарх.

Образецът изискваше немецът безпрекословно да одобрява всичко, което Ваше величество благоволи да изрече и категорично не можеше никога и в нищо да му възразява. Но именно тук най-много ни липсваше чувството на гражданско достойнство. Именно в резултат на липсата на това чувство впоследствие загина и монархията като институция.

До нищо добро не можеше да доведе раболепието. Само за подлизурковците и използвачите подобно раболепно отношение към своя монарх можеше да бъде приятно. Това не можеше да се понрави и не се нравеше на честните и непоколебими души. Всички тези "най-верноподанически" лилипути, готови всяка минута да пълзят в краката на своя монарх и разточител на блага, проявяваха невероятна наглост и безцеремонност по отношение на целия останал свят, особено когато тези субекти можеха да се представят като монополисти на чувствата на монарха, а всички останали грешници и страдалци да представят като противници на монархията. Такива пълзящи червеи - като че ли произлезли от дворянско съсловие или от някакви други съсловия - пораждаха само отвращение и на практика бяха в ущърб на самата монархия. Повече от ясно е, че такива хора в действителност са само гробари на монархията и причиняват голяма вреда особено на самата идея на монархията. Та по друг начин не може да бъде. Един човек, действително способен да се бори за своето дело, никога няма да бъде подлизурко и влечуго. Ако някой е искрен привърженик на монархическия режим, той ще му бъде предан с цялата си душа и ще бъде готов да жертва всичко в името на този режим. Но такъв човек няма да застане на всеки кръстопът и да крещи за своята преданост към монархията, както обичат това да правят господата демократически "другари" на монархическия строй. Такъв човек, ако се наложи, ще сметне за свой дълг открито да предупреди монарха за една или друга опасност и няма да сметне за недопустимо да окаже едно или друго въздействие върху решението на монарха. Искреният монархист в никакъв случай не може да приеме, че Негово величество може да прави всичко, което намери за добре, даже и тогава, когато това ще доведе до неблагоприятни последствия. Искреният монархист в такъв случай ще сметне за свой дълг да вземе под своя защита монархията срещу самия монарх. Ако монархическата институция изцяло зависеше от монарха, тогава ще трябва да считаме монархическия режим като най-лоши от всички възможни режими. Защото трябва открито да признаем, че само в редки случаи монарсите са действително изявени мъдреци и образци за силни характери. Колкото и да се мъчим да представим монарсите като най-видните личности, невъзможно е човек повярва. На това може да повярват само професионалните подлизурковци, но честните хора, т.е. най-ценните за държавата, ще отхвърлят с негодувание такава версия. За честните хора историята си остава история, а истината - истина, даже и в тези случаи, когато става въпрос за монарси. Не, съчетанието на велик монарх и велик човек в една личност се случва толкова рядко в историята, че един народ трябва да е щастлив, ако снизходителната съдба му изпрати монарх макар и с относително добри лични качества. По този начин е ясно, че огромното значение на монархическата идея съвсем не е заложено в самата личност на монарха - освен в изключителните случаи, когато небесата пращат на човечеството такъв гениален герой, какъвто е бил Фридрих Велики,или такъв мъдър вожд като Вилхелм I. Но това се случва не повече от един път в столетие. Във всички останали случаи се налага да се констатира, че силата на монархическия режим не е в личността на монарха, а в идеята на монархията. С това и ролята на монарха се превръща само в служебна. Самият монарх в този случай е само едно колело в общия механизъм и е длъжен с цялата си роля на самия механизъм. Той трябва да подчини своите действия на висши цели. Истински "монархист" е не този, който безмълвно ще гледа как един или друг монарх действа в ущърб на тези висши цели, а този, който сметне за свой дълг да направи всичко възможно, за да избегне това. Ако се съгласим, че идеята на монархизма се изчерпва със "свещената" личност на монарха, то ще попаднем в такова положение, че даже и лудия монарх не бива никога да се сменя.

За това сега е необходимо да се говори на глас, тъй като в последно време отново тихомълком започват да действат някои от факторите, които не малко направиха, за да погубят монархията. Преправяйки се на наивни, някои господа с вдигнато чело се кълнат в името на "своя крал", като напълно забравят, че именно те в най-критичната минута дезертираха от лагера на монархията по най-безсрамен начин. Не стига само това, но и тези господа имат още наглостта да наричат с лошо име и онзи немец, който не е склонен да пее с тях в един глас. А кои са, всъщност, тези настоящи герои? Това са същите тези страхливи зайци, които през 1918 г. масово се разбягаха при вида на окървавените превръзки. В този момент те преспокойно предоставиха на "своя" крал собствената му участ, а самите те побързаха да сменят мечовете си с бастунчета за разходка, да вържат на врата си неутрални вратовръзки и да направят всички останали необходими манипулации, за да могат да се пъхнат в тълпата в ролята на "мирни граждани". Тези храбри борци за монархия изчезнаха за секунди тогава от повърхността. А ето сега, когато благодарение влиянието на действията на други хора революционните бури утихнаха, когато отново стана безопасно да вдигнеш наздравица за "своя" крал, сега тези "слуги и съветници" на короната отново нямат нищо против да вдигнат глава. Сега отново с нетърпение очакват момента, когато ще могат отново да се докопат до топлите местенца. Сега предаността към монархията отново бликаше от тях с всичка сила. Сега те отново са пълни с енергия, вероятно, до момента, когато отново на хоризонта ще се покаже първата окървавена превръзка. Тогава тези страхливци отново ще се разбягат като мишки, усетили котка.

Ако самите монарси не бяха виновни за създаването на такива нрави, ние бихме могли само да изразим съпричастието си към тях, че сегашните им "предани слуги" представляват такива жалки фигури. Нека макар и днес бившите монарси си дадат сметка, че с подобни рицари е по-лесно да загубиш трона си, отколкото да го завоюваш.

Това лицемерие беше само един от логичните изводи, произтекли от възпитателната система у нас.

В това отношение минусите на нашето възпитание се проявяват в най-ужасяваща форма. Единствено благодарение на цялата ни система на възпитание такива жалки хора можеха да играят огромна роля при всички дворове, като на практика постепенно подриваха основите на монархията. Когато впоследствие цялата институция рухна, те духнаха. Напълно естествено: подлизурковците и блюдолизците никога не са склонни да отдадат живота си за монархията. Ако самите монарси не са разбрали това навреме и ако те и сега не желаят да го разберат, то толкова по-зле за самите тях.

В резултат на неправилната възпитателна система неизбежно се достигна до липсата на достатъчно развито чувство за отговорност, а оттук до неумение да се решават правилно основните проблеми от жизнена важност.

Първопричината на това заболяване у нас в голяма степен се корени в парламентарния режим - Неслучайно този режим е въплъщение на безотговорността в нейния чист вид. За съжаление обаче, тази болест беше проникнала във всички клетки на живота и най-много във всички клетки на нашето държавно управление. Навсякъде хората бягаха от отговорност и затова с най-голямо желание се спираха на полумерките и полурешенията. Мярката за лична отговорност за взетите решения ставаше все по-микроскопична.

Достатъчно е да си припомним каква позиция заемаха и заемат отделните наши правителства по отношение на много в голяма степен вредни явления от обществения живот. Припомнете си това и веднага ще ви стане ясно до какви ужасни резултати води тази всеобща половинчатост, този страх пред отговорността.

Ще взема няколко примера от многото.

Прието е, както е известно, пресата да се нарича "велика държава". Особено обичат този епитет журналистическите кръгове. И действително, значението на печата е огромно. Ролята на печата е невъзможно да бъде преоценена. Нали именно на печата се пада задачата да продължи възпитанието на хората вече на зряла възраст.

Читателите на нашата преса могат да бъдат разделени на три групи:

първо, онези, които вярват на всичко прочетено;

второ, онези, които не вярват на нищо от прочетеното;

трето, онези хора с мозъци, които умеят да се отнесат критично към прочетеното и съответно да си правят своите изводи.

В цифрово отношение първата група е най-голяма. Тя се състои от основната маса от народа и затова представлява най-примитивната в идейно отношение част от нацията.

Втората група читатели в цифрово отношение е по-малка. Една част от нея се състои от елементи, които по-рано са принадлежали към първата група, а след това в резултат на дълъг опит са се разочаровали и са отишли в другата крайност: сега те не вярват на нищо, "стига да е напечатано във вестника". Те ненавиждат всички вестници и или въобще не ги четат, или безкрайно се възмущават на съдържанието им, приемайки, че всички вестници са само лъжа и измама. Да си имаш работа с такива хора е много трудно, понеже те са настроени с недоверие и тогава, когато става въпрос за истина. Тези хора са почти изцяло изхабени за каквато и да е положителна работа.

Третата група в цифрово отношение е най-малка. Тя се състои от истински духовно развити личности, на които и вродените качества и възпитанието са им дали възможност да мислят самостоятелно.

Тези хора се опитват да си съставят собствено мнение, те подлагат на проверка всичко прочетено и едва след това правят изводи. Такива хора четат всеки вестник критично. Тук на автора на статията не винаги му се пише лесно. Господата журналисти се отнасят хладно към такива читатели.

За хората от третата група не е толкова опасно и няма такова значение всичко, което попада в нашите лъжливи вестници.

Този кръг от читатели отдавна е свикнал да вижда у всеки журналист ненадежден човек, който само по изключение понякога ще каже истината. За съжаление обаче, голямото значение на тези прекрасни личности не е в тяхното количество, а само в тяхната интелигентност. За нещастие, такива хора се броят на пръсти и това е много лошо особено в нашата епоха, когато умът е нищо, а мнозинството - всичко. В нашия век, когато избирателната бюлетина решава всичко, най-голямо значение получава именно първата, най-многочислената група от читатели на вестници, т.е. групата на най-неопитните хора, които лесно вярват на всичко.

Най-дълбоките интереси на народа и държавата изискват да не се допуска народните маси да попаднат в ръцете на лоши, невежи и нечестни "възпитатели". Задължението на държавата щеше да бъде в контрола на това възпитание и в системната борба срещу злоупотребите в печата. Държавата трябва да следи особено внимателно вестниците, тъй като влиянието им върху хората е много силно и дълбоко, заради това, защото вестниците говорят ежедневно с читателя. Именно равномерността на пропагандата и постоянното повтаряне на едно и също оказват изключително влияние на читателя. Ето защо в тази област повече от всяка друга държавата би имала право да използва абсолютно всякакви средства, водещи към целта. Никакви викове за така наречената свобода на словото не би трябвало да спрат държавата, която е длъжна да осигури на нацията така необходимата й здрава умствена храна. Здравата държава на всяка цена трябва да вземе в ръцете си това оръжие на народното възпитание и да постави печата в служба на своята нация.

А какво става на практика? Каква умствена храна даваше немската преса на нашето население до войната? Нима това не беше най-силната отрова, която човек може да си представи? Нима не внушаваха на народа ни пацифизъм от най-лош вид в такова време, когато противникът системно и непоколебимо се готвеше вече да хване за гърлото Германия? Нима в мирно време не внушаваше нашата преса на народа съмнения в правотата на собствената му държава и не му подсказваше с това, че в предстоящата борба трябва да се ограничим само с отбрана? Нима нашата преса не обрисуваше на германския народ толкова съблазнително прелестите на "западната демокрация", че, в края на краищата, благодарение на тази възторжена тирада нашият народ наистина повярва, че той може да довери бъдещето си на някакъв си митичен "съюз на народите".

Нима нашата преса не помогна с всички сили да се възпита народа в безнравствени чувства? Нима не осмиваше тя най-редовно всякакъв морал и нравственост като нещо остаряло, допотопно, докато най-накрая и народът ни не усвои "съвременния морал". Нима тя не подронваше системно и упорито основите на държавния апарат дотогава, докато не стане достатъчно само с един удар да се срути цялата институция. Тази преса се бореше с всички средства срещу това народът да не дава на държавата онова, което й принадлежи. Тя беше готова да пусне в ход какви ли не критики, за да унижи армията. Тя редовно саботираше общата военна повинност. Тя наляво и надясно призоваваше към отказ от военни кредити и т.н. В края на краищата, резултатите от това трябваше някога да се проявят.

Дейността на така наречената либерална преса беше дейност на гробарите на немския народ и германската страна. Какво да кажем за "работата" на лъжливите вестници на марксисткия лагер. Та нали за тях да лъжат е така необходимо, както за котката да лови мишка. Нали главната им задача е да отровят всяко национално, истинско народно чувство от народната душа и с това да подготвят диктатурата на интернационалния капитал, диктатурата на евреите над немската нация.

Какво предприе държавата срещу това масова отравяне на нацията? Нищо, абсолютно нищо. Един-два смешни указа, един-два закона за глоби, когато вече ставаше въпрос за случаи от извънредна низост. И това е всичко. Държавата се стараеше само по един или друг начин да привлече на своя страна тази заразна преса. За тази цел прибягваха до ласкателства и говореха наляво и надясно за великото "значение" на пресата, за нейната "ценност", за "просветителската й мисия" и т.н. А хитрите евреи слушаха цялото това ласкателство, смеейки се в шепичка, и отговаряха лукаво с галантна благодарност.

Причината за този позорен банкрут на държавата беше не толкова в неразбирането на тази опасност, а по-скоро в господството на възмутителната страхливост, а от тази страхливост неизбежно се раждаше поразителна половинчатост при всички решения и мероприятия. Никой не притежаваше решимост да предложи и приложи сериозни радикални мерки. В тази, както и във всяка друга област хората се увличаха по безсмислени половинчати рецепти. Вместо да ударят змията право в сърцето, те я гьделичкаха и дразнеха и в резултат всичко оставаше по-старому. Повече от това. Влиянието на всички тези вредни фактори само растеше от година на година.

Онази отбранителна борба, която немските правителства водеха с пресата, която тровеше народа и най-вече имаше еврейски произход, не притежаваше никаква последователност и не се характеризираше даже с някакъв намек за решителност. Но преди всичко на тази борба й липсваше определена целеустременост. Държавният "разум" на господата държавни съветници не беше изобщо в състояние поне малко правилно да оцени значението на сериозната борба срещу еврейската преса, да избере надлежно средствата за тази борба и да начертае ясен план на кампанията си. Тази борба се водеше без кормило и без платна. Когато някоя вестникарска змия ухапеше болезнено, то тогава се спираше вестника за няколко седмици или даже за няколко месеца, но оставяха гнездото на змията неприкосновено.

От една страна, тук проличаваше безкрайното хитрата тактика на евреите, а от друга - неопитността и глупостта, достойни само за нашите господа тайни съветници. Евреите бяха твърде умни, за да придават на всичките си вестници еднакво настъпателен характер. Не, задачата на една част от еврейската преса бе да създава прикритие за другата й част. На марксистките вестници даваха задача редовно и открито да оплюват всичко свято на човека, да клеветят по най-безсрамен начин държавата и правителството, да насъскват една част от нацията срещу останалата и т.н. В същото време друга част от еврейските вестници, органите на буржоазно-демократичната "мисъл", си слагаха маската на прословута обективност, старателно избягваха всички грубости, отлично давайки си сметка, че празноглавковците съдят само по външността и никога не са способни да схванат истинския смисъл на нещата. Използвайки тази слаба черта, буржоазно-демократичните вестници умееха да завоюват за себе си даже и уважение.

За онези, които съдят по външната форма, вестникът "Франкфуртер цайтунг" е образец на приличие. Нали този вестник никога не употребява груби изрази, винаги отхвърля физическата жестокост, постоянно апелира към борба само с "идейни" средства. А нали е добре известно, че подобна идейна борба най-много се харесва на най-безидейните. Това е само резултат на недостатъчно образование. Човек се отучва от това, как следва да се възприема природата; той е придобил някакви знания, но изобщо не е способен да ги използва правилно, тъй като тук не са достатъчни само добра воля и прилежност; вродени способности у него няма. Притежавайки само някои зачатьци на полуобразование, такъв човек не разбира законите на природата; не разбира и, че самото съществуване на човека е подчинено на определени вечни закони. Такъв човек не разбира, че в света, където планетите и слънцето се въртят, а луната се върти около планетите и т.н., където постоянно и безусловно силата господства над слабостта и превръща последната в своя послушна слугиня, - няма и не може да има никакви специални закони за самия човек. Вечните принципи на тази мъдра система определят съществуването и на самия човек. Човек може да се опита да разбере тази закономерност, но да я измени, той не може никога.

Нашите полуграмотници не разбират нищо от това. И ето точно заради "полуобразования" свят евреите издават своите така наречени "интелигентни вестници". За този кръг читатели се издават такива вестници като "Франкфуртер цайтунг" и "Берлинер тагесблат". Техният тон е настроен към този кръг читатели. И трябва да признаем, че тези вестници постигат целта си. Те избягват да произнесат макар и една груба дума, но в същото време те системно сипват отрова в сърцето - само че от друг съд. Приспивайки читателя със сладката си форма на изложение, внушавайки му увереност, че вестникът преследва само интересите на науката или даже на морала, такива вестници удивително ловко, почти по гениален начин успиват бдителността на читателя и правят с него всичко, което си пожелаят. Спечелили доверието на читателя, тези "прилични" вестници хитро му внушават мисълта, че останалата част от еврейската преса наистина понякога се "зарива" в изложения, но по същество тя също преследва интересите на народа и нищо повече. Приспаният читател започва да вярва на това. Той също не одобрява резкия тон на втората част от вестниците, но естествено, решително протестира срещу каквото и да е посегателство върху святостта на "свободата на словото" - под този псевдоним фигурира, както е известно, онази непрекъсната лъжа и онази предателска отрова, с които хранят нашия народ. Така и се получава, че никой не се решава да излезе открито срещу бандитите от печата. Само се опитай и веднага ще получиш срещу себе си така наречената "прилична преса". Кажи само една дума срещу най-позорните органи на пресата и веднага всички останали вестници ще се застъпят за тях.

И ето по такъв начин отровата безпрепятствено е прониквала в кръвта на народа ни, а държавата не е намерила сили да се бори с тази болест. В половинчатостта на онези средства, които държавата е прилагала, в тяхната смехотворност са се проявявали грозните симптоми на упадъка на държавата. Понеже онази институция, която няма решимостта с всички сили да защитава съществуването си, на практика губи и правото си на съществуване. Всяка половинчатост е само външна проява на вътрешния упадък. Рано или късно сред проявлението на външния упадък следва и окончателната катастрофа.

Аз не се съмнявам нито за секунда, че сегашното поколение, ако управлява правилно, по-лесно ще се справи с тази опасност.

Сегашното поколение е преживяло много и това е укрепило нервите му, доколкото то въобще е съхранило някакво душевно равновесие. От само себе си се разбира, че и за в бъдеще, само щом се опитаме да се докоснем до което и да е еврейско гнездо и да сложим край на техните злоупотреби с печата, щом се опитаме да вземем от ръцете на врага на народа това оръжие за възпитание на масите и да го предадем в ръцете на държавата, юдеите, разбира се, ще вдигнат страшна олелия. Но аз се надявам, че съвременното ни поколение ще се отнесе към това по-спокойно от нашите бащи. В края на краищата, ухапването от змия въпреки всичко не е толкова страшно, колкото избухването на гранати от 30-сантиметрови оръдия.

Като още един пример за проява на слабост и половинчатост от страна на ръководните ни личности по отношение на въпроси на живот и смърт за нацията ни, може да послужи следното. Както е известно, още по време на дните до войната успоредно с политическото и нравствено заболяване на народа можеха да се констатират не по-малко ужасни симптоми на физическа деградация на народния организъм. Още през тези години и особено в по-големите градове започна да върлува сифилисът. Що се отнася до туберкулозата, то и тя постепенно започна да се разпространява в ужасяващи размери по цялата страна, вземайки многочислени жертви.

И какво се получи, независимо от това, че и в двата случая ставаше въпрос за ужасен бич за нашата нация, държавните ръководители не можаха да намерят сили за някакво сериозно противодействие.

Това особено важи за борбата срещу сифилиса. Те просто капитулираха пред тази беда. Ако се бяхме наканили да се борим сериозно срещу този бич, трябваше да преминем към съвсем други средства. Изобретяването на едно или друго медицинско средство, при това много съмнително, разпространението му по обикновения прекупвачески начин не можеше да изиграе сериозна роля в борбата с такава опасна болест. Тук трябваше преди всичко да се погледне в сърцевината и да се потърсят причините за болестта, а не да се мисли само за външните й проявления. Причината за разпространението на сифилиса беше заложена преди всичко в проституирането. Ако проституцията не предизвикваше сифилиса, то самите й морални последствия бяха достатъчно ужасни, тъй като те бавно и но неизбежно водеха до израждането и гибелта на народа. Проникването на еврейския дух в областта на половия живот, мамонизацията на тази страна от живота ни неизбежно рано или късно подриват жизнените сили на младите поколения. Вместо здрави деца, продукт на силни човешки чувства, на бял свят се появяват болни деца продукт на търговска сметка. Тъй като е ясно, че нашите бракове са по сметка; любовните инстинкти се удовлетворяват на друго място. Разбира се, за определено време природата може да се управлява, но рано или късно тя ще отмъсти за това. За съжаление твърде късно ще го разберем.

Примерът с нашите благородници най-добре показва до какви тежки последствия води игнорирането на здравите предпоставки за брака. Точно пред нас е резултатът на онези бракове, които, от една страна, са продукт на обществените условия, а от друга, произтичат от чисто финансови разчети. Първият комплекс от причини обуславя слабостите; вторият направо води до отравяне на кръвта. Ако благородникът се ожени за първата му попаднала богата еврейска бакалка, то разбира се, че ще получи и съответното потомство. Така и в двата случая в резултатът се получава израждане.

По този път тръгна и нашият средно статистически гражданин. Резултатите, разбира се, са същите.

Хората се стараят да подминат всички предупреждения, които им разкриват тези опасности, като че ли така ще престанат да съществуват самите опасности. Не, от фактите не можеш да избягаш. А фактът е, че в живота на големите ни градове проституцията играе все по-голяма роля, че в резултат на това сифилисът предизвиква все по-големи опустошения. Най-ярък пример за тези резултати виждаме в заведенията за душевно болни. Но достатъчно нагледни, уви, са тези резултати върху нашите деца. В болестите на децата намират израз греховете на бащите. Все по-разпространените детски заболявания са красноречиво доказателство за това, доколко развратен е половият ни живот.

Възможно е човек по-различен начин да погледне на този факт. Някои въобще не го забелязват или, по-точно казано, не искат да го забележат, което, разбира се, е най-лесно. Други се вживяват в ролята на светци, възприемат това като абсолютен грях, считат за свой дълг подробно да говорят пред всеки заблуден грешник за святостта на брака и само се молят на бога да обърне внимание на това зло и да сложи край на целия този разврат - по възможност обаче едва след като същите тези престорени набожници остареят и позабравят за какъвто и да е полов живот. Трети си дават отлична сметка до какви ужасни последствия води тази чума, но те само повдигат рамене, тъй като предварително знаят, че нищо не могат да направят и че всичко трябва да се остави да следва естествения си ход.

Всичко това, разбира се, е много лесно и удобно, но не трябва да се забравя, че в резултат на такива "удобства" загива цяла една нация. Да се осланяме на факта, че и при другите народи нещата са по този начин, не променя с нищо факта, че нашият народ загива. Та нали нещастието на другите не намалява собствените ни страдания. Въпросът е именно в това кой народ пръв ще се справи с тази беда и кои именно народи, обратно, ще загинат в тази беда.

Точно тук виждаме изпитателното средство, което подлага на проверка стойността на всяка раса. Расата, която не издържи на изпитанието, ще загине и ще освободи място на по-здравата, по-издръжливата раса. Тук става въпрос за проблем, който е неразривно свързан със съдбата на бъдещите поколения. Тук в голяма степен се потвърждава правилото, че греховете на бащите се стоварват като отмъщение до десето коляно.

Греховете срещу кръвта и расата са най-страшните на този свят. Онази нация, която се поддаде на тези грехове, е обречена.

Точно в това отношение положението на предвоенна Германия беше ужасяващо. Какво направихме, за да се борим срещу разпространилата се чума, погубваща нашата младост? Какво направихме, за да преодолеем мамонизацията на половия ни живот? Какво направихме, за да се противопоставим на произтичащата оттук сифилизация на целия народ?

Отговорът на всички тези въпроси ще се изясни, когато покажем какво трябваше да се направи.

Преди всичко не трябваше да се отнасяме към този проблем лекомислено; трябваше да разберем, че от неговото разрешение зависеше щастието или нещастието на цели поколения, че от изхода на борбата с това зло зависи цялото бъдеще на народа. Ако бяхме го разбрали, то щяхме да преминем към действително сериозна, безпощадна борба срещу това зло. Преди всичко трябваше да съсредоточим цялото внимание на нацията към него. Трябваше да направим така, че всеки да разбере огромната опасност и значението на борбата срещу нея. Хората вникват в тежестта на обстоятелствата само тогава, когато не действат само по принуда, но и са убедени в това - напълно осъзнали необходимостта от конкретни стъпки. Но затова преди всичко трябва да се развие голяма просветителска дейност и да се отстранят всички пречки.

Във всички случаи, когато на пръв поглед става въпрос за неразрешими задачи, преди всичко трябва да се съсредоточи вниманието на народа единствено и само върху този проблем и да бъде направено по такъв начин, като че ли от това зависи съдбата на народа.

Само по този начин може да вдигнеш народа за велики дела, изискващи голямо напрежение на силите.

Казаното се отнася и до отделната личност, когато тя си поставя големи цели. Тя също трябва да си построи план; тя също трябва да преодолява едно след друго препятствия. Във всеки момент тя е длъжна да се съсредоточи на една определена, макар и частична цел. Когато я достигне, тя трябва да се движи по-нататък, докато не изпълни изцяло поставената задача. Който не умее да прави това по план, който не умее поетапно да се движи към изпълнението на поставената цел, той никога няма да достигне да крайния резултат и непременно ще затъне някъде на половината път. Умението да се бориш за крайната си цел е цяло изкуство. Често това изисква правилно напрежение на енергията. Единствено стъпка по стъпка човек може да преодолее възникналите на пътя му препятствия.

Най-първата предпоставка за всеки успех е тогава, когато ръководителите на делото успеят да покажат на народните маси онзи участък от пътя, който трябва да се премине в даден период, съумеят да концентрират вниманието на народа в този малък участък, който се явява пореден в дадения момент. Трябва да умеят да заразят масите с убеждението, че от частичния успех зависи всичко останало. Умората може да завладее масите, ако те виждат пред себе си прекалено дълъг път. Понякога изпадат в дълбоко отчаяние. Всеки пътешественик постъпва правилно, когато не мисли само за крайната цел на своето пътешествие, а разделя пътя си на няколко участъка и след това постепенно ги преодолява един след друг. Така той по-бързо ще достигне до крайната си цел и не би се отчаял, че пътят е дълъг. Същото може да се каже и за една нация.

Борбата срещу сифилиса трябваше да бъде представена на народа като главна задача, а не просто като една от задачите. За тази цел трябваше да се прибегне към всички видове пропаганда. С всички средства трябваше да се втьлпи в главите на хората, че вредите, които причинява сифилисът, ще ни погубят. Това трябваше да се прави с всички сили - чак до тогава, докато цялата нация се убеди, че от разрешаването на тази задача зависи всичко.

Само след такава дългогодишна подготовка можеше да се прикове вниманието на народа към това зло и да се пробуди в него жертвоготовността. Едва тогава можеше да се премине към редица сериозни постъпки без да се страхуваме от това, че народа няма да ни разбере и няма да ни последва.

За да се преборим с тази чума, са нужни огромни жертви и също толкова огромен труд.

Борбата срещу сифилиса изисква борба срещу проституцията, срещу предразсъдъците, срещу старите вкоренени навици, срещу многобройните стари представи, остарели възгледи и преди всичко срещу фалшивата набожност, вкоренила се в определени слоеве на обществото.

Първата предпоставка за това да имаш макар и само морално право да се бориш срещу проституцията е да бъдат създадени условия, облекчаващи ранните бракове. Вече в по-късните бракове неизбежно е заложено съхранението на институцията, която, колкото и да не ви се вярва, е истински позор за човечеството - институция, която въобще не може да бъде свързана със скромната претенция на човека да се нарича образ и подобие божие.

Проституцията е позор за човечеството, но тя не бива да бъде отстранена чрез морални проповеди, благочестиви пожелания и т.н. Да се отслаби това зло, а след това окончателно да се пребори са нужни ред предпоставки. Първата от тях е възможността за ранни бракове. Главното, което ни е необходимо, е мъжете да встъпват в брак още на младини; жените във всички случаи играят пасивна роля.

Доколко сме навлезли в задънена улица е видно от факта, че често можеш да чуеш от устата на майките на така нареченото най-елитно общество заявления в смисъла, че те биха били много щастливи, ако дъщеря им се омъжи за човек с "вече притъпени рога". И какво от това? Тъй като хората от такъв тип изпитват по-малко недостиг, отколкото младите, то е повече от ясно, че нашата невеста лесно ще си намери такъв безрогов Зигфрид. Е, тогава и поколенията, разбира се, ще носят отпечатъка на този брак по сметка. По-нататък би трябвало да отчетем факта, че у нас се ограничава раждаемостта, което пречи на природата да осъществява естествен подбор, тъй като у нас се смята, че всяко новородено, колкото и да е хилаво, трябва да продължи да живее. Като вземете пред вид всичко това, ще си зададете въпроса: защо у нас въобще съществува брачната институция? И с какво бракът се различава от проституцията. Нима нямаме повече никакви задължения към бъдещите поколения? Нима не е ясно, че децата и внуците ни ще трябва да проклинат лекомислено престъпното отношение към онова, което се явява не само естествено право, но и естествен дълг към човека?

Така пред очите ни културните народи постепенно вървят към гибелта си.

Необходимо е да се разбере, че и бракът не е самоцел, че той трябва да служи за по-велика цел - размножаване и съхраняване на вида и расата. Само в това се заключава истинския смисъл на брака. Само в това е великата му задача.

Само по това, доколко браковете изпълняват тази задача, може да се съди за степента на нормалното положение. Ранните бракове са правилни заради това, че само младите съпруги имат достатъчно физически сили да създадат здраво поколение. Логично е, че за ранните бракове е необходимо да има редица социални предпоставки, извън които не може и да се мисли за ранен брак. Достатъчно е да се вземе предвид макар и проблем като жилищния, за който така безрезултатно се бори нашата "социална" република. Нима не е ясно, че дори само тежките жилищни условия силно съкращават числото на браковете и увеличават проституцията?

Същата печална роля играе политиката ни по отношение на работната заплата. Щом като не обръщаме достатъчно внимание на въпроса за възможността бащата на семейството да го издържа, то е ясно, че това прави невъзможни ранните бракове.

Действителната борба срещу проституцията ще стане възможна едва тогава, когато променим радикално цялата социална обстановка и създадем всички предпоставки, необходими за ранните бракове. Ето първото, което трябва да направим, за да пристъпим към разрешаване на този проблем.

Второ, ние трябва да изтръгнем от сферата на възпитанието цяла поредица от недостатъци, върху които почти не се замисляме. Преди всичко трябва да се създаде баланс между умственото и физическото възпитание. Това, което у нас сега се нарича гимназия, е насмешка над гръцкия й първообраз. У нас съвсем са забравили, че здравият дух живее само в здраво тяло. Това правило е абсолютно вярно в прилагането му към основната част от народа, а отделните изключения не играят съществена роля.

В довоенната епоха имаше години, когато тази истина беше напълно забравена. Цялото внимание беше съсредоточено изцяло върху "духа" и съвсем забравяха за тялото. Хората смятаха, че именно такава представа за възпитанието съответства на величието на нацията. Това, разбира се, беше грешка, която много скоро започна да отмъщава за себе си. Съвсем не е случайно обстоятелството, че болшевишката вълна никъде не е намирала такъв отклик, както именно там, където глада и недохранването довеждаха населението до израждане: в средна Германия, Саксония, в Рурския басейн. Във всички изброени области така наречената интелигенция не оказваше никакво сериозно съпротивление на еврейската болшевишка болест. Първо, защото и самата интелигенция в тези райони физически се израждаше благодарение на същата нужда и, второ, тъй като и въпросът за възпитанието и там беше поставен ненормално. Изключителната грижа за възпитанието единствено на "духа" прави напълно неспособни висшите слоеве на обществото ни да се задържат, а още по-малко да си пробият път в такива зони на развитие, когато не "духът" решава, а - юмрукът. Ако човек е физически слаб, то често благодарение на това той става и страхлив.

Изключителното предимство на духовното развитие и пренебрегване на физическото често води още в ранна младост до преждевременно пробуждане на половите представи. Юноша, който калява тялото си със спорт, придобива желязна сила, и в същото време чувствените му потребности са по-малко, отколкото на юноша, който се храни само с духовна храна, седи само над книгите и т.н. Рационалното възпитание трябва да вземе всичко това под внимание. Правилно приложеното възпитание е длъжно да вземе предвид и факта, че физически здравият човек ще подхожда със съвсем други потребности към жената, отколкото тези преждевременно изпортени и изтощени млади хора.

Целият подход на възпитанието трабваше да бъде поставен така, че свободното време на младежта да се използва за физически упражнения. Нашият юноша не трябва свободно да се шляе по улиците и кината, а трябва след работния ден да посвещава останалото време на закаляване на организма си, тъй като животът ще предяви към него големи изисквания. Задачата на възпитанието на нашето юношество трябва да се състои не в напомпването му с ученически премъдрости, а именно в това, за което говорихме по-горе. Трябва да се сложи край и на този предразсъдък, че въпросите за физическото възпитание са лична работа на всеки отделен човек. Не, това не е така. Не и не може да бъде лична работа тогава, когато е в ущърб на бъдещите поколения, а може и на цялата раса.

Едновременно с физическото възпитание е необходимо да се започне борба и срещу моралното зло.

По същество целият ни обществен живот е изключителен развъдник на полови съблазни и дразнители. Ако се загледате в програмата на кината, вариетата и театрите ни, няма да можете да отречете, че това далеч не е онази храна, от която се нуждае юношеството ни. Афишите и плакатите прибягват до най-низките начини за възбуждане любопитството на тълпата. На всеки, който не е загубил способността да разбира психологията на юношеството, му е ясно, че всичко това причинява огромен морален ущърб на младежта. Тежката атмосфера на чувственост, господстваща навсякъде у нас, неизбежно предизвиква у едно момче такова въображение, което би трябвало да му е напълно чуждо. Резултатите от такъв тип "възпитание" се налага да бъдат констатирани сега, за съжаление, на всяка крачка. Младежта ни узрява твърде рано и затова остарява преждевременно. В съдебните зали често можете да чуете ужасяващи неща, които дават ясна представа за това, колко непочтен е животът на 14-15 годишните ни юноши. Какво чудно има в това, че сифилисът се разпространява и сред тази възраст. Нима не е страшно да видиш как проститутките от големите градове дават първите уроци по брачен живот на тези още съвсем млади, физически слаби и морално развратени момчета.

Който наистина желае да се бори срещу проституцията, е длъжен преди всичко да помогне за отстраняването на идейните й предпоставки и на онази антиморална култура на големите градове, която е истински бич за юношите. Разбира се, че по този повод ще се вдигне огромен шум, но не трябва да му се обръща внимание. И ако не измъкнем младежта ни от блатото, което я обкръжава, тя неизбежно ще потъне в него. Който не желае да види цялата тази мръсотия, той на практика й помага и сам се превръща в съучастник в постепенното проституиране на бъдещите поколения, от които зависи бъдещата съдба на нацията ни. Тази пречиствателна работа трябва да се предприеме във всички области. Това се отнася за театъра, изкуството, литературата, киното, пресата, плакатите, изложбите и т.н. Във всички тези сфери се налага да се констатира явлението на разпадане и загниване. Едва след основно почистване ще можем да накараме литературата, изкуството и т.н. да служат на една велика морална държавна и културна идея. Необходимо е целия ни обществен живот да се освободи от спарената задух на съвременната еротика, необходимо е да се прочисти атмосферата от всички противоестествени и безчестни пороци. Тук ръководеща идея трябва да е системната грижа за физическото и морално здраве на народа ни. Правото на индивидуална свобода трябва да отстъпи на заден план пред дълга за съхранението на расата.

Едва тогава, когато проведем всички тези мероприятия, би могло да се каже, че сега и чисто медицинската борба срещу тази болест може да донесе известен успех. Но и тук полумерките ще бъдат недопустими, и тук ще се наложи да се вземат радикални и тежки решения. Да се лишат инвалидите от възможността за размножаване и създаване на дефективно потомство е справедливо. Системното прилагане на това правило би било една от най-хуманните мерки. Това ще бъде варварство по отношение на нещастниците, станали жертва на неизлечими болести, но ще бъде благодеяние за останалото население и за бъдещите поколения. Преходните страдания ще продължат, може би, един век, а след това ще ни благославят за тези мерки в продължение на хилядолетия.

Борбата срещу сифилиса и нейната прародителка проституцията е една от най-трудните задачи на човечеството. Тя е трудна, защото става въпрос не за разрешаването на един или друг частичен проблем, а за отстраняване на цял комплекс от явления, които неизбежно предизвикват сифилис. Физическото заболяване в дадения случай е резултат на заболяване на моралните, социалните и расови инстинкти.

Ако от страх или от мързел не поведем тази борба, то какво ще се случи с народа ни след петстотин години? Ясно е, че тогава сред нас ще се намерят неколцина, за които ще може да се каже, без да се предизвика порицанието на господа, че са създадени по образ и подобие божие.

Сега да видим как в стара Германия са се борили срещу всички тези ужасни явления. Изследвайки спокойно този въпрос, се налага да стигнем до печални изводи. В правителствените кръгове, разбира се, осъзнаваха, че тази болест предизвиква голяма опасност, въпреки че не си даваха ясна сметка до какви пагубни последствия тя води. Но мерките за борба срещу това зло бяха под всякаква критика. Вместо към радикални реформи те прибягнаха към напълно жалки мерки. Правителството не се обърна към корена, към основната причина за заболяването, а остана само на повърхността на явлението. Започнаха да подлагат проститутките на медицински преглед, организираха някакъв надзор над тях, в отделни случаи заболялата проститутка я изпращаха в лазарет. От там Излекувана, тя отново излизаше на улицата и продължаваше да заразява сближилите се с нея мъже.

По-късно, както е известно, въведоха "специален параграф", който забраняваше половото сношение на болните и недоизлекуваните. Сама по себе си тази мярка е правилна, но на практика тя почти не можеше да бъде осъществена.

Нещастната женица, станала жертва на такъв тежък случай, избягваше да се появява в съда в качеството си на свидетелка срещу лъжеца, който й беше откраднал здравето. Това е напълно разбираемо, като се отчита нивото на нашето, по-точно казано, нейното възпитание и, като не се пропуска факта с какви морални неприятности за нея е свързано всичко това. В края на краищата жената най-малко печели от това дали ще бъде осъден виновния или не. Така или иначе тя ще бъде заобиколена от презрението на обществото двойно повече, отколкото мъжът. Накрая си представете положението на жената, която е заразена с мръсна болест от собствения й съпруг. Какво да се постъпи? Да отиде да обжалва в съда? Що се отнася до случаите, в които пострадалият е мъж трябва да се има предвид следното. В по-голямата си част той се сближава с проститутка след обилна употреба на алкохол. Той е в такова състояние, когато не му е до това да мисли за здравето на своята "възлюбена". Това добре го знаят болните от сифилис проститутки и именно поради това тези нещастници се стараят да разберат мъжа точно тогава, когато той се намира в това непривлекателно състояние. В резултат се получава така, че впоследствие заболелият и при голямо напрежение на паметта не може да си спомни коя е именно жената, която го е ощастливила. Това е разбираемо, ако се случи в град като Берлин или даже Мюнхен. В десетки хиляди случаи става въпрос за пристигналите от провинцията, които така оглушават от шума и трясъците на големите градове, че стават неспособни да си дават сметка в обкръжаващата ги среда.

Накрая кой може да е напълно сигурен здрав ли е или е болен? Нима не познаваме хиляди случаи на рецидив на болестта, след като болният ни се струва, че е оздравял. И нима такива хора, не подозирайки, не причиняват милиони нещастия на своите близки.

По такъв начин на практика се получава, че реалното действие на особения параграф, предпазващ от заразяване, се оказваше нищожен. До такива нищожни резултати на практика водеше и надзора на проституцията. И накрая лечението на сифилиса и сега не винаги води до постигане на целта.

Само едно е безспорно: независимо от всички тези мерки ужасната болест се разпространяваше все повече. С това най-добре се доказваше безсмислието на всички по-горе описани мерки.

Как можеше да бъде другояче! Всички тези мерки бяха напълно недостатъчни и даже направо смешни. Не се предприемаше нищо срещу моралното проституиране на народа. И въобще нямаше никаква обмислена система от мерки.

Онзи, който беше склонен да се отнася към тази опасност повече или по-малко лекомислено, можем да го посъветваме само едно: подробно да се запознае със статистиката за разпространение на тази ужасна болест. Сравнете статистическите данни за последното столетие. Замислете се поне за малко какъв ще бъде ходът на развитие по-нататък. Трябва да си абсолютно магаре, ако при запознаването с тези данни не ти настръхне кожата.

Слабостта и половинчетостта, които довоенна Германия прояви, трябва да се разглеждат от нас като нагледно доказателство за започвалата у нас разруха. Това бяха явни признаци за политическа и морална деградация.

Ако държавата няма сили да организира борба за здравето на народа, с това тя губи правото си да съществува в света, в който борбата е водещо начало.

Това право остава само за силните и "монолитните", а не за слабите и "половинчатите". Трудните условия на съществуване не ти дават право на лентяйстване и нерешителност, способни да погубят една велика нация. Ако една нация не се бори за своето съществуване, то тя не е толкова велика, за да съществува на света. Да бъде силна, мощна и решителна е дълг на всяка страна пред народа си, така както и народът трябва да поддържа една такава страна.

Един от нагледните признаци за постепенна разруха на империята още в довоенната епоха беше системното, почти планувано понижение на културното ниво на нацията, при това, разбира се, под култура разбирам съвсем не това, което у нас наричат цивилизация. В моите очи съвременната цивилизация по-скоро е истински враг на културата, понеже това в най-добрия случай е псевдоцивилизация, ако въобще тук е уместно да се говори за каквато и да е цивилизация.

В навечерието на XX век в областта на изкуствата започнаха да се появяват тъжни симптоми, напълно непознати за Германия. Разбира се, и преди в някои случаи може да се констатират отделни примери на извратен вкус. Но тогава ставаше въпрос само за отделни случаи на художествени грешки - резултат на творчески търсения, на които бъдещите поколения можеха да придават някаква историческа ценност. Много от нещата в тази област можеха да се смятат за спорни, но като предмет на спор те имаха право на съществуване, което не може да се каже за сегашната деградация и извращение на вкусовете. В навечерието на XX век не може да става дума за такова нещо. Тук имаме работа не с грешки, а с идейни израждания. Тук става въпрос за конкретно културна извращение, сигнализиращо предстояща политическа катастрофа под влияние на болшевизма.

Болшевизмът в изкуството е единствената възможна форма болшевизмът да се прояви в културния живот, тъй като само тук той може да си позволи безгранични извращения и уродливи форми.

На който такова заявление му се струва странно и даже несправедливо, съветваме го най-внимателно да се запознае с изкуствата на страните, които са имали щастието да бъдат болшевизирани. Последвайте съвета ни и ще се убедите, че продуктите на ненормалната фантазия на такива загинали хора, като "кубисти" и "дадисти" са официално признати за изкуство в тези страни. Даже в продължение на кратък период от съществуването на Баварската съветска република можехме да забележим същия феномен. И в Бавария можеше да се забележи, че всички официални плакати, вестници, рисунки и т.н. носиха белезите не само на политически, но и на общественокултурен упадък и разложение.

Разбира се, преди 60 години не можехме и да си представим политическа катастрофа с такива размери, каквато преживяхме сега. По същия начин и елементите на културната разруха преди 60 години бяха къде по-слаби, отколкото симптомите на разрухата, изродили се в кубизма в началото на XX век. Преди 60 години неща като изложба на така наречените "преживявания" на дадаистите бяха напълно немислими. В тези времена организаторите на подобна изложба щяха да бъдат прибрани в някоя лудница. В наши дни такива субекти даже оглавяват цялото художествено общество. Преди 60 години такава чума не можеше да възникне, тъй като общественото мнение не би търпяло това, а държавата веднага би предприела мерки. Управниците на държавата са длъжни да се борят срещу това, лудите да оказват влияние върху духовния живот на целия народ. Да предоставиш "свобода" на такъв вид "изкуство", означава да си играеш със съдбата на народа. Денят, в който такъв вид изкуство намери широко признание, ще се превърне в съдбовен ден за цялото човечество. В такъв ден може да се каже, че вместо прогрес на умственото развитие на човечеството, е започнал неговият регрес. Трудно е даже да си представим всички страшни последствия от такова "развитие".

Струва си само от тази гледна точка за секунда да се замислим върху резултата на развитието ни за последния четвърт век и с ужас ще се убедим колко далеч назад сме се върнали по този страшен път. Където и да погледнеш, навсякъде виждаш зачатьците и зародишите на болести, които рано или късно неизбежно ще доведат културата ни до гибел. Всичко това разкрива симптоми на непрекъснат процес на гниене. Горко на онези народи, които не умеят да се справят с тези болести!

Такива заболявания отдавна могат да се констатират в Германия почти във всички области на изкуството и културата. Във всички области на културата като че ли преминахме най-високата си точка и се намираме на пътя на регреса. Театърът ни очевидно вървеше надолу и още в довоенна Германия той щеше напълно да изчезне като фактор за културно развитие, ако държавните ни театри тогава не оказаха съпротивление на проституирането в изкуството. Ако се абстрахираме от тези и някои други изключения, то ще стигнем до убеждението, че сцената ни се е срутила толкова ниско, че по-добре за народа е напълно да престане да посещава подобни театри. Нима не е нечувано, че в тези "храмове на изкуството" не можехме въобще да пуснем нашата младеж, заради което бяхме принудени открито да заявим в някакви странни плакати: "входът е забранен за младежи на еди коя си възраст".

Само помислете, нали главната задача на тези храмове на изкуството трябва да е на първо място възпитанието на младежта! Нима театрите съществуват заради това да подслаждат преситения живот на старците. Ето че доживяхме да станат необходими такива предпазни мерки. Какво ще кажат великите драматурзи от старите времена относно такива "предпазни мерки" и най-вече относно условията, които предизвикаха необходимостта от прилагане на подобни мерки? Как пламенно по този повод би изнегодувал Шилер! С какво възмущение би обърнал глава Гьоте!

На кои са Шилер, Гьоте или Шекспир за героите на най-новата немска поезия? От гледна точка на тези господа Шилер, Гьоте и Шекспир са хора, напълно остарели, отживели, и не само това, отдавна вече "надминати от новите поети". Най-характерното за описаната епоха е не само това, че нейните герои сами фабрикуват единствено мръсотии, но и това, че те се стараят непременно да овъргалят в мръсотията всичко онова, което е било истински велико в миналото. В такива епохи винаги сме принудени да констатираме аналогични явления. Колкото по-жалки и гнусни са произведенията ръчна изработка на една такава "нова" епоха и на нейните дейци, толкова по-омразни за тях са свидетелите на предишното истинско величие и достойнство. Тези дейци с охота ще изтръгнат от паметта на човечеството неговото минало. Тогава няма да има с какво да се сравни съвременната мръсотия и цялата "нова" гадост може да бъде представена за "изкуство". Колкото по-жалка и бездарна е новата институция, толкова по-старателно се опитва да изтръгне от паметта на хората всички следи от миналото. И обратното. Всичко хубаво и силно, което може да ни предостави съвременността, ще се старае да продължи родословието на великите завоевания на миналото. Силното и хубавото не се страхува, че ще избледнее, ако започнат да го сравняват с миналото. Напротив, самото то се старае да извика в паметта и да освежи представите на новите поколения всичко онова забележително и велико, което е било в миналото. Да отрича миналото величие, всичко, което човечеството преди е постигнало, да ненавижда миналото - на това е способен само онзи, който не може да даде нищо ценно и велико на света, и в същото време се напъва да докаже, че е подарил на човечеството бог знае какви дарове.

Всичко това може да се каже не само за "новаторите" на културното поприще, но и за политиката. Новото революционно движение винаги ще се отнася към старите форми с толкова по-силна омраза, колкото е по-незначително самото движение. Стремежът да представиш собствения си недъг за нещо много велико ражда сляпата омраза към всичко наистина велико от миналото. Например. Ясно е, че докато живее славата на Фридрих Велики, славата на Фридрих Еберт не може да стане особено голяма. Героят на двореца "Сансуси" се отнася към бившия бременски кръчмар така както слънцето към луната. Луната свети само тогава, когато слънцето залезе. Ето защо всичките ни "луни" преследват с омразата си слънчевата слава на великите хора. В политическия живот неведнъж е ставало така, че ако съдбата даде властта в ръцете на една политическа нула, то тази нула проявява невероятна енергия, за да оклевети миналото и да го залее с мръсотии. И в същото време това нищожество пуска в ход всички крайни средства, за да не допуска макар и най-малката критика по негов адрес. Като най-добър пример може да послужи съвременното законодателство за "защитата" на германската република.

Ето защо, ако чуете, че някое учение, мироглед, политическо или икономическо движение безразборно опорочава миналото, то трябва да знаете, че този факт е достатъчен да изисква от вас внимание и известно недоверие. В повечето случаи тази омраза е доказателство за нищожеството на онези, които я сеят. Нерядко това говори и за глупави намерения. Истински благодетелното за човечеството движение няма да се откаже безразборно от миналото, а ще използва за своето строителство най-силните елементи на стария фундамент. Силното движение няма да се засрами да признае, че прилага стари истини. Та нали цялата човешка култура, а и самият човек е резултат на единна верига на развитие, а брънките на тази верига са изковани от цели поколения, от които всяко следващо продължава делото на предишните. Целта на истинската революция не се съдържа в това да разруши всичко старо, а да отстрани лошото и остарялото и да продължи да строи по-нататък върху тези елементи от фундамента, които са все още годни.

Само така може и трябва да се приема прогресът на човечеството. Иначе светът никога не би излязъл от хаоса. Всяко ново поколение ще започне да отрича и отхвърля миналото и първата предпоставка за новото строителство ще се счита разрушението на онова, което е направено от всички предишни поколения.

Най-лошата черта на нашата култура в довоенните години не беше само в пълната импотентност на художественото и културно творчество, но и в онази омраза, с която се стремяха да изхвърлят в калта миналото. Почти във всички области на изкуството и особено в театъра и литературата в навечерието на XX век у нас не само че не създаваха нищо ново, но и виждаха задачата си в това да подронят и да осквернят всичко старо. Наляво и надясно крещяха, че тези и тези велики произведения от миналото са вече "надминати", като че ли тази нищожна епоха на нищожни хора е способна да надмине нещо.

В тази връзка се налага отново да напомним за страхливостта на тази част от народа ни, която, веднъж получила образование, е длъжна открито да застане срещу опозоряването на културата. От чиста страхливост нашата интелигенция не се решаваше да направи това. Тя се боеше от възгласите на "апостолите" на болшевишкото изкуство, които, разбира се, по най-гнусен начин се нахвърляха върху всеки, който не желаеше да види перлата в произведенията на тези господа. Интелигенцията се подчини на онова, което й се струваше неизбежно. Не само това. Хората започнаха да се страхуват, че тези полумошенници-полуглупаци ще ги упрекнат в неразбиране на изкуството. Като че ли отказа да разбереш продукцията на дегенератите и наглите лъжци може да бъде позорно за честния човек. Тези, ако позволите да ги нарека, новатори имаха на разположение много просто средство да докажат колко са "велики" творенията им. Всичко напълно неразбираемо и направо налудничаво в произведенията им го рекламираха пред изуменото човечество като продукт на "вътрешни преживявания". По този евтин начин господата избягваха всякаква критика. Страхувайки се да не я обвинят в неразбиране на "новото" изкуство, интелигенцията мълчаливо се примиряваше с най-гнусните насмешки над изкуството и в края на краищата тя по същество загуби всякакви обективни критерии на художествените оценки.

Всичко това несъмнено беше един симптом на настъпващата враждебна епоха.

Друг печален симптом беше следният.

През XIX век градовете ни все повече загубваха характера на центрове на културата и все повече се превръщаха в места на стълпотворение на хора. Съвременният пролетариат на големия град почти няма връзка с града, в който временно пребивава. Това е така, защото работникът приема града само като място за временно пребиваване и за нищо друго. Отчасти това произтича от цялата социална обстановка, принуждаваща човека отново и отново да си сменя местожителството, и по такъв начин не му дава възможност истински да се обвърже със своя град. Но от друга страна, причината за това явление трябва да се търси и в факта, че съвременният ни град все повече загубва своето културно значение и се става все по-беден на културни ценности.

Още през епохата на освободителните войни Германия е имала няколко големи градове и дори и те са били малки по размер. Малкото съществуващи тогава и наистина големи градове са играли преди всичко ролята на резиденции и в това си качество са представлявали известна културна ценност, а и външно са били художествено завършени. Ако сравним тогавашните градове, наброяващи над 50 хиляди жители, с настоящите със същото количество жители, то ще видим, че тогавашните градове са притежавали наистина големи научни и художествени съкровища. Когато в Мюнхен са били само 60 хиляди жители, този град е бил един от най-важните художествени центрове на Германия. Сега почти всяко фабрично градче наброява толкова жители, а понякога и няколко пъти повече, и въпреки това няма даже намек за ценност от такъв род. Това са само наети казарми за живеене и нищо друго. При такива черти на съвременните градове не може да възникне никаква интимна връзка с дадения център. Нито един човек няма да почувства особена привързаност към един град, който с нищо не се различава от другите, в който няма нито една интимна индивидуална черта и където най-старателно се избягва всичко онова, което макар и малко напомня изкуство.

Не само това. От гледна точка на ръста на населението даже големите ни градове са относително бедни по своите художествени ценности. И тези градове все повече се нивелират. В края на краищата те представляват същата картина като нещастните фабрични градове, само че в увеличен размер. Онова, което новата история е прибавила към културното им съдържание, е напълно недостатъчно. Всъщност всичките ни градове живеят за сметка на славата и съкровищата на миналото. Опитайте да вземете сега от Мюнхен всичко онова, събрано при Людвиг I, и вие с ужас ще видите колко нищожно малко е това, което сме получили като художествени произведения след него. Същото може да се каже за Берлин и за повечето големи градове.

Но най-съществено е следното. Нито един от нашите големи градове не притежава такива паметници, които биха господствали над целия град и които могат да бъдат разглеждани като символ на цялата епоха. Съвсем други са древните градове. Там всеки град е притежавал по някой особен паметник, който е бил монумент на неговата гордост. Античните градове са се характеризирали не с частни постройки, а с паметници, представляващи общо достояние -паметници, които са били предназначени на за дадена секунда, а за векове. В тези паметници са се въплъщавали не просто богатствата на отделен човек, а величието на обществото. Ето защо в античния град отделният жител действително се е привързвал към своето местожителство. Античният град е притежавал такива притегателни средства, за които ние няма сега ни най-малка представа. Жителят на този град е имал пред очите си не повече или по-малко жалките къщи на отделните земевладелци, а разкошни здания, принадлежащи на цялото общество. В сравнение с тези забележителни постройки собствените къщи са имали само подчинена роля.

Ако сравним огромните размери на държавните здания на античните градове с тогавашните им жилища, то ще се изумим с каква сила е подчертаван принципът на приоритет на обществените постройки. Ние и сега се любуваме на отломките и руините на античния свят, но не трябва да се забравя, че това са руините на неголеми магазини и държавни постройки, т. е. руините на такива постройки, принадлежали на цялото общество, а не на отделни лица. Даже в късната история на Рим на първо място по разкош са били не вилите и дворците на отделните граждани, а храмовете, стадионите, цирковете, акведуктите, топлите източници, базиликите и т.н., т.е. постройките, които са били собственост на държавата, на народа.

Даже германското средновековие се е придържало към този ръководен принцип, макар и художествените представи на тази епоха да са били съвсем различни. Онова, което в древната епоха е намирала израз в акропола или Пантеона, сега приема формата на готически храм. Тези монументални постройки са се издигали като исполини над сравнително малкото количество дървени и тухлени къщички на средновековния град. Те и сега се издигат над съвременните жилищни казарми и поставят отпечатъка си на цялата външност на града. Храмовете, кулите, кметствата, мюнстерите изразяваха стила на тогавашната епоха и в последна сметка произхождаха от древната епоха.

Е, погледнете какво жалко съотношение има сега между държавните постройки и частните домове. Ако съвременен Берлин бъде постигнат от съдбата на древния Рим, то нашите потомци би трябвало да стигнат до извода, че най-големите ни здания са или универсални магазини, собственост на евреите, или грамадни хотели, собственост на цяла група хора. Сравнете съотношението, което съществува макар и в Берлин между държавните постройки и зданията, собственост на финансите и търговци.

Самите средства, отпускани за строителство на държавни здания, са абсолютно нищожни и направо смешни. Ние не строим здания за векове, а в повечето случаи за моментните потребности. Не може и да става въпрос за някаква по-висш смисъл. Нали берлинският дворец за своето време е бил построен за по-висши цели, отколкото да кажем сегашната ни библиотека. За построяването на един броненосец отпускаме 60 милиона. За построяването на зданието на новия Райхстаг, първото разкошно здание на републиката, което би трябвало с векове да бъде от значение, не дадохме даже половината от тези средства. Когато възникна въпросът как да бъде украсено зданието отвътре, то великото събрание постанови, че не трябва да се използват камъни, защото и гипсът ще стигне. Впрочем, този път господата парламентаристи бяха прави: на хора с гипсови глави не им отива да седят между стени, украсени с камъни.

На нашите градове не им достига именно това, което е особено ценно за народа. Не трябва да се учудваме тогава, че народът ни не намира онова в съвременните ни градове, което го няма. Нещата неизбежно стигат до пълното занемаряване на градовете. Пълната безучастност на съвременния жител на големия град към съдбата на своя град е само израз на това занемаряване.

Всичко това е симптом на нашата културна деградация и общия ни крах. Епохата ни се задушава в незначителни въпроси от незначителна "целесъобразност" или, по-точно казано, - в робство на парите. Сега вече не се налага да се учудваме, че такава обстановка не оставя място за героизъм. Съвременността жъне само онова, което си е посяла неотдавна изминалата епоха.

Всички тези симптоми на разруха в последна сметка са резултат на неправилен мироглед. От тази неправота произтече неувереността на хората в тяхната оценка и отношение към тези или други големи въпроси. Оттук и цялата тази половинчатост и колебание, започвайки от проблема за възпитанието. Всеки се страхува от отговорност, всеки е готов страхливо да се примири с онова, което счита за вредно. Празните приказки за "хуманност" станаха модерни. Никой не се решава да се бори с болезнените явления. Щадим отделни хора и в същото време принасяме в жертва бъдещето на милиони.

Положението в религията показва доколко надалеч е стигнал този процес на разруха. Тук също липсва предишния единен здрав и цялостен възглед върху нещата. Бедата не е в това, че някои предишни поклонници от църквата открито се отлъчиха от нея. Много по-лошо беше това, че количеството на равнодушните се увеличаваше със страшни размери. И католиците и протестантите имаха специални мисии в Азия и Африка с цел да завербуват туземците на сраната на своята религия - с малък успех в сравнение с успехите на мохамедантската религия. Но вербувайки поклонници в Азия и Африка, религията в самата Европа губеше милиони преди убедени поклонници, които сега или се отказваха от религията въобще, или тръгваха по своите особени пътища. Не можем да не признаем такива резултати за лоши, особено от гледна точка на нравствеността.

Също трябва да отбележим и усилващата се борба срещу догматите на всяка църква. Каквото и да си говорим в наши дни набожните не могат да минат без догматични обреди. Широките слоеве на народа не се състоят от философи: за повечето хора вярата често е единствена основа на морално-нравствения мироглед. Пуснатите в действие заместители на религията не доведоха до успех. Само от това следва, че е нецелесъобразно да заменяме старите религиозни вярвания с тези заместители. Но ако искаме религиозните учения и вярата действително да господстват над умовете на широките маси на народа, то сме длъжни да се стремим към това религията да се ползва с безусловен авторитет. Загледайте се към обикновения ни живот и неговите условности. Стотици хиляди умствено добре развити хора ще преживеят отлично и без тези условности. За милиони хора тези условности са напълно необходими. Каквото за държавата са основните закони, това за религията са нейните догми. Само благодарение на догмата религиозната идея, поддаваща се на най-различни тълкувания, ще придобие определена форма, без която няма вяра. Извън определените догмати на църквата религията би си останала само философски възглед и нищо повече. Ето защо борбата срещу догматите на църквата е примерно същото като борбата срещу основните закони на държавата. Последната води до държавна анархия, а първата - до религиозен нихилизъм.

На политика преди всичко му се налага да мисли не толкова за това, че дадената религия има или няма един или друг недостатък, а за това имали с какво да се замени тази макар и несъвършена религия. И докато у нас няма по-добър заместител, само глупакът и престъпникът ще започне да разрушава старата вяра.

Немалка отговорност носят и онези, които смесват религиозните възгледи с земните дела, и по такъв начин само изострят ненужният конфликт между религията и така наречените точни науки. Въпреки дългата борба победата почти винаги е на страната на точните науки. Религията неизбежно претърпява тежки загуби в очите на всички онези, които не могат да се издигнат по-високо от чисто външното знание.

Но най-голяма вреда носят онези, които злоупотребяват с религията за чисто политически цели.

***

Не е възможно да се намерят достатъчно резки думи срещу тези жалки мошеници, които правят от религията политически далавери. Тези нагли лъжци с цял глас - за да ги чуе целият свят - крещят своя символ на вяра. Но вярата не им е нужна, за да умрат за нея, а посредством нея да се устроят по-добре в живота. Те ще продадат цялата си вяра, ако това го изисква един или друг политически ход, обещаващ съответната земна награда. Заради десет парламентарни мандата те ще се обединят с марксистите, които са смъртни врагове на всяка религия. А за Министерския портфейл ще се обединят със самия дявол, ако у последния няма достатъчно погнуса да изгони по-надалече такива "защитници" на религията.

Ако в довоенна Германия в религиозната сфера имаше достатъчно неприятни симптоми, то това трябва да се припише на злоупотребите, които си позволи християнската партия. Нима това не е безсрамие - да построиш цялата си позиция на отьждествяване на католическата вяра с една определена политическа партия?

Тази фалшификация имаше съдбоносни последствия. Отделни никому ненужни "политици" си осигуриха по този начин парламентарни мандати и при това църквата понесе огромна загуба.

Цялата нация трябваше да плаща за това. В тази епоха основите на религията и без това се разклатиха, тъй като навлязохме в такъв период, когато всичко бе несигурно и когато наближаваше катастрофа за всички традиционни понятия на морала и нравствеността.

Това също бяха пукнатини в народния ни организъм. Те можеха да се окажат не особено опасни до момента, когато настъпи мига на изпитанието. Но тези пукнатини неизбежно ще доведат до съдбовни последствия в такъв момент, когато всичко се решава от вътрешните сила и устойчивост на народа.

Внимателното око не може да не забележи, че и в политическата сфера се забелязват опасни явления, които, ако не се отстранят или поне намалят, също неизбежно ще доведат до разпадането на държавата.

За всеки, който имаше очи, за да вижда, беше ясна пълната безсмисленост както на вътрешната, така и на външната политика на Германия. Политиката на компромиси на пръв поглед като че ли потвърждаваше старите принципи на Бисмарк, който беше казал, че "политиката е нищо друго освен изкуство да постигаш възможното". Но между Бисмарк и канцлерите след него имаше малка разлика. В техните уста тези думи звучаха по-различно. Бисмарк е искал да каже само това, че за постигане на определена политическа цел всички възможности са добри и от всички трябва да се възползваме. Приемниците му започнаха да тълкуват думите в смисъл, че Германия може най-тържествено да се откаже от която и да е политическа идея. Големи политически цели за тези държавници в дадения период от време като че ли не съществуваха. Затова им липсваха основите на завършен мироглед, липсваше им елементарно разбиране на законите на развитието, определящи хода на политическия живот.

Разбира се, В Германия се намериха хора, които виждаха колко безидейна и хаотична е политиката на държавата, които си даваха сметка, че такава слаба и несериозна политика непременно ще доведе след себе си неблагоприятни последствия. Но тези хора бяха встрани от активната политика. Официалното ръководство на правителството беше безгрижно. Политиката на големите държавни дейци в други страни - да кажем, Чембърлейн старши - за тях тя никога не е съществувала, както и не съществува досега. Тези хора, от една страна, са прекалено глупави, а от друга, притежават огромно самочувствие, за да се учат на нещо от другите.

Още преди войната за много хора беше ясно, че точно това учреждение, чието предназначение е да въплъщава и укрепва държавата, на практика се превърна в фактор за неговото отслабване. Говорим за парламента, за райхстага. Тук идеално се допълваха страхливостта и пълното отсъствие на чувство за отговорност.

Често ни се налага да слушаме глупавите приказки, че "от времето на революцията парламентаризмът в Германия е загубил своето голямо значение". От такава оценка следва, че сякаш преди революцията нещата са стояли по-добре. И наистина, парламентарната институция не може да донесе нищо друго освен вреди и тези щети бяха налице още тогава, когато мнозина имаха капаци на очите, а останалите съзнателно си затваряха очите, за да не виждат. Ако Германия е претърпяла толкова тежък крах, то вината е в парламентаризма. Това че Германия не е претърпяла катастрофа още преди това, не е благодарение на райхстага, а на онова съпротивление, което в довоенните години още представляваше могилата на немската нация.

От всички тези многобройни безчинства, които райхстага причиняваше на държавата, ще се спра само на един пример, който произтича от самата същност на тази безотговорна институция на всички времена. Имам предвид нечуваната половинчатост и слабост на цялото политическо ръководство на съдбините на държавата както в областта на вътрешната, така и на външната политика. Вината за тази половинчатост е преди всичко в райхстага. А нали именно тази половинчатост беше главната причина за нашата политическа катастрофа.

Всичко, което макар и малко зависеше от парламента, която и област да вземем, - навсякъде бе проникнала половинчатостта.

Слаба и половинчата беше външната ни политика. Желаейки мир, ние всъщност поддържахме курс на война.

Слаба и половинчата беше политиката ни към Полша. Дразнихме поляците, но не нанесохме нито един сериозен удар. В резултат на това не получихме победата на немците и не постигнахме помирение с поляците. За сметка на това враждебните отношения с Русия се изостряха.

Слаба и половинчата беше политиката ни по отношение на елзас-лотарингския въпрос. Обстоятелствата изискваха да ударим с юмрук по главата на френската хидра, а след това да направим елзасците равноправни. Не направихме нито едното, нито другото. Та ние не можехме да направим това, понеже в редовете на най-големите ни партии стояха големи измамници - например господин Ветерле от партията на центъра.

Всичко това беше повече или по-малко търпимо, ако жертва на тази половинчатост не беше станала онази сила, от която зависеше цялото съществуване на нашата държавата - имам предвид армията.

Само това, което направи така наречения "германски райхстаг" в тази област, е напълно достатъчно проклятията на немската нация да го преследват за вечни времена. Водена от най-низки мотиви, тази партийно-политическа парламентарна паплач изтръгна от ръцете на народа ни защитното оръжие на страната, което трябваше да се превърне в опора за свободата и независимостта на държавата. Ако сега можеха да се открият безчислените немски могили на фландрийските равнини, щяха да възстанат окървавените тела на стотици хиляди германски синове, паднали в жертва на безсъвестността на тези парламентарни престъпници, които изпратиха младежта ни на смърт без да й дадат възможност навреме да получи надлежна военна подготовка. Отечеството плати с живота на тази прекрасна младеж, с недъзите на милиони само заради това няколко стотици измамници на народа да могат свободно да се занимават с политическите си мошеничества, с шантажи или в най-добрия случай с тъпоумни експерименти с живота на народа.

Докато евреите чрез марксистката и демократична преса разпространиха по целия свят пресловутата лъжа за германския "милитаризъм" и с това утежниха положението на Германия, марксистките и демократичните партии в райхстага с всички сили пречеха на необходимата реорганизация на военните ни сили. На всички бе ясно, че ако избухне война, ще се наложи цялата нация да се бори. Като че ли беше голямо престъпление да се тормози армията с реорганизация. И все пак тези престъпници успяха да накарат милиони немци да отидат на фронта, без да са получили достатъчна военна подготовка. Но даже и да се абстрахираме от нечуваната безсъвестност на парламентарните мошеници, бе ясно, че недостатъчно добре обучените войници можеха да ни доведат до погром още в началото на войната. Ходът на военните действия многократно потвърди наличието на такава опасност.

Загубата на войната за свобода и независимост на немската нация беше единствено в резултат на половинчатостта и слабостта в подготовката на военните ни сили - половинчатост, която проникна във всички области на нашия живот още в предвоенните години.

***

Не давахме достатъчно обучени новобранци на сухопътната армия. Във флота също господстваше половинчатост. Престъпниците се стараеха да лишат и това важно оръдие на националната защита от главните му ценности. Още по-лошо бе това, че отровата на половинчатостта проникна и в самото ръководство на флотата. Във флота се затвърди тенденцията всичките ни военни кораби да бъдат построени така, че размерите им винаги да отстъпват пред размерите на аналогични кораби, собственост на англичаните.

На практика малките размери на немските кораби означаваха, че и бързоходството и въоръжението на тези кораби бяха съответно по-малки. Фразите, чрез които се опитваха да прикрият този факт, разкриваха печалния недостатък на логиката в онези сфери, които отговаряха за това преди войната. А именно: започнаха да ни успокояват, че материалът, от който ние, немците, правим пушките си, толкова превъзхожда английския материал, че 28-сантиметровата ни пушка не отстъпва ни най-малко по сила пред английската пушка от 30.5 см.

Като че ли от това следваше съвсем друг извод. Ако е така, то трябваше да произвеждаме пушки от 30.5 см, понеже целта ни бе да станем по-силни от противника, а не само да изравним силите си с него. Иначе за какво ни беше да получим за сухопътните войски 42-сантиметрова мортира? Нали немската ни 21 -сантиметрова мортира беше по-силна от всичко дотогава съществуващи френски далекобойни оръдия. А що се отнася до крепостите, те вероятно биха се поддали на оръдия и от 30.5 см. За щастие, ръководството на сухопътната войска не повтори грешката на ръководството на флота.

Отказът от борбата за превъзходство в бързоходството на флота и в силата на артилерийския огън беше най-тясно свързан с така наречената "идея за риска". Отказвайки се от тези предимства, ръководството на флота се отказа от настъпателна тактика и от самото начало се ограничи в отбранителната си тактиката. Но с това сами завързахме ръцете си и се лишихме от възможности за успех, тъй като настъплението винаги е било и ще остане най-добрата тактика.

По-бързоходният и по-добре въоръжен кораб витаги ще успее да използва превъзходството си, за да постъпи противника си от по-далечно разстояние. За редица наши крайсери беше мъчително да се убедят в това по време на войната. Доколко неправилна е политиката на ръководството на морското ни ведомство бе видно още от това, че по време на войната ни се наложи по най-бързия начин да превъоръжим старите кораби и да въоръжим по-добре новите. Ако по време на морския бой в Скагерак немските кораби притежаваха такава водоизместимост, въоръжение и бързоходност като английския флот, навярно щяхме да потопим корабите на противника, които в този случай нямаше да издържат превъзхождащите сили на нашия огън, тъй като 38-сантиметровата ни граната е по-силна от английската.

През това време Япония избра друга тактика. Японците се придържаха към принципа, че всеки построен от тях нов кораб трябва да има макар и неголеми предимства в сравнение с който и да е аналогичен кораб на противника. Вследствие на това японците можеха да приложат настъпателна тактика.

Ръководството на флота безспорно прояви известна парламентарна ловкост в мирно време, когато ставаше въпрос да се получат съответните средства за построяването на флота. Но заради това впоследствие язвата на парламентаризма проникна също и в процеса на самото построяване на флота, където трябваше да се ръководим от чисто военни, а не от парламентарни съображения. Слабост и половинчатост, недостатъчна логичност в мисленето, сега характерни за парламентаризма като институция, за съжаление оцветиха цялата дейност на морското ни ведомство.

Сухопътната армия, както вече отбелязахме, се предпази от този принципно грешен идеен ход. Лудендорф, тогава само полковник в големия генерален щаб, започна отчаяна борба срещу престъпната половинчатост и слабост, които проявяваше райхстага при разглеждането на всички въпроси, свързани с организацията на сухопътната армия. Ако борбата, която този офицер проведе тогава, въпреки всичко се оказа напразна, то вината за това носи, от една страна, парламента, а от друга, в още по-голяма степен, райхсканцлера Бетман-Холвег, който се държеше по най-безобразен начин. Но това разбира се не е пречка за действителните виновници за германската катастрофа да стоварят отговорността на човека, който единствен навреме и достатъчно решително се обяви срещу пренебрегването на коренните интереси на нацията. Една измама повече или по-малко - не е ли все едно за тези родени измамници.

Когато се замислиш до какви безсмислени жертви доведе престъпното лекомислие на тези безотговорни субекти; когато пред очите преминават безбройните сакати хора; когато си спомниш за безграничния позор, за безбройните страдания, които ни постигнаха, и когато още и още един път си кажеш, че всичко това все пак е резултат от престъпните действия на шепа безсъвестни кариеристи, докопали министерски портфейли, - тогава всички тези субекти не ще ги наречеш по никакъв друг начин освен мошеници, негодници и престъпници. За какво съществуват в речниците ни тези думи, ако не за характеристика на подобни мерзавци. Ами че в сравнение с тези предатели на нацията който и да е сутеньор още може да се нарече човек на честта.

Когато ставаше въпрос за беди, които се набиха на очи, тогава за тях се говореше открито. В този случай не скриваха горчивата истина дори и от широките маси. Във всички останали случаи срамежливо премълчаваха злината, а понякога направо отричаха съществуването й. И това го правеха и в случаите, когато само откритото поставяне на въпроса най-вероятно можеше да доведе до някакво разрешение. Управляващите в държавата не си даваха сметка какво значение има пропагандата. Само евреите разбираха, че умната и добре поднесена пропаганда може да превърне в представите на народа самият ад в рай и обратно. Евреят го разбираше и действаше в съответствие с това, а немецът или по-точно правителството нямаше ни най-малка представа за това.

За това си платихме по време на войната.

По-горе изложихме редица отрицателните явления. Можехме да представим още стотици други недостатъци. Трябва да се има предвид, че в довоенните години много предимства се противопоставяха на тези недостатъци. Ако разсъждаваме справедливо, то трябва да признаем, че мнозинството от недостатъците ни са свойствени и за другите народи, докато те не притежаваха предимствата ни.

Най-голямото ни предимство бе, че нашият народ повече, отколкото всеки друг европейски народ, се стремеше да съхрани националният характер на стопанството си и, независимо от някои лоши предзнаменования, в настоящето се подчиняваше на интернационалния финансов контрол в по-малка степен от другите страни. Наистина това предимство криеше в себе си известни опасности; точно то се превърна в един от най-важните фактори, довели впоследствие до световната война.

Ако се абстрахираме от това и от някои други обстоятелства, то ще стигнем до извода, че довоенна Германия притежаваше три от най-големите преимущества, сами по себе си образцови, и в известно отношение издигаха Германия на недостъпни висоти.

Това се отнася към формата на управление и към изражението, което тази форма на управление получи в Германия през новата епоха.

Тук можем свободно да се абстрахираме от личните качества на отделните монарси. Те бяха хора и, разбира се, имаха човешки слабости.

Ако не сме снизходителни към човешките слабости, тогава трябва да се отчаяме от света. Пробвайте да подходите с тези критерии към най-видните представители на настоящия ни режим. Ясно е, че от гледна точка на личните качества на тези хора, те не отговарят даже на най-скромните изисквания. Който би се заел да съди за "достойнствата" на германската революция по личните качества на онези "водачи", които революцията от ноември 1918 г. дари на Германия, той би трябвало да покрие главата си с пепел и да изгори от срам, предчувствайки унищожаващата присъда, която ще ни произнесат бъдещите поколения. Защото по никакъв начин няма да можем да затворим устата на бъдещите поколения със специалния закон "за защита на републиката" и те ще разкрият всичко онова, което ние сега мислим за нашите, ако разрешите да ги наречем, "вождове" и за техните повече от съмнителни добродетели.

Няма съмнение, че монархията странеше от известни слоеве на нацията, и преди всичко от широките народни слоеве. Причината за това беше, че нашите монарси не винаги се заобикаляха от най-далновидните и честни хора. За съжаление понякога те обичаха повече обкръжението на ласкателите, отколкото на честните и непоколебими хора. Това особено вредеше в такива времена, когато народната психология се променяше много бързо и народът започваше да се отнася скептично към старите придворни традиции на монархията. Така например, в навечерието на XX век на обикновения гражданин оставаше не с особено добро впечатление, когато видеше принцесата да язди с военна униформа. Изглежда, че в двореца изобщо не си даваха сметка затова, колко неприятно въздейства подобно зрелище, защото в противен случай те не биха допускали такива паради. Неприятно действаше и не напълно искрената филантропия, проявяваща се от придворните кръгове. Ако например някоя принцеса понякога се отидеше в обществен стол, за да опита обедът, предназначен за бедните, и после обявеше, че той е превъзходен, то може би в миналото това се харесваше на масите, но в началото на XX век отблъскваше. Всички много добре съзнаваха, че височайшата особа не разбира простия факт, че идването й е било предизвестено и този ден обедът е бил приготвен по съвсем друг начин, отколкото обикновено. Народът прекрасно разбираше това и то му беше достатъчно.

Хората само се смееха, но понякога и се дразнеха от такива неща.

Надсмиваха се и над постоянните писания във вестници колко умерен живот води монархът ни, колко рано става, как работи с пот на челото от сутрин до вечер, а пък колко е недостатъчно оскъдно се храни при това. Народът беше вече израсъл. Много малко го интересуваше това колко точно яде монархът му. Никой не оспорваше правото на монарха да се храни обилно. Никой не искаше да го лишава и от необходимото време за почивка. Хората искаха нещо съвсем малко: монархът им да бъде честен и мъжествен човек, да пази достойно честта на нацията и добросъвестно да изпълнява задълженията си на управник. Старите приказки не носеха полза, а само вреда.

Всичко това беше само дреболия. Лошото беше това, че в широките кръгове се беше вкоренило убеждението: за нас е все едно, защото всичко се решава навърха, затова не трябва да се грижим за нищо. Докато правителството водеше наистина правилна политика или поне беше въодушевено от добри желания, още беше половин беда. Но бедата щеше да дойде, ако на мястото на старото добро правителство дойдеше ново, по-неподходящо. В този случай безволевата покорност и детинската вяра бяха вече причина за тежка беда.

Въпреки това, както вече казахме, наред с тези слабости Германия имаше и редица безспорни предимства.

Монархическата форма на управление осигуряваше известна стабилност на цялото ръководство на държавата. Тя подбираше висшите носители на властта от кръга на честолюбивите политици. Монархическата институция отдавна се ползваше с уважение и авторитет. Второто ни предимство беше това, че Германия притежаваше изключителен корпус от държавни чиновници. И, най-накрая, третото и главно предимство беше това, че армията ни беше над които и да е партийно-политически задължения. Към това трябва да се прибави и предимството, че образът на едноличния монарх все още будеше и засилваше чувството за лична отговорност - във всеки случай в много по-голяма степен, отколкото в онези страни, където носителите на властта се сменяха с кинематографска бързина. Всичко това взето заедно придаваше на немската администрация порядъчност и чистота, признати от всички. Накрая и културното значение на монархията беше огромно за немския народ. То напълно превъзхождаше всичките й недостатъци. Немските резиденции все още бяха големи художествени центрове, което не можеше да се каже за сегашната ни потънала в материализъм епоха. Това, което немските князе са направили за изкуството и науката през XIX век, беше образцово. Във всеки случай нашата съвременност въобще не можеше да става за сравнение.

Но най-важния от положителните фактори от този период, когато разпадането на народния организъм прогресираше все още бавно, беше разбира се армията. Неслучайно омразата на всички врагове на Германия беше отправена преди всичко към нашата армия, главна защитница на свободата ни и националното ни самоутвърждаване. Армията ни по това време беше най-могъщата школа за цялата немска нация. Най-добрият паметник за старата ни армия беше констатирането на онази истина, че всички врагове я ненавиждаха, преследваха я с оскърбления, замерваха я с кал, но заедно с това се страхуваха от нея. Че армията ни беше главната опора за свободата и главната ни зашита пред властта на борсата, беше видно от това с каква жажда версалските лихвари се нахвърляха преди всичко именно върху нея. Ако не беше могъществото на армията ни, версалската примка много по-рано би се затегнала около шията на народа ни. Ако трябва напълно точно да се каже с какво именно немският народ е задължен на своята армия, то това може да се изрази с две думи: с всичко! В нашата армия се възпитаваше чувството за отговорност в такъв период, когато това свойство стана рядкост, когато всички се стараеха да бягат от отговорност, вдъхновявайки се преди всичко от примера на парламента, който беше образец за пълно отсъствие на каквато и да е отговорност. В нашата армия се възпитаваше чувството за лично мъжество в такъв период, когато страхливостта свирепстваше навсякъде и когато готовността да се пожертваш в името на общото благо се разглеждаше почти като глупост, а за умен се смяташе само онзи, който най-вече мислеше за собственото си "аз". Нашата армия беше онази школа, в която немецът се учеше да вижда благото на народа в неговата сила и единство, а не в лъжливите фрази за интернационално братство с негрите, китайците, французите, англичаните и т.н.

Нашата армия възпитаваше у човека решителност в такъв период, когато символ на времето беше отсъствието на решителност и вечни колебания. Армията учеше на това, че определена заповед е винаги по-добра от пълното отсъствие на твърди указания.

Това беше вече нещо в период, когато съмнителни умници даваха тон. Вече в това беше парчето на истинската здрава народна мъдрост, от която нямаше и следа да остане, ако армията ни не беше непрекъснат източник на здраве. Сравнете това с сегашната просто ужасяваща нерешителност на управляващите ни кръгове. Настоящите ни управляващи намират в себе си сили да проявят решителност само тогава, когато става въпрос за подписване на някой нов договор, който ни е продиктуван и цели нашето разоряване. Когато става въпрос за някой нов грабеж на Германия, тогава правителството бързо се решава да подпише "споразумение", като в същото време, разбира се, се освобождава от всякаква отговорност. В тези случаи "отговорните" управляващи изпълняват ролята на обикновени парламентарни стенографи, които винаги записват само онова, което им диктуват.

Нашата армия възпитаваше хората в идеализъм и в чувство на преданост към великата родина в такъв период, когато всички около нас са затънали в алчност и материализъм.

Нашата армия ни възпитаваше в преданост към идеята за национално единство в такъв период, когато около нас се водеше класова борба. Единствената грешка, може би, беше въвеждането на институцията от волнонаемни с едногодишна служба. Това беше грешка, защото тук се нарушаваше принципа на безусловно равенство и хората с по-добро образование отново попадаха в донякъде обособено положение, междувременно когато в интерес на делото беше обратното. И без това висшите ни слоеве се бяха достатъчно откъснали от народа. Особено благотворно влияние би оказало на армията, ако в нейните редици нямаше такова разделение. Беше грешка, че не въведохме този принцип. В армията ни дотолкова преобладаваше доброто, че малкото й недостатъци отстъпваха на заден план.

Но най-голямата заслуга на старата ни армия беше, че тя не допускаше доминацията на принципа "на мнозинството" над ролята на отделната личност, че умната глава в редиците й се ценеше повече отколкото мнението на "мнозинството". В противовес на еврейската демократична идея за сляпото преклонение пред "количеството" нашата армия твърдо отстояваше вярата в отделните гении. Ето защо само в нея тогава се възпитаваха такива хора, които най-много ни бяха нужни. От армията излизаха истински мъже.В това време докато наоколо растяха безволеви същества и баби, армията всяка година пускаше 350 хиляди млади хора в разцвета на силите и здравето си -хора, които през двегодишната си служба от неукрепнали юноши се превръщаха в стоманени бойци. Свикнали за две години да слушат заповеди, нашите войници след службата се научаваха и те да заповядват. Стария войник можеше да се познае дори само по походката му.

Такава беше най-добрата школа на немската нация. И не напразно върху нея се изливаше яростната ненавист на всички онези, които от алчност, завист или собствено безсилие се стремяха скъпите им съграждани да остават колкото се може по-обезоръжени. Това, което в своето заслепение или по зла воля не разбираха много немци, останалият свят отлично съзнаваше: немската армия е най-мощното оръдие на немския народ в борбата му за свобода и изхранване на децата му.

Наред с ролята на монархията и ролята на армията трябва да се отбележи и благоприятната роля на несравнимия ни апарат от държавни служители. Германия бе страната на най-добрата организация и най-добрата администрация в целия свят. За нашия държавен чиновник се говореше, че той е старомоден и малко бюрократ. Но в това отношение в останалите държави нещата не стояха по-добре, а даже в известна степен и по-зле. А това, което липсваше на останалите държави, беше онази изумителна солидност на целия апарат и абсолютната неподкупност на чиновниците, които бяха характерни за Германия. По-добре е чиновникът да бъде малко старомоден, но затова пък безусловно честен и предан на делото, отколкото да изглежда съвсем "модерно", но затова пък да се отличава с невежество, а и на всичкото отгоре да бъде развратен. Ако сега често ни повтарят, че нашата администрация в довоенно време се състои макар и от добри бюрократи, но затова пък от лоши икономисти, то ние на отговаряме така: нека да ни покажат друга страна в света, която би поставила, да кажем, железопътното стопанство на такава висота, както това бе в Германия. Само на германската революция впоследствие й се удаде възможността с помощта на продължителни усилия дотолкова да разложи този прекрасен апарат, че после вече можеше да го "социализира", т.е. да отнеме железниците от народа и да ги предаде на интернационалния борсов капитал, действителния вдъхновител на германската революция.

Това, което ярко отличаваше предвоенния апарат на държавните чиновници и цялата администрация беше тяхната независимост от правителството. През това време правителството не оказваше никакъв натиск върху политическите възгледи на немския държавен чиновник. Едва след революцията всичко това радикално се промени. Сега от чиновника се изискват не знания и умения, а само принадлежност към определена партия. Сега не са нужни хора със самостоятелен независим характер: те само пречат.

По такъв начин огромната сила на предвоенна Германия се крепеше върху монархията, армията и държавния чиновнически апарат. От тези три източника държавата черпеше онази сила, която сега най-много й липсваше, а именно държавният авторитет! Истинският авторитет на държавата почива върху всеобщото доверие към държавните ръководители и администрацията, а не върху брътвежите в райхстазите и ландтазите и не върху специални закони, които трябва да "защитават" републиката от всякаква критика. Всеобщото доверие на гражданите може да бъде резултат единствено от всеобщото непоколебимо убеждение в безкористността и чистотата на правителствените намерения и честността на всички административни органи на страната. Такова доверие се формира едва тогава, когато държавното законодателство напълно отговаря на всеобщото чувство за справедливост, тъй като чрез голо насилие нито една правителствена система не може дълго да се задържи. Устойчивостта на системата е резултат само от всеобщото доверие в правдивостта и честността на онези, които са призвани да защитават интересите на народа.

И така, макар довоенна Германия бе разяждана то достатъчно тежки вътрешни болести, не трябва да се забравя фактът, че и останалите държави в не по-малка степен бяха заразени от тези болести и въпреки това в критичните мигове издържаха изпитанието, без да станат жертви на катастрофата. Ако си припомним, че заедно с това предвоенна Германия имаше още силни страни, То ние неизбежно ще стигнем до извода, че истинската причина за германската катастрофа следва да се търси някъде другаде. Така и беше.

Най-важната и най-дълбоката причина за разрухата на старата германска империя беше заложена в неразбирането на значението на расовия проблем и неговата велика роля в цялото историческо развитие на народите. Тъй като на големите събития в живота на народа са в резултат не на случайността, а закономерно произтичат само от неудържимия стремеж на всеки народ за съхраняване и размножаване на вида и расата. Хората не винаги си дават ясна сметка за това, но въпреки всичко това е истината.

Моята Борба - Съдържание
(HTML)

Моята Борба
(PDF)