Моята борба - Първоначален период от развитието на НСГРП

Моята Борба

от

Адолф Хитлер

Глава XI

Първоначален период от развитието на НСГРП

В настоящата заключителна глава от първата част на моята работа аз искам да се спра на първоначалния период на нашето движение, а аз заедно с това да осветля няколко въпроса, които тогава застанаха на дневен ред. Това не значи, че тук ще се спра подробно на всички проблеми на нашето движение. Целите й задачите на нашето ново движение са толкова грандиозни, че трябва да им посветя целия том. Във втората част на настоящата работа ще се постарая да осветля подробно програмните основи на нашето движение и да нарисувам карта на онова, което ние разбираме под думата "държава". Казвайки "ние" имам предвид онези стотици хиляди немци, които в общи линии се стремят към същия идеал, макар, разбира се, не винаги да го изразяват с едни и същи думи. За всички велики реформи е характерно именно това, че когато зад тях вече стоят милиони хора, ги провъзгласява един човек. Стотици хиляди хора лелеят определена мечта, може би вече в-продължение на цели столетия. И ето накрая се намира един човек, който, става глашатай на тези цели, дава им ясен израз и по такъв начин става знаменосец на новата велика идея.

Дълбокото недоволство, господстващо сред милиони и милиони хора само по себе си говори за това, че тези милионни маси износват мечтата за нещо принципно ново, за радикална промяна на сегашната обстановка. Недоволството на масите намира израз в различни форми. У едни то се изразява в отчаяние и безнадеждност, у други - във възмущение и озлобление, у трети - в пълно равнодушие, у четвърти - в бесен гняв и т.н. За това вътрешно недоволство на масите еднакво говорят както наличието на голямо количество хора, на които всякакви избори са омръзнали, така и наличието на голям брой избиратели, фанатично гласуващи за крайната левица.

Именно към тези глупаци се обръщаше преди всичко нашето младо .движение. Нашата партия се поставяше за задача да събере под своите знамена не сити и доволни хора, а хора унизени и много недоволни, хора страдащи и неспокойни. Нашата партия трябваше да си постави задача не да плува на повърхността, а да гледа преди всичко в дълбочина.

От чисто политически зрителен ъгъл имахме през 1918 г. следната картина. Народът е разкъсан на две части. Едната част, много малка, включва главно националната интелигенция и абсолютно няма в редовете си хора на физическия труд. Външно тази интелигенция е настроена национално, но под тази дума тя все още не си представя нищо друго, освен шаблонна слаба защита на така наречените държавни интереси, съвпадащи с интересите на династията. Тази интелигенция се опитва да защити своите идеи и цели с духовно оръжие, което както преди е много недостатъчно и повърхностно и във всеки случай е съвсем безсилно пред напора на противника. С един удар през 1918 г. тази до неотдавна управляваща класа беше съборена. Треперейки от страх, този слой сега е готов покорно да понесе всяко унижение и е изпълнен с трепет пред тържествуващия безпощаден победител.

На този слой противостои друга класа: широките трудещи се маси, хората на физическия труд. Тези маси са обединени в повече или по-малко радикални марксистки партии и са пълни с решителност да смажат със сила всяка идейна съпротива. Тези маси не искат да бъдат рационални, те съзнателно отхвърлят каквато и да било защита на националните интереси и охотно подлагат врат на всеки чуждестранен гнет. Този втори лагер, разбира се, числено много превъзхожда първия; и най-важното, в този лагер се намират тъкмо онези елементи, без които никакво национално възраждане не е мислимо и не е възможно.

Тъй като едно беше вече ясно през 1918 г: каквото и да било възраждане на немския народ е възможно само ако Германия си върне предишната сила на нашата арена. Нашите буржоазни "държавни деятели" постоянно дърдорят, че за да си върне силата на международната арена, на Германия не й достига само оръжие. Но това не е вярно. В действителност ни липсва преди всичко сила на волята. Имаше време, когато немският народ имаше оръжие повече от достатъчно. И какво? Въпреки всичкото това оръжие не може да защити нашата свобода. Това се случи, защото инстинктът за национално самосъхранение се оказа недостатъчно силен, липсваше воля за самосъхранение. Никакво оръжие не може да помогне, всяко оръжие ще остане мъртъв товар, нищо не струващ материал, ако липсва решителност да се възползваме от това оръжие докрай. Германия се превърна в обезоръжена страна, не защото преди й е липсвало оръжие, а защото не й стигаше воля докрай да се възползва от силата на оръжието в борбата за запазването на своята народност.

Господа левите политици сега обичат да оправдават безводната си политика на безкрайни отстъпки с това, че Германия е обезоръжена. В действителност работата съвсем не стои така. Именно поради вашата престъпна политика, именно поради това, че вие, господа леви, предадохте националните интереси на Германия, вие трябваше да предадете оръжието на нашата страна. Сега се опитвате да оправдаете собствената си подла страхливост с липсата на оръжие. Но тава е обикновена лъжа и фалшификация като всичко във вашите уста.

Обаче трябва да кажем, че този упрек в същата степен се отнася и за политиците отдясно. Само поради тяхната безхарактерна страхливост взелата властта през 1918 г. еврейска паплач можа да открадне оръжието на немската нация. Първите политици също нямат никакво право в оправдаването на своята мъдра предпазливост /чети - страхливост/ да се позовават на липсата на оръжието по тази проста причина, че обезоръжаването на Германия е резултат от собствената им страхливост.

Ето защо проблемът за възраждането на германската сила се състои не в това как отново да си намерим оръжие, а в това как да възродим този дух, който единствено дава възможност на народа да използва оръжието. Ако у народа е жив този дух, тогава волята му ще намери хиляди пътища да се сдобие с оръжие. А ако, от друга страна, на един страхливец му дадат в ръцете десет пушки, той няма да стреля нито с една, когато го нападнат. Тези десет пушки в ръцете на страхливеца ще бъдат по-малко полезни, отколкото в ръцете на един мъжествен човек обикновената тояга.

Въпросът за възраждането на политическата мощ на нашия народ е преди всичко въпрос за оздравяването на нашия национален инстинкт за самосъхранение. Това е ясно макар само поради факта, че в областта на външната политика предварителната оценка на всяка държава се прави не въз основа на това с какво количество оръжие разполага тя. Потенциалната сила на всяка дадена държава се оценява преди всичко въз основа на заложената в дадената нация морална сила за съпротива. Когато се определя ценността на един или друг народ като евентуален съюзник на международната арена, то критерият не е количеството на мъртвото оръжие в цайххаузите -действителният критерий е доколко е жив в народа героизмът на борбата, доколко е силна, доколко е пламенна неговата воля за национално самосъхранение. Съюзите се сключват не с оръжието, а с хората. Така например английският народ винаги ще остане в очите на целия свят ценен съюзник дотогава, докато неговите ръководители и широките народни маси показват предишната твърдост и силна решителност да довеждат докрай веднъж започнатата борба, без да се спират пред никакви жертви и без да мислят за това колко ще продължи дадената борба. А нали цял свят знае, че започвайки борбата, англичаните съвсем не смятат за решаващ момент състоянието на своето въоръжаване в дадения момент в сравнение с въоръжените сили на противника.

Но ако ние разберем, че въоръжаването на немската нация е възможно само въз основа на възраждането на инстинкта за политическо самосъхранение, то ще ни стане ясно и още нещо: че затова не е достатъчно да се завоюва онзи малък слой, който без друго се състои от повече или по-малко национално настроени елементи, но че ни е необходимо преди всичко да вдъхнем национална идея на онези маси, които досега са настроени антинационално.

Ето защо младото движение, което си поставя за задача възраждането на суверенната германска държава, трябва да вижда своята единствена цел в завоюването на най-широките народни маси. Колкото и да е жалка нашата така наречена национална буржоазия, колкото и да е слабо развито в нея истински националното чувство -ясно е, че от тази страна няма опасност от що-годе сериозна съпротива, ако съумеем да провеждаме силна вътрешна и външна национална политика. Пък дори ако тези слоеве с присъщото им тъпоумие и късогледство започнат да оказват пасивна съпротива, както са правили това до известна степен и в епохата на Бисмарк, то при тяхната баснословна страхливост няма да се наложи сериозно да се съобразяваме с тях.

Съвсем друго нещо се широките маси на нашите интернационално настроени съплеменници. Тук трябва да се съобразяваме с примитивната сили на широките маси, привикнали да разрешават основните проблеми чрез насилие, но и с еврейското им ръководство, готово да пусне в ход най-решителни и безпощадни начини на борба. Този лагер няма да се спре и пред това да потуши всяко немско възраждане по онези начини, по които на времето пречупи гръбнака на немската армия. И най-важното: в една парламентарна държава тези маси само със своята численост могат да провалят всяка външна политика, насочена към възраждането на нацията и могат да направят така, че другите народи да ни оценяват като евентуални съюзници много ниско. Не трябва да се мисли, че само ние разбираме колко отслабва Германия при наличието на 15-милионния лагер на марксистите, пацифистите и привържениците на центристките партии. Не, в чужбина също много добре си дават сметка, че този мъртъв товар много ни отслабва и ни прави малоценни като съюзници. Нито една държава няма особено охотно да сключи съюз с такава държава, в която най-активните слоеве от населението не искат да поддържат никаква що-годе решителна външна политика.

Прибавете към това и факта, че ръководителите на тези партии на измяната неизбежно ще се борят против всяко възраждане вече поради инстинкта за собственото си самосъхранение. Ето защо исторически е абсолютно немислимо да си представим, че немският народ ще може да завоюва своите стари позиции, преди да си разчисти сметките с истинските виновници за нашето крушение. Пред съда на историята ноември 1918 г. ще се разглежда не като измяна на монархията, а като измяна на отечеството.

И така, за да придобие отново независимо положение на международната арена, Германия преди всичко трябва да си върне единната воля, да върне единството на своя собствен народ.

Вече от чисто техническа страна е ясно, че идеята за независимостта на Германия на международната арена е неосъществима, докато на страната на тази освободителна идея не застанат най-широките маси на народа. Всеки офицер лесно ще разбере, че от чисто военна гледна точка ние не можем да водим война, опирайки се само на студентски батальони, че освен мозъка на народа са ни нужни и неговите юмруци. Необходимо е дори да имаме предвид и, че ако нашата национална защита се опираше само на така наречената интелигенция, това би било непоправимо разточителство на сили, каквито имаме твърде малко. Ние много силно усещаме тези загуби, след като такова голямо количество млада немска интелигенция през есента на 1914 г. загина на фландърските полета в нашите доброволчески полкове. Без работническите маси не можем не само да воюваме, но дори не можем да проведем необходимата техническа подготовка. За това също преди всичко е необходимо единство на волята на нашия народен организъм. Да не забравяме и, че трябва да се съобразяваме с контрола, учреден над нас от версайските победители. Всяко наше действие се намира под надзора на хиляди ревниви очи. При такива обстоятелства каквато и да било техническа военна подготовка е възможна само, ако сме абсолютно единни и ако на версайските шпиони им помагат само отделни негодници, които се продават за 30 сребърника. С такива отделни негодници ще ни бъде лесно да се справим. Но нищо не може да се направи против милионните маси, ако те поради политическо убеждение не искат никакво национално възраждане. Такава съпротива е непреодолима, докато непобедим главната причина за тяхната враждебност, заложена в марксическия мироглед, докато не изгоним от сърцата и мозъците им идеите на марксизма. И така, от каквато и гледна точка да го погледнем - дали от гледна точка на техническата подготовка, или от гледна точка на самото водене на войната, или от гледна точка на външнополитическите съюзи - все едно, въпросът за нашето национално възраждане и завоюване на истинска независимост за Германия опира в предварителното завоюване на широките маси от нашия народ.

Необходимо е да се помни, че без завоюването на външна свобода всяка вътрешна реформа в най-добрия случай ни превръща само в по-изгодна за външния враг колония. Плодовете на всеки така наречен икономически подем все едно ще се паднат само на контролиращите ни държави. И ако в резултат на социални промени ние започнем да работим по-добре, то тази работа също е от полза само за тях. Що се касае до общокултурния прогрес, то той изобщо е недостъпен за немската нация, докато тя не си завоюва национална независимост, тъй като общокултурният прогрес е тясно свързан с политическата независимост и достойнството на националното цяло.

Но щом е така, щом като цялото ни национално бъдеще е толкова тясно свързано със завоюването под знамената на националните идеи на широките слоеве на народа, то ясно е, че именно в това се състои най-голямата, най-важната задача на цялото наше движение. Тъй като нашето движение не може да се ограничава с въпроси на момента, а трябва да отдаде цялото си внимание именно на онези въпроси, от които зависи бъдещето.

Ето защо на нас още през 1919 г. ни беше напълно ясно, че висшата цел на новото движение трябва да бъде "национализацията" на масите, т.е. внедряването на националната идея в най-широките слоеве на народа.

Оттук от тактическа гледна точка произтичаше цялата редица изисквания.

     1.За да се завоюват масите на страната за идеята на националното възраждане, никакви социални жертви не са прекалено големи.

Каквито и стопански отстъпки да бъдат направени от трудещите се, те не са нищо в сравнение с онази огромна полза, която ще получи цялата нация, ако благодарение на отстъпките успее да върне тези слоеве под знамената на нацията. Само късогледата ограниченост /с която, уви, се отличават някои наши предприемачески кръгове/ може да не разбира, че ако не успеем пак да възродим пълната солидарност на нашата нация, то истински стопански подем ще бъде невъзможен, а значи ще бъде невъзможно да се извлича и сериозна стопанска полза.

Ние не бихме загубили войната, ако немските профсъюзи действително изцяло бяха се отдали на делото на националната защита и ако работниците, влизащи в профсъюзите, с целия си фанатизъм се бореха за делото на родината. Нека тези профсъюзи с цялото си усърдие да бяха отстоявали икономическите интереси на работниците против алчните за печалба предприемачи, нека те понякога да пускаха в ход дори стачките, за да принудят предприемачите да уважат законните искания на работниците. От това нашата нация нямаше да загине, стига профсъюзите от все сърце да подкрепяха войната. Е, а ако ние бяхме спечелили войната, всички икономически отстъпки за работниците, разбира се, щяха да се изплатят стократно. За това дори би било смешно да говорим.

Ето защо това движение, което си поставя велика задача да върне работническата класа в лоното на нацията, не трябва да забравя, че въпросът за икономическите жертви тук изобщо не трябва да играе никаква роля, доколкото икономическите отстъпки не заплашват независимостта на националното стопанство.

    2.Да се възпитават широките народни маси в национален дух може само по пътя на издигането на социалното им равнище. Само чрез издигането на социалното равнище могат да бъдат създадени онези общоикономически предпоставки, които единствени позволяват на отделното лице да се приобщи към културните блага на цялата нация.

    3.Да се внедри националната идея в широките народни маси не е възможно чрез половинчати мерки - не е възможно, ако изхождаме от гледна точка на така наречената "обективност". За да постигнем целта е необходимо по най-решителен, най-фантастичен и най-едностранчив начин да се съсредоточим именно върху тази цел. Това значи, че не е възможно да се завоюва целият народ за националната идея така, както си го представя нашата съвременна буржоазия, т.е. с такива и такива "уговорки" и "ограничения". Не, за това трябва да застанем на гледището на крайния национализъм и да не се страхуваме от тези ексцеси, които са свързани с всяка крайност. Против отровата е необходима противоотрова. Само пошлият ум на умерения и спретнат буржоа може да си въобрази, че към рая води пътят на златната среда.

Широките народни маси не се състоят от професори и дипломати. Народните маси притежават много малко количество абстрактни знания. За тях решава областта на чувствата. Положителното или отрицателно значение на народната маса към едно или друго явление се определя най вече от чувството. На нея трябва да й се каже да или не, друго тя не разбира. Но именно защото масата се управлява от чувството, е по-трудно тя да бъде разклатена. Да се разклати вярата е по-трудно, отколкото да се разклати знанието; любовта е по-трайна от уважението; чувството на омраза е по-силно от обикновената неприязън. Движещата сила на най-могъщите преврати на земята винаги се е криела във фанатизма на масите, понякога достигащ до истерия, но никога тази движеща сила на се е криела в някакви научни идеи, внезапно овладели масите.

Който иска да завоюва на своя страна широките маси на народа, той преди всичко трябва да подбере ключ, отварящ вратите към сърцето на народа. Този ключ е воля и сила, а съвсем не "обективност", т.е. слабост.

    4.Да се завоюва душата на народа е възможно само, ако едновременно с борбата за собствените положителни цели поведем борба за унищожаването на онези, които са противници на нашите цели.

Ако започнеш да водиш най-безпощадна борба срещу противника, то народът най-често именно в това ще види твоята правота. А ако се отказваш от пълното унищожение на врага, то народът вижда в това собствената ти несигурност в правотата на твоето дело, а може би дори и твоята неправота.

Широките народни маси са къс от самата природа. Те не разбират как някои хора, които твърдят, че искат противоположното, в същото време любезничат помежду си, стискат си ръцете, и т.н. Масата иска едно - победата на силния над по-слабия, унищожаването на слабия или неговото безпрекословно подчиняване.

Внедряването на националната идея в широките слоеве на нашия народ ще се удаде само в случай, че наред с противоположната борба за душата на народа ние проведем пълно изкореняване на интернационалните му отровители.

    5.Всички големи въпроси едновременно са въпроси на деня и всички те са производни от определени по-дълбоки причини. Но решаващо значение има само един от проблемите: проблемът за расовото съхранение на народа. Единствено от степента на чистотата на кръвта се определя истинската сила или слабост на хората. Хората, които не разбират значението на расовия проблем, приличат на онези, които искат у мопсове да развият качества на хрътки, без да разбират, че бързия бяг на хрътката или особената възприемчивост на пудела са качества, заложени в тяхната раса, а съвсем не нещо такова, което може да се научи. Народите, пренебрегващи чистотата на своята раса, с това се отказват и от единството на душения живот във всичките му прояви. Недостатъчната еднородност на кръвта неизбежно води до недостатъчно единство на целия живот на даден народ; всички промени в сферата на духовните и творческите ни сили са само производни от промените в областта на расовия живот.

Който иска да освободи немския народ от чуждите му влияния и от пороците на днешния ден, той преди всичко трябва да го освободи от чуждите фактори, които пораждат всички тези пороци.

Докато не разберем докрай значението на расовия проблем, а следователно и значението на еврейския въпрос, възраждане на немската нация няма да има.

Проблемът за расата ни дава ключ за разбирането не само на целия ход на световната история, но и за цялото развитие на общочовешката култура изобщо.

    6.Нашият стремеж да върнем в лоното на народа онези широки маси, които досега се намират в интернационалния лагер, в никакъв случай не означава отказ от защитата на справедливите интереси на отделните съсловия. Различието в интересите на отделните професии и съсловия съвсем не е същото нещо като класовото разцепление. Не, такива различия са разбиращи се от само себе си резултат от целия ни икономически живот. Групирането на хората по професии в никакъв случай не е в разрез с интересите на народа като цяло. Последните изискват единство само по онези въпроси, които действително засягат целия народ.

Да се върне в лоното на народа или дори само на държавата едно съсловие, превърнало се в класа, може не с това, по-висшите класи да слязат надолу, а само ако успеем да издигнем нагоре по-низшите класи. Носителите на този процес никога не могат да станат висшите класи - носител може да стане само низшата класа, водеща борба за своето равноправие. Съвременната буржоазия, например, зае своето място в държавата не благодарение на мероприятията на Дворянството, а благодарение на собствената си енергия и на старанията на собствените си ръководители.

Немският работник ние ще завоюваме за немската нация не посредством жалките идеи за сантиментално побратимяване, а чрез политика на системно и планомерно подобряване на неговото социално и общокултурно положение, докато в резултат на такива системни усилия на изчезне противоположността на интересите поне в най-решаващите области. Движението, което си поставя такива цели, разбира се, трябва да си завербува привърженици именно в лагера на трудещите се. Интелигенцията ни е нужна само дотолкова, доколкото тя изцяло е разбрала тази цел. Този процес на превръщане и сближаване, разбира се, няма да бъде завършен в продължение на някакви си 10-20 години, а ще изисква много поколения.

Най-голямата пречка да се сближат работниците от нашето време с нацията като цяло, съвсем не е разминаването на Съсловните интереси. Не, тази пречка е заложена в интернационалните аспирации на сегашните ръководители на работническата класа, в техните противодържавни и противоотечествени постановки. Ако начело на същите профсъюзи стояха хора, настроени действително национално, и ако те с фанатизъм прокарваха своите национални идеи в областта на политическия и изобщо на целия народен живот, то милиони работници, биха станали най-ценни членове на нашето общество, на нашия народ, независимо от наличието на редица търкания по чисто икономически въпроси.

Такова движение, което иска честно да върне немския работник на неговата нация, разбира се, трябва по най-рязък начин да се изявява против предприемачите, които под народни интереси разбират само своето неограничено господство над работника като продавач на работна сила и във всеки опит за абсолютно справедлива защита на законните интереси на работника виждат престъпление против "народа". Хората, които защитават такъв "мироглед", съзнателно защитават неправдата и лъжата. Интересите на народа като цяло възлагат определени задължения не само върху едната, но върху двете страни.

Ако работниците, без да се съобразяват с по-голямото благо и със състоянието на националната промишленост, опирайки се само на своята сила, изстискват чрез шантаж известни отстъпки, те вършат действителен грях против народа; но също такъв грях извършват и предприемачите, ако те, безчовечно експлоатирайки работниците, злоупотребяват с националната работна сила, изтисквайки от нейната пот милиони печалби. Такива предприемачи нямат право да говорят за своите национални чувства, такива предприемачи са егоистични негодници, тъй като, внасяйки социално напрежение в редовете на работниците, те провокират конфликти, които така или иначе неизбежно носят вреда на цялата нация.

И така, главният резервоар, от който нашето младо движение трябва да черпи сили, е преди всичко кръгът на трудовите хора. Нашата задача е да освободим тези маси от гнета на интернационалните идеи, да ги изтръгнем от ноктите на социалната нищета и на общо културната изостаналост, а след това да направим от тях велик ценен фактор на общо националната борба за общонационалните интереси.

Ако в редовете на националната интелигенция се намерят хора с горещи сърца, хора, мислещи за бъдещето на своя народ и напълно разбиращи великото значение, което има завоюването на широките народни маси за нашето дело, то такива хора ще окажат ценни услуги на нашето движение и ние охотно ще се възползваме от техните ценни духовни качества. Но никога няма да тичаме след гласуващите добичета от редовете на буржоазията. Тези избиратели биха станали за нашето движение мъртъв товар, който би отслабил притегателната сила на движението на широките народни маси. Разбира се, идеята за обединяването на народа едновременно и отгоре, и отдолу теоретично е много добра. На масовите събрания и манифестации, когато се събират заедно и работническите представители на заможните класи, на пръв поглед се получава голям ефект. Но тези ефекти не могат да изкоренят онова, което е създавано в продължение на столетия. Разликата в културното развитие е толкова голяма и позициите, заемани от двете страни по чисто икономически въпроси, са още толкова различни, че щом външният ефект от съвместната манифестация се разпръсне, тази разлика незабавно ще започне да се изразява отново.

Пък и в края на краищата, целта не е да преустроим редовете вътре в националния лагер. Нашата главна задача е да завоюваме онази маса, която се намира още в антинационалния лагер.

Само от гледна точка на тази последна цел трябва да определяме цялата тактика на нашето движение.

    7.Тази може би едностранчива, но затова пък съвсем ясна позиция трябва да намери израз и в организирането на пропагандата на младата партия, а от друга страна успехът на самата пропаганда изисква именно такава ясна позиция.

За да има действително успех, пропагандата трябва да бъде насочена само към една страна; в противен случай, имайки предвид голямото различие в образователното равнище на двата лагера, пропагандата или няма да бъде разбрана от едната от страните, или ще бъде възприета от другата страна като нещо, разбиращо се от само себе си, скучно и безинтересно.

Дори начинът на изразяване и тонът на пропагандата не може да бъде еднакъв за два толкова различни лагера. Ако пропагандата се откаже от простотата и силата на народния стил, тя няма да намери път към широките маси. Ако пък бъде по вкуса на широката маса, ако съответства на грубоватите й чувства и маниери, тя непременно ще се стори обикновена и примитивна на така наречената интелигенция. Сред сто така наречени оратори, едва ли ще се намерят и десет такива, които биха успели с еднакъв успех днес да говорят пред аудитория от професори и студенти. Но от хиляда оратори с мъка ще се намери само един, който да съумее да увлече събрание, в което има и шлосери, и професори, да съумее да намери такава форма на изложение, която да се стори еднакво интересна и на двете части от аудиторията и която да предизвика гръм от аплодисменти и у едните, и у другите. Не трябва да забравяме, че най-великолепната идея и най-превъзходната теория най-често намират разпространение само чрез малки хора. Работата не е в това какво има предвид отделен гениален творец на една или друга велика идея, а в това в каква форма и с какъв успех ще донесат тази идея до широките народни маси онези, които играят тук ролята на посредници.

Притегателната сила на социалдемокрацията и на целия марксистки лагер в значителна степен се обясняваше с това, че те се обръщаха именно към определена публика, към определен лагер. Идеите на социалдемокрацията бяха достатъчно ограничени и тъпоумни, но толкова по-лесно ги възприемаха онези маси, чието умствено ниво напълно съответстваше на тези идеи.

Оттук и за нашето младо движение произтича простата и ясна задача.

Нашата пропаганда по съдържание и форма трябва да съответства на най-широките народни маси; нейната правилност се проверява само от нейния реален успех.

В големите народни събрания, където се събират широки народни маси, най-добрият оратор ще бъде не онзи, който в духовно отношение стои най-близо до присъстващата интелигенция, а онзи, който умее да завоюва сърцата на масата.

Онзи интелигент, който, присъствайки на такова събрание, започне да критикува речта на оратора, независимо, че тя е имала огромен успех сред масите, ще докаже с това само, че съвсем не е разбрал истинските цели на нашето движение и следователно не представлява за него никаква ценност. За нашето движение има цена само онзи интелигент, който дотолкова е разбрал задачите и целите на движението, че умее да оцени пропагандата изключително от гледището на влиянието й върху масата, а съвсем не от зрителния ъгъл на онова впечатление, което тя прави на самия него. Тъй като нашата пропаганда има за цел не "развлечението" на хора и без това вече национално настроени, а завоюването на онези слоеве от народа, които по кръв принадлежат към нашия лагер, но по убеждения засега се отнасят враждебно към нашите идеи.

Изобщо, нашето младо движение трябваше да се ръководи от онези съображения, които развих по-горе в главата за военната пропаганда.

Че нашата пропаганда беше правилна, доказва нейният успех.

    8.Политическите цели на едно велико реформаторско движение никога не могат да бъдат постигнати в резултат само на просветителска работа или на влиянието на просветителите на господстващата власт; те могат да бъдат реализирани само чрез завоюване на политическата власт. Всяка световна идея не само има право, но има и задължение да вземе в ръцете си онези средства, които единствено й дават възможност да въплъти в живота своите планове. Единствено успехът е главен съдия на нашата земя и в зависимост от него се определя степента на правота или на неправота на дадено движение. При това, разбира се, под успех ние разбираме не просто завземането на властта само по себе си, както видяхме това през 1918 г.; под успех ние разбираме действително благодетелните последици за целия народ от преминаването на властта в определени ръце. Под успешен държавен преврат ние в разрез с безидейните немски юристи разбираме не просто преминаването на държавната власт в ръцете на господа революционерите, а разбираме само онова революционно действие, което е донесло богати резултати за нацията и е създало за нея по-добри условия от предишния режим. Нищо подобно не може, разбира се, да се каже за нещастните събития от 1918 г., които са резултат от действия на бандити, а съвсем не велика революция.

Но ако завоюването на политическата власт е най-важната предпоставка за практическото въплъщение в живота на реформаторските намерения на дадено движение, то е ясно, че това движение от първите дни на своето възникване трябва да се осъзнава и да се чувства като движение на масите, а не като литературен клуб, където пият чай, или като компания, където играят на кегли.

    9.Нашето младо движение по самата си същност и по формите на своята организация е антипарламентарно движение. Това значи, че в цялата своя работа и по-специално във формите на своя вътрешен строеж движението решително отхвърля принципа на решаване според болшинството на гласовете, отхвърля онзи ред, когато вождът е само изпълнител на волята и мненията на болшинството. Такава деградация на ролята на вожда ние не допускаме. В голямото и малкото нашето движение представлява принцип на безусловния авторитет на вожда в съчетание с висшата форма на неговата отговорност.

На практика този принцип си намира следното приложение.

Първият председател на нашата местна организация се назначава от вожд, стоящ с едно стъпало по-високо в нашата организационна йерархия. Този председател е отговорен ръководител на местната организация. Всички местни комитети му се подчиняват, а не обратното. При нас няма и не може да има комитети, занимаващи се с гласувания, при нас съществуват само комитети за работа. Цялата работа разпределя отговорния ръководител, т.е. председателят на местната организация. По същия принцип се изграждат всички останали организационни звена - район, окръг, област. Вождът във всички тези звена се назначава отгоре - с неограничени правомощия и авторитет. Само вождът на цялата партия съгласно устава се избира на първичните събрания на членовете на партията. Той е единствен ръководител на цялото движение. Всички комитети му се подчиняват, а не обратното. Но затова пък той носи на плещите си и цялата отговорност. Пред нови избори привържениците на движението могат да го привлекат към отговорност, могат да му вземат званието, ако е действал против принципите на движението или ако лошо е служил на неговите интереси. Тогава мястото на предишния вожд ще вземе друг, по-добър, той ще има същия авторитет и върху него ще лежи същата отговорност.

Една от висшите задачи на нашето движение се състои в това да се даде победа на този принцип не само в нашите собствени редове, но и в цялото бъдещо държавно устройство.

Който иска да бъде вожд, на него ще му бъде даден неограничен авторитет, но ще трябва също така да носи и най-тежката отговорност.

Който е неспособен за това, той е твърде страхлив, за да носи последиците от своите действия, той не е годен за вожд. За ролята на вожд е призван само герой.

Целият прогрес и цялата култура на човечеството се базират изключително върху гениалността и енергията на личности, а в никакъв случай не са продукт на "болшинството".

За да може нашата нация да си върне величието и силата, тя трябва да съумее да култивира личността и да й върне всички права.

Това значи, че цялото наше движение е антипарламентарно движение. И ако ние в действителност вземаме участие в едно или друго парламентарно учреждение, то го правим, само за да го взривим отвътре и в края на краищата, да премахнем самото това учреждение, в което не можем да не виждаме един от най-вредните елементи на разпадането на държавата и обществото.

   10.Нашето движение се отказва да заеме каквато и да било позиция по онези въпроси, които излизат извън пределите на нашата политическа работа или нямат принципно значение за него. Задачата на нашето движение на е в религиозната реформация, а в политическата реорганизация на народния живот. В протестантизма и в католичеството ние виждаме еднакво ценна опора за нашия народ и затова решително се борим против онези партии, които искат да превърнат религията в инструмент за политическа борба, искат да принизят религията до голите партийни интереси.

Най-сетне нашето движение не вижда своята задача във възстановяването на определени форми на държавно устройство или в борбата против друга форма на това устройство. Ние виждаме своята задача в създаването на онзи принципен фундамент, без който е невъзможно продължителното съществуване нито на републиката, нито на монархията. Нашата мисия се състои не в това да възстановим монархията или да укрепим републиката, а в това - да създадем германска държава.

Въпросът за външните форми на държавния строй ще бъде вече венецът на делото. Този въпрос няма принципно значение, а изцяло зависи от практическата целесъобразност.

За народ, който съумее преди всичко да разреши великите проблеми и задача на своето съществуване, въпросите за външните формалности вече няма да играят голяма роля и във всеки случай няма да доведат до вътрешна борба.

11.Въпросите за вътрешната организация са за нашето движение не принципни въпроси, а само въпроси на целесъобразност.

Най-добрата форма на организация е онази, при която между ръководството и отделните привърженици на движението има колкото е възможно по-малко междинни звена. Тъй като главната задача на организацията е само разпространението на определена идея, а след това претворяването на тази идея в действителност. Но идеята, както вече знаем, се ражда в главата само на един човек.

Изобщо можем да кажем, че организацията е само необходимо зло. В най-добрия случай тя е средство към целта, в най-лошия случай -става самоцел.

В нашия свят механичните натури се раждат много по-често от творческите. Ето защо организациите се формират много по-лесно, отколкото се формират идеите.

Пътят, който преминава всяка, стремяща се към въплъщение в живота, идея, особено една идея, която има реформаторски характер, в общи линии може да бъде обрисуван по следния начин.

В мозъка на един човек възниква гениална идея. Този човек се чувства призван да съобщи идеята си на цялото човечество. Той започва да проповядва възгледите си и постепенно си завоюва определен кръг от привърженици. Докато този човек предава идеите си на другите лично и непосредствено, ние имаме пред себе си най-ест.ествената и най-идеалната форма за разпространяване на идеята. Но ето че броят на привържениците на новото учение силно започва да нараства и да автора на великата идея става вече невъзможно да встъпи в непосредствена връзка с безбройните си привърженици и да ръководи цялата работа в предишните форми. С разрастването на движението непосредственото общуване на вожда с всичките му привърженици става вече невъзможно и се появява необходимост от посредствуващ апарат. С това предишната идеална форма на предаване на идеята става невъзможна; сега се налага да се прибегне до необходимото зло - до организацията. По места се образуват първите подобни групи. Ако става дума за политическо движение, то възникват първите местни комитети, които представляват зародиши на цялата по-късна по-разгъната организация.

Преди да се допусне организиране на местни групи, е необходимо преди всичко да се осигури, тези групи безусловно да признават авторитета на идейния ръководител на цялото движение и образуваната от него школа. Без това е невъзможно да се запази единството на цялото учение. Гигантско геополитическо значение има правилният избор на един определен пункт, който трябва да стане средоточие на цялото движение. За да бъде движението здраво, за да се ползва представящата го глава с безспорно и абсолютно признание, е необходимо преди всичко да се избере един определен географски пункт за движението, който да притежава магическо влияние за всички привърженици и да играе за тях роля на Мека или Рим.

Ето защо основателят на движението, пристъпвайки към създаването на първите местни организации, никога не трябва да забравя тази задача: първоначалният център на движението трябва не само да запазва своето влияние, но и системно да го увеличава. Колкото повече се увеличават низовите ядки, толкова повече трябва да се увеличава идейното, морално и фактическо влияние на централния пункт на движението.

Отначало увеличаването на броя на привържениците довежда до необходимостта от образуване на местни организации. Но понататъшното увеличаване води вече до създаване на нови организационни звена-районни, окръжни организации и т.н.

Първоначално централният пункт на движението сравнително лесно удържа своето влияние върху първичните местни организации. Но вече много по-трудно ще му бъде да удържи безусловното си влияние върху новите организации от по-висок тип; а да се удържи това влияние е необходимо на всяка цена, тъй като без това е невъзможно единството на движението, невъзможно е действителното въплъщение в живота на онази идея, в името на която движението е започнало.

Но след това движението се развива и възниква необходимостта от създаването на още нови по-висши организационни звена -окръжни и областни организации. Сега е необходимо да се стремим първоначалният централен пункт на движението да запази неоспоримото си влияние и върху тези звена. Само това ще осигури единство на школата, единство на учението.

Ето защо образуването на нови организации е допустимо само при условие, че центърът има възможност напълно да си осигури безспорен идеен авторитет над всички тези организации. Ако става дума за политическа организация, то тази гаранция често се създава само с реална практическа сила.

Оттук произтичат следните правила, към които трябва да се придържаме при създаване на организация.

а/ Преди всичко е необходимо да се концентрира цялата работа на един пункт. При нас това беше Мюнхен. Тук е необходимо да се създаде кръг от безусловно предани привърженици, да се създаде школа, пригодна за по-нататъшното разпространяване на идеята на вожда. Да се завоюва авторитет, който би могъл да се разпростира и върху всички други организации от по-късно време, може само, ако отначало се удаде да се постигнат очевидни успехи в централния пункт.

За да се направи самото движение широко известно на широката маса, за да се популяризират поне малко имената на вождовете на движението, беше необходимо поне в един определен град не само да се разклати идеята за непобедимостта на марксическото учение, но и да се докаже пълната възможност за разрастване на нашето движение, враждебно на марксизма.

б/ Образуването на местни групи можеше да се допуска само в такава степен, в каквато безусловно беше осигурен пълният авторитет на централното ръководство от Мюнхен.

в/ Образуването на районни, окръжни и областни организации също беше необходимо да се регулира, допускайки тяхното възникване само при възможност напълно да им осигурим фактическо ръководство от Мюнхен.

По-нататък, разбира се, развитието на организационните форми се намира в тясна зависимост от наличието на необходимите за развитието на организацията ръководещи глави.

Тук са възможни два пътя.

а/ Или движението притежава необходимите финансови средства, за да възпита способни ръководители; тогава то събира хората и обработва този материал напълно планомерно от гледището на своите основни тактически планове.

Този път е най-лесен и най-бърз. Но той изисква много пари, тъй като такъв контингент от ръководители е необходимо да се вземат на постоянна заплата.

б/ Или пък движението не разполага с достатъчни парични средства и поради това не може да държи на постоянна заплата ръководители.

Този път е по-бавен и по-тежък.

В този случай ръководството понякога е принудено да оставя цели области без всякаква организация, докато сред привържениците на движението не се намери достатъчно способен човек, на когото централното учреждение ще може да възложи организирането на работата в съответния район или област.

Може да се случи в някакъв голям район да не се намери нито един подходящ ръководител, а в друго място да се намерят двама или трима големи работника. Оттук възникват големи трудности и само с годините на движението се удава да ги преодолее.

Винаги и неизменно главна предпоставка за успеха на организацията е наличието на забележителен ръководител.

Както армията не е за никъде без офицери, така и политическата организация - без съответен ръководител.

Ако нямаме на разположение достатъчно талантлив ръководител, то е най-добре изобщо да не създаваме на даденото място организация, отколкото да създадем лоша.

За ръководителя е необходима не само твърда воля, но и способности; енергията и силата на волята имат обаче по-голямо значение, отколкото полетът на ума. Но разбира си, най-полезно е съчетанието в едно лице на упоритост, решителност и големи умствени способности.

12.Бъдещото движение най-много зависи от фанатизма и нетърпимостта, с които привържениците му се изявяват в защита на своето учение, решително борейки се против онези, които конкурират даденото учение.

Огромна грешка е предположението, че от обединяване с аналогични на нас организации ние ставаме по-силни. Чисто външно може и да е така. В очите на повърхностните наблюдатели организацията след обединяването с аналогични други организации става по-могъща. На практика не е така. В действителност такова обединяване носи в себе си зародиша на бъдеща вътрешна слабост. Както и да доказват, че две еди-какви си организации са почти тъждествени, в действителност се оказва, че съвсем не е така. Ако тъждеството беше пълно, тогава на практика би имало не две, а само едно движение. Различието несъмнено е на лице. И ако дори се определя само от различната степен на способност на вождовете на всяка от организациите, все едно, различието би било факт. Законът в природата е в това, че по-силното трябва да побеждава по-слабото и така да съдейства за усъвършенстването на по-силното. Докато безпринципното обединяване на две различни движения в едно противоречи на закона на природата.

На първо време обединяването на две политически организации в една може дори да има известен външен успех, но по-късно тези успехи ще послужат само за причина на бъдещи слабости. Едно движение става велико само в случай, че на заложените в него сили е предоставено неограничено поле за развитие. Само тогава, постепенно развивайки своите сили, движението, в края на краищата, ще удържи победа над всички конкуренти.

Може дори да се каже изобщо, че силите на движението растат дотогава, докато то признава изцяло за свой ръководен принцип борбата и само борбата. Движението достига своята кулминационна точка само в този момент, когато на негова страна клони почти пълна победа.

За движението понякога е дори много полезно да води своята борба в такава форма, която не обещава бързи успехи. Онези успехи, които са постигнати в резултат на дълга, упорита и изпълнена с нетърпимост борба, са много по-трайни.

Движение, израснало в резултат на обединяване на така наречени аналогични партии, т.е. движение, базирано на компромиси, прилича на оранжерийно растение. Външно то се разраства много пищно. Но истинска сила, способна да издържи всякакви бури и да окаже успешна съпротива на столетните традиции, такова движение няма.

Ще стане могъща и ще съумее да въплъти истински в живота една велика идея само онази организация, която се отнася с нетърпимост, с религиозен фанатизъм към всички останали движения и е убедена само в своята собствена правота. Ако самата идея на движението е вярна, и ако борбата за тази идея се води именно така, както ние казваме, тази идея ще стане абсолютно непобедима. Всякакви преследвания ще доведат само до нейното укрепване.

Силата на християнството се е състояла, например, не в опитите за съглашение и примирение, да речем, с близките му философски мнения на древните. Тя се е състояла в непреклонната фанатична защита само на едно собствено учение.

Бързите, но чисто външни успехи, постигнати чрез различни обединявания, струват много по-малко от бавното, но затова пък трайно увеличаване на силата на собствената организация, която води абсолютно независима борба за своето собствено учение.

13.Движението трябва да възпитава своите членове така, че борбата да не им изглежда нещо тягостно, а сами да се стремят към нея. Те не трябва да се страхуват от враждата от страна противника. Напротив, трябва да гледат на тази вражда като на първо доказателство за това, че собственото им движение има право на съществуване. Трябва да не се страхуваме от омразата на противника, а да се стремим той колкото е възможно по-дълбоко да ни мрази за работата ни в полза на нашата нация. При това трябва предварително да знаем, че щом врагът на мрази, то той се лъже и ще клеветничи за наша сметка.

Не е истински националсоциалист и въобще приличен немец онзи, който не го нападат еврейските вестници, т.е. когото те не обсипват с ругатни и клевета. Колкото повече тези смъртни врагове на нашия народ мразят и преследват даден работник, толкова по-честен е този човек, толкова по-чисти са намеренията му, толкова по-полезна е неговата дейност.

Привържениците на нашето движение ние трябва системно да възпитаваме с идеята, че евреите в своите вестници лъжат непрекъснато и че ако случайно в тези вестници веднъж кажат истината, то това се прави само, за да прикрият деветдесет и девет случаи на лъжа. Евреите са ненадминати майстори на лъжата. Лъжа и заблуда - ето главните оръдия на тяхната борба.

Нашият боец трябва да гледа на всеки удар, който му нанася клеветническата еврейска преса, като на почетна рана.

Онзи, срещу когото най-много клеветничат евреите, е най-близо до нас. Онзи, когото най-много мразят евреите, е най-добрият ни приятел.

Ако ти, след като станеш сутрин, вземеш в ръце еврейски вестник и не намериш в него нова клевета против себе си, това значи, че вчерашният ти ден е минал напразно. Ако това не беше така, то евреите навярно и днес биха те нападали, ругали, каляли, клеветили, проклинали, преследвали. Който истински се бори против тези най-лоши врагове на нашия народ, най-злите врагове на цялото арийско човечество и на цялата общочовешка култура - против него, разбира се, еврейската раса неизбежно ще къса и ще хвърля.

Ако именно тези възгледи проникнат в плътта и кръвта на нашите привърженици, нашето движение ще стане непобедимо и непоколебимо.

14.Нашето движение трябва системно да възпитава чувството за уважение към забележителната личност. Нашето движение никога не .трябва да забравя, че надарената личност е главен двигател на прогреса, че всяка велика идея и всяко велико действие са само продукт на творческата сила на човека, че преклонението през величието на голямата личност не е само справедлива дан към човека, но и нещо такова, което обединява много хора в едно действие.

Величието на личността не може да се замени с нищо. Тя не може да бъде заменена с нищо, особено когато олицетворява културно-творческия елемент, а не просто организационно-механичен фактор. Както не може да се замени един велик художник, успял да завърши картината си само наполовина, така не можем да заменим и един велик поет, мислител, велик държавен деятел и велик пълководец, тъй като дейността на всички тези хора е изкуство. Тяхното дарование е дар по божия милост, а не резултат от механично заучаване.

Всички най-велики преврати и завоевания на земята, всички велики културни събития и безсмъртни дела в областта на държавното изкуство и т.н. - всичко това е за вечни времена неразделно свързано с едно или друго име, което е въплъщение на тези велики дела. Да се откажем от преклонението пред един велик човек, значи да се откажем от използването на цялата тази грандиозна притегателна сила, която е присъща на всички велики деятели на тази земя.

Евреите най-добре от всички разбират тази истина. Големите деятели от еврейския лагер са "велики" само в разрушителната работа, в борбата против човечеството и неговата култура. И независимо от това евреите правят от тях полубогове. Ако народите поискат да въздадат дължимото на своите действително велики деятели, евреите незабавно се развикват, че това е недостоен "култ към личността".

Ако един или друг народ е станал толкова страхлив, че се е поддал на това нахалство и наглост на евреите, това означава, че той се е отказал да използва най-забележителните сили, с които разполага. Тъй като нашата сила се състои не в уважението към голата "маса", а в преклонението пред гения, за да се стараем да се издигнем до неговите идеи.

Когато хората се прекършват и започват да се отчайват, именно тогава са им най-нужни великите гении. Именно тогава към бедните и нещастни хора гледат от миналото сенките на великите хора, съумели да станат борци против мизерията, позора, нещастията, съумели да покажат на хората път към щастлив живот.

Тежко на народ, който се срамува да обръща погледа си за помощ към великите хора!

В първия период от зараждането на нашата партия нашето движение най-много страдаше от това, че имената на неговите вождове не бяха още известни, че противниците не придаваха на движението сериозно значение. Това най-много пречеше на нашия успех. В този период нашите събрания се състояха само от шест, седем, максимум осем души, и главната трудност беше именно на този малък кръг да се вдъхне несъкрушима вяра във великото бъдеще на нашето движение.

Помислете си само. На нашите събрания присъстват шест-седем бедняци, хора без име. И ето, тъкмо тези хора трябва да се нагърбят със задачата да изковат велико движение, което трябва да съумее да направи онова, което не се е удало на огромните масови партии, а именно: да възсъздаде германската държава - по-могъща, по-прекрасна, отколкото е било когато и да било в миналото. Ако по онова време ни нападаха, ако дори само бяха започнали да ни осмиват, ние щяхме да бъдем щастливи, тъй като най-тежкото за нас беше, че абсолютно не ни забелязваха. От това най-много страдахме по онова време, особено аз лично.

Когато влязох в този малък кръжок, разбира се, не можеше още и дума да става нито за партия, нито за сериозно движение. Аз вече описах по-горе първите си впечатления от първите срещи в този кръжок. В близките седмици аз още и още веднъж се убедих колко е печално положението на тази така наречена партия. Картината беше действително потискаща. Партията нямаше на свое разположение нищо, категорично нищо. И в същото време тази малка партия представляваше парламент в миниатюра, т.е. тъкмо онзи институт, на който тя беше обявила борба. В тази наша малка партия въпросите също ги решаваше болшинството от гласовете. И в същото време, когато в истинските парламенти хората до прегракване спореха в продължение на цели месеци все пак за значителни проблеми, в нашия малък кръжок безкрайно се препираха по въпроса как да отговорят на едно или друго жалко писъмце.

По-широките кръгове от нашия народ съвсем нямаха представа за нашата тогавашна работа. Нито един човек в Мюнхен не знаеше нашата партия дори по име, ако не се смятат половин дузината й привърженици и техните малобройни познати.

Всяка сряда в едно малко мюнхенско кафене се събираше така нареченият комитет. Веднъж в седмицата ставаха дискусионни вечери. И тъй като целият състав на членовете на партията се изчерпваше със състава на комитета, то хората, разбира се, бяха едни и същи. Задачата сега се състоеше в това да се излезе извън рамките на малкия кръжок, да се завоюва известно количество нови привърженици. А още по-важно беше по какъвто и да било начин да се направи що-годе известно нашето движение в по-широки кръгове.

С тази цел ние прибягвахме до следната техника. Веднъж в месеца, а след това и веднъж на две седмици се опитвахме на свикаме "събрания". Поканите за тези събрания пишехме на ръка, после на пишеща машина и отначало сами раздавахме тези покани. Всеки от нас се обръщаше към своите лични познати и ги убеждаваше да се явят на събранието.

Резултатите бяха много жалки.

Прекрасно си спомням как лично аз по онова време раздадох около 80 такива покани и как вечерта ние седяхме в помещението на събранието и с нетърпение очаквахме идването на "масите".

Настъпи време за събранието. Чакахме още един час и никого не дочакахме. "Председателят" трябваше да открие "събранието" със същите седмина посетители.

След това преминахме към размножаване на поканите в една кантора за пишещи машини. Успехът се изрази в това, че на следващите събрания започнаха да идват неколцина души повече. Бавно и постепенно нарасна количеството на посетителите до 11,13 след това 17,23 и накрая 34 посетители.

Събирайки малки суми в нашия беден кръг, ние най-после можахме да дадем първата обява за събрание във вестник, а именно в тогавашния независим орган "Мюнхенски наблюдател". Успехът беше поразителен. Насрочихме събранието в избата на мюнхенската Придворна пивница /да не се смесва с голямата зала на тази пивница/ - в малко помещение, побиращо не повече от 130 души. На мен лично това помещение тогава ми се струваше голям салон и всеки от нас се страхуваше ще успеем ли тази вечер да запълним с посетители такова "огромно" помещение.

В 7 часа вечерта в помещението имаше 111 души и ние открихме събранието.

Уводен доклад прочете един мюнхенски професор. На мен ми предстоеше да изляза като втори докладчик - за първи път на публично събрание.

Тогавашният ни председател на партията, г-н Харер, смяташе цялото това предприятие за много рисковано. Този много порядъчен господин беше твърдо убеден, че аз, Хитлер, притежавам много разностранни способности, но не притежавам само една, а именно -не съм оратор. Нямах никаква възможност да го разубедя в това и по-късно.

Независимо от това той се лъжеше.

На това събрание ми беше дадена думата за 20 минути. Аз говорих половин час. И това, което преди само инстинктивно чувствах, сега беше доказано на практика: аз умея да говоря! В края на моята половинчасова реч слушателите бяха абсолютно наелектризирани. Техният ентусиазъм като начало се изрази в това, че на моя призив да се подкрепи движението материално, на място бяха събрани 300 марки. Планина ни падна от плещите. Нищетата на нашата партия по онова време беше толкова голяма, че нямахме средства да напечатаме първите тезиси, да не говорим за печатане на прокламации. Сега беше създаден първият малък фонд, който даваше възможност да се покрият поне най-необходимите разходи.

Но успехът на това първо по-голямо събрание имаше значение и в друго отношение.

По онова време аз предприех първите крачки, за да въведа в състава на комитета известно количество по-свежи млади сили. През военните години аз бях завързал дружески връзки с голямо количество верни приятели. И ето, под мое влияние тези хора започнаха да влизат в редовете на нашето движение. Това бяха все енергични млади хора, свикнали на дисциплина и изнесли от военната си служба мнението, че на света няма нищо невъзможно, стига само както трябва да го пожелаеш.

Доколко такъв приток на свежа кръв ни беше действително необходим, можах да се убедя след няколко седмици съвместна работа.

Тогавашният пръв председател на нашата партия, г. Харер, беше журналист и за един журналист притежаваше достатъчно разностранно образование. Но той имаше един голям недостатък, крайно важен за партиен вожд: не беше масов оратор. Той работеше много прилежно и добросъвестно, но нямаше голям размах; може би тъкмо защото не беше голям оратор. Господин Дрекслер, който тогава беше председател на местната мюнхенска група, беше работник. Голяма ораторска дарба той също нямаше, освен това не беше и войник. Не беше отбил военна служба, не беше мобилизиран и по време на войната. Беше физически слаб човек и недостатъчно решителен и му липсваха тъкмо онези данни, които са необходими, за да се оказва закаляващо влияние върху меките натури. Така че и двамата председатели не бяха направени от онзи материал, който е нужен на хората, за да вдъхва фанатична вяра в победата на движението, да буди желязна енергия и ако е необходимо, с груба решителност да отстранява от пътя всички прегради пред израстването на идеята. За това бяха необходими хора със съответните физически и идейни качества, хора, усвоили онези военни добродетели, които могат да се охарактеризират така: бързи и ловки като гончета, еластични и упорити като кожа, твърди и несгъваеми като стоманата на Круп.

Аз самият по онова време бях преди всичко войник. За шестте години военна служба бях си изработил навици, които заедно със самата ми външност трябваше да изглеждат доста чужди на този кръжок. Аз също бях отвикнал да разбирам смисъла на думи като: "това е невъзможно", "не можем да си позволим този риск", "това е още твърде опасно" и т.н.

Разбира се, замислената от нас работа действително беше много опасна. В много местности в Германия през 1920 г. събрание на национално настроени хора, открито апелиращи към широките народни маси, беше, простичко казано, още невъзможно. Участниците в такива събрания просто щяха да бъдат бити и разгонени. За това не бяха необходими големи усилия. По онези времена дори големите масови събрания на буржоазните партии се разбягваха при появата на дузина комунисти като зайци от кучета. Но господа червените сами прекрасно знаеха колко безвредни и невинни бяха повечето от тогавашните събрания на буржоазните партии, които повече приличаха на скучни увеселителни клубове. Да преследват такива безвредни събрания червените не си правеха труд. Затова пък особено безпощадно се нахвърляха на такива събрания, които им изглеждаха опасни. Тук те преди всичко пускаха в ход най-сигурното оръжие - насилието и терора.

Най-омразни за тези марксистки лъжци неизбежно трябваше да бъдат хората, които си поставяха съзнателната задача да изтръгнат широките маси от монополното влияние на марксистките еврейско-борсови партии и да върнат тези маси под знамената на нацията. Вече самото название "немска работническа партия" дразнеше тези господа до крайна степен. Не беше трудно да се разбере, че при първи удобен случай ще ни се наложи да се срещнем в сериозен бой с онези, тогава още пияни от победата си, марксистки шайки.

В тесния кръг на нашата тогавашна партия доста се страхуваха от такова сблъскване. Оттук стремежът по-малко да се изявяваме на публична арена. Хората се страхуваха, че още първото наше събрание ще бъде провалено и че това може да доведе до гибелта на цялото движение. Не ми беше лесно да убедя колегите, че този сблъсък не трябва да се избягва, че напротив, и да се запасяваме с единственото оръжие, което ще ни защити от насилниците. Терорът може да бъде смазан само с терор, а не с духовно оръжие. Изходът от първото събрание укрепи моята позиция. Сега вече се появи решителност да свикаме второ, по-голямо събрание.

Към октомври 1918 г. в пивницата "Еберл" се състоя второто по-голямо събрание. Тема: Брест-Литовск и Версайл. Имаше цели четирима докладчици. Аз лично говорих около час и имах по-голям успех, отколкото на предишното събрание. Посетителите бяха малко повече от 130. Не мина без опити да се провали събранието, но моите колеги смазаха този опит в зародиш. Скандалистите бяха изхвърлени, но преди това изрядно бити.

След две седмици в същото помещение се състоя следващото събрание. Броят на посетителите беше вече над 170 - за даденото помещение достатъчно голяма аудитория. Аз се изказах пак и пак успехът ми беше по-голям от предишния.

Започнах да настоявам, че е необходимо да уредим събрание в много по-голяма зала. Накрая успяхме да намерим такъв салон в другия край на града. Това беше ресторантът "Германска империя" на Дахауерщрасе. На това първо събрание в новото помещение дойде най-малко народ, около 140 души. В комитета пак започнаха колебания. Нашите вечни песимисти започнаха да твърдят, че уреждаме събрания "прекалено" често. В комитета се разгоряха спорове. Аз защитавах гледището, че в такъв голям град като Мюнхен с неговите 700 хиляди жители може да се уреждат и по десет събрания на седмица убеждавах другарите да не се поддават на спадането на настроението след първия малък неуспех, доказвах, че избраният от нас път е единствено правилен и че ако бъдем настойчиви, успехът със сигурност ще дойде. Изобщо цялата зима на 1919/1920 г. беше посветена на това да вдъхна на другарите вяра в непобедимата сила на нашето младо движение и да издигна тази вяра до онази степен на фанатизъм, която премества планини.

Ходът и изходът на следващото събрание веднага оправдаха моята гледна точка. Броят на посетителите пак се вдигна до над 200, успехът на ораторите беше голям, във финансово отношение също получихме добри резултати.

На часа започнах да настоявам да уредим следващо събрание. То се състоя след по-малко от две седмици и на него дойдоха вече 270 души.

След две седмици, вече за седми път, поканихме в същото помещение всички наши другари и привърженици. Дойдоха над 400 души и салонът вече едва успяваше да побере всички желаещи.

Тъкмо по това време ставаше вътрешно формиране на нашето младо движение. В нашия малък кръг работата често стигаше да големи спорове. От различни страни - както това, уви, се случва и сега - ни критикуваха, че наричаме нашето младо движение "партия". В този възглед винаги съм виждал и виждам и сега леснота на умствения кръгозор и пълна непрактичност на онези, които не умеят да отделят външното от вътрешната същност и които биха искали да наложат на нашето движение най-гръмкото възможно име, заимствано непременно от много древна епоха.

Ако един или друг деятел е привърженик на определена смела идея, чието осъществяване смята полезно за цялото човечество, той ще започне с това, че ще си търси привърженици, готови заедно с него да се борят за неговата идея. И дори ако задачата на даден деятел и представяното от него движение предполага унищожаването на всички партии и ликвидирането на всякакво раздробяване на нацията - все едно, налага се да се започне с образуването на нова партия, която ще съществувало момента, когато провъзгласената от нея идея се осъществи в живота. И ако нашите старомодни народнически / фьолкише/ теоретици, които са силни само на думи, но никога не са умеели да постигат практически успехи, се опитваха да прикачат на партията много пищни названия, то работата никак не се променя. Това е само игра на думи и фокусничество.

Напротив!

Ако нещо противоречи на народническото /фьолкише/ разбиране в най-добрия смисъл на тази дума, това е именно подмятането на пищни названия, при това заимствани от старогерманския период на нашата история и абсолютно неподходящи за съвременността. Такива безсмислени опити да съжаление бяха много чести.

Изобщо и по онези времена и в по-късния период неведнъж ми се налагаше да предпазвам другарите от онези народнически даскали, които нищо не могат да дадат на движението, но затова пък са страхотно самонадеяни. На едно младо движение може силно да навреди притока в редовете му на такива хора, които му донасят само уверението, че те вече 30 или 40 години защитават "същата " идея. В края на краищата, ако хората 30 или 40 години са се борили за така наречена идея и не са имали при това ни най-малък реален успех; ако те не са съумели да попречат за победата на противоположната идея - то нали това е най-доброто доказателство, че тези хора за нищо не стават. Най-голямата опасност се състои в това, че такива натури не са склонни да станат просто редови членове на партията, а претендират за ролята на вождове. За тази роля според тях им дава право отдавнашната им дейност. Но тежко на едно младо движение, ако попадне в такива ръце. Ако един или друг търгаш в продължение на 40 години е могъл само да погубва своето предприятие, то нали всеки ще разбере, че на такъв човек не трябва да се възлага да организира ново предприятие. Същото трябва да се каже за древните народнически /фьолкише/ Матусаиловци, които в продължение на няколко десетилетия са могли само да погубват великата идея и да я докарват до закостеняване.

Малцина от тези хора идваха в редовете на нашето ново движение, за да му служат в действителност. Повечето се промъкваха в нашите редове, за да продължават да пеят старата си песен и да получат възможност да проповядват предишните си старовремски идеи. Е, а що за идеи бяха това, е трудно с перо да се опише.

Най-характерното за тези натури е, че те винаги имат на устата си примери от епохата на старогерманския героизъм, че постоянно дрънкат за беловласата древност, за мечове и брони, каменни брадви и т.н., а в действителност са най-отявлените страхливци, които човек може да си представи. Размахвайки във въздуха тъпи ламаринени мечове, навличайки си страшна меча кожа и нахлупвайки на главата си най-страшната шапка, те за текущия ден проповядват борба посредством така нареченото "духовно оръжие" и се разбягват като зайци при появата на първата групичка комунисти с гумени палки в ръцете. Бъдещите поколения изобщо няма да могат да увековечат образа на тези хора в новия героически епос.

Аз прекалено добре съм изучил тези господа, за да изпитвам към тяхното фокусничество нещо друго, освен презрение. В народната маса ти предизвикват само смях. Появата на такива вождове беше изгодно само за евреите. За евреите това бяха подходящи защитници на идеята за нова германска държава. При това претенциите на тези господа са абсолютно пресилени. Те се смятат за по-умни от всички, въпреки че цялото им минало красноречиво опровергава тази претенция. Напливът на подобни хора става истинско божие наказание за честните искрени борци, които не обичат да дрънкат за героизма на миналите векове, а искат в нашия сегашен век на практика да покажат поне малко собствен героизъм.

Доста трудно беше да се ориентираш кой от тези господа се изявява така само от глупост и неспособност и кой от тях преследва определени цели. Що се отнася до така наречените религиозни реформатори със стара германска марка, то тези персонажи винаги ми вдъхват подозрение, че са изпратени от онези кръгове, които не искат възраждането на нашия народ. Та нали е факт, че цялата дейност на тези персонажи на практика отвлича нашия народ от общата борба против общия враг - евреина и разпръсква нашите сили във вътрешна религиозна разпра.

Всичко това заедно взето служи за още един мотив да се стремим към създаване на действително силно и централизирано авторитетно ръководство на нашето движение. Само при наличие на такова ръководство могат да бъдат обезвредени тези съмнителни елементи. Няма нищо удивително в това, че именно от кръговете на тези народнически /фьолкише/ Ахасфери се вербуват най-озлобените противници на централизираното силно ръководство на нашето движение. Те мразят тази сила именно защото тя им позволява да вредят на движението.

Не напразно нашето младо движение веднага прие определена програма, в която терминът "народничество" не се употребява нито веднъж. Този термин не е подходящ именно поради своята раздвоеност. Ето защо той не може да стане база за нашето движение и критерий за принадлежност към него. Колкото е "по-широко" това понятие, толкова повече желаещи ще има да използват този псевдоним. Ако бяхме приели такъв неопределен и допускащ много тълкувания критерий, това щеше да доведе само до там, че цялата ни политическа борба щеше да загуби своето единство и целенасоченост, тъй като всеки би влагал в това понятие, каквото му хрумне.

Нима не е тъжно да виждаме и сега как сред онези, които носят на шапките си лозунга "фелкиш" /"народник"/ всеки тълкува този лозунг, както си ще. Един известен баварски професор, воюващ само чрез прословутото "духовно оръжие" и редовно пълзящ пред Берлин, тълкува този лозунг като преданост към монархията. Тази учена глава забравя, разбира се, че тъкмо нашите немски монарси от последната епоха са имали много малко общо с "народа". Такава връзка няма да измайстори и този учен, тъй като е трудно да се намери нещо по-малко "народно" от повечето наши монархии. Ако това не беше така, то тези монархии нямаше да изчезнат или изчезването им щеше да бъде доказателство именно за неправотата на "народническия" мироглед.

Ето така излиза, че в това понятие всеки влага, каквото си иска. Но именно затова то изобщо не става за лозунг на нашето политическо движение.

Няма да се разпростирам повече за пълната непрактичност, за пълното неразбиране на народната душа от тези народнически светители на XX столетие. Безпомощността им достатъчно е доказана от това, че в левия лагер само снизходително им се присмиват. Нека си дрънкат, казват за тях левите, пренебрежително махали с ръка. Който на този свят не е съумял да постигне поне да го мразят враговете, той твърде малко струва. Дружбата на такива хора не само че нямаше стойност за нашето младо движение, но беше направо вредна. В това се състоеше една от причините ние, първо, да изберем термина "партия", и второ, да се наречем "Германска национал-социалистическаработническа партия". Само в това ние се надявахме да се избавим от цялата тази пасмина народнически сънльовци.

Назовавайки се партия, ние се освобождавахме от тези поклонници на старината, от всички кречетала, които ни проглушиха ушите за прелестите на народническата идея. Назовавайки се националсоциалистическа работническа партия, ние отрязвахме от себе си цялата дълга опашка от рицари на печалния образ, желаещи да се сражават само с "духовно" оръжие, избавихме се от всички тези загубеняци, които зад фразите за духовно оръжие криеха само собствената си страхливост.

От само себе си се разбира, че по-късно тъкмо тези господа най-много ни нападаха, използвайки за своите нападения, разбира се, само перото, както и подобава на такива гьсоци. Тези господа, разбира се, не намираха за възможно да се ръководят от принципа "на насилието да се отговаря с насилие". Любимият мотив на всичките им упреци против нас беше, че сме се кланяли на нагайката и абсолютно не сме разбирали какво е "духовно оръжие". Че на всяко народно събрание първите петдесет идиоти, използвайки гърлата и юмруците си, няма да позволят да говори дори на Демостен - това абсолютно не трогва подобни чудаци. Самите те благодарение на своята вродена страхливост никога няма да се озоват в положението на оратори, чиито изказвания провалят идиотите. Моля ви се, те въобще не обичат "шума" и "блъсканицата", те обичат да работят "тихо" и "спокойно".

Дори и сега смятам за необходимо най-решително да предпазя нашето младо движение от мрежите на тези така наречени "тихи" работници. Те не само са страхливци, но са и невежи и безделници. Един мъжествен човек, който вижда опасността и знае как именно е необходимо да се бори срещу нея, няма да проповядва "тишина" и "ред", а ще смята за свое първо задължение открито и решително да се изяви против дадено зло и да покаже на практика как да се борим срещу него. Който не постъпва така, той е жалък страхливец, той не изпълнява своя елементарен дълг или от мързел и невежество, или от чистопробен егоизъм. Повечето от тези "тихи" работници се държат така, сякаш са кой знае колко умни. На практика те нищо не разбират, макар и да се надуват с всички сили. Освен това те са мързеливи, което обаче не им пречи да се опитват да внушат на целия свят, че са прилежни като пчелички. С една дума пред нас са шмекери, политически мошеници, които мразят честните работници именно заради тяхната енергия. Щом чуете такава нощна пеперуда да шушне за прелестите на "тихата" работа, можете смело да се обзаложите на хиляда против едно, че самата тя безделничи и живее само от това, че краде от другите.

Прибавете към това надменността и нечуваната самонадеяност, характерни за тези господа. Цялата тая ленива и страхлива паплач все още смята за свой дълг отгоре надолу да критикува действителната работа на предани на делото хора, без да се спират пред фактическата помощ на най-злите врагове на нашия народ.

Всеки наш агитатор, който има мъжество поне в една малка пивница да се отбранява на масата от противниците и открито да защитава нашите възгледи, принася много по-голяма полза на делото от хиляда такива мъдри плъха. Този наш редови агитатор със сигурност ще ни завоюва някой и друг нов привърженик. Неговата дейност така или иначе ще донесе все пак някакви видими резултати. Докато тези страхливи мошеници, проповядващи "тихата" работа и криещи се от всяка отговорност, не струват пукната пара. Във великата борба за възраждане на нашия народ те играят само роля на търтеи.

В началото на 1920 г. започнах да настоявам, че ни е необходимо вече да уредим първото истинско масово събрание. По този повод възникнаха разногласия. Част от ръководните другари смяташе това за преждевременно и опасно. По онова време червеният печат вече започна да ни обръща внимание. Ние бяхме щастливи, че най-после успяхме да предизвикаме омраза от тази страна. Започнахме да се изявяваме като, дискусионни оратори на събранията на други партии. Разбира се, проваляха ни с викове и шум. Но все пак известна полза имаше. За нас научиха и колкото по-голяма известност придобиваха нашите възгледи, толкова повече растеше яростта срещу нас в редовете на червените. Беше ясно, че щом се опитаме да уредим голямо масово събрание, нашите "приятели" от червения лагер ще се явят в голямо количество, за да се опитат да направят скандал.

Разбира се, аз лично добре разбирах, че такъв опит за проваляне на нашето събрание е напълно възможен, но бях на мнение, че тази борба все едно не можем да я избегнем и ще се сблъскаме с червените ако не сега, то след няколко месеца. Добре познавах психологията на червените и затова не се съмнявах, че ако им окажем най-крайна съпротива, ние не само ще им направим известно впечатление, но и ще завоюваме някои от тях на своя страна. Ето защо беше необходимо да се запасим с решителност, каквото и да става, да вървим до край. Нашият тогавашен първи председател на партията, г. Харер, не споделяше моето мнение и не смяташе момента за подходящ; като честен и открит човек, той се отказа от пълномощията си и се отдръпна. На негово място бе избран г. Антон Дрекслер. Аз лично се заех с отдела за пропагандата и я поведох без всякакво оглеждане. На 24 февруари ние насрочихме първото голямо народно събрание, което имаше за задача да изнесе на масата идеите на нашето тогава още неизвестно движение.

Поведох лично цялата подготовка; тя беше съвсем кратка. Целият ни апарат беше организиран така, че да имаме възможност да прокарваме приетите решения с мълниеносна бързина. Ние си поставихме за задача да събираме в продължение на 24 часа големи събрания, щом възникне някакъв голям злободневен въпрос. За събранията решихме да известяваме публиката с плакати и прокламации, които трябваше да се съставят в духа, изложен от мен в съответната глава за пропагандата. Нашата задача беше да пишем така, че написаното да бъде разбираемо за широките народни маси -да се концентрираме върху малко точки, много пъти да повтаряме едно и също, да говорим кратко, ясно, уверено, да проявяваме настойчивост в разпространението на нашите позиви и плакати и да имаме достатъчно издръжливост и търпение, за да изчакаме, докато дойдат резултатите.

Ние съзнателно избрахме червения цвят за нашите плакати и позиви. Този цвят най-много възбужда. Освен това изборът на червения цвят най-много трябваше да дразни и възмущава противниците и това трябваше да им попречи да забравят за нас.

В скоро време в Бавария се разкри тясна връзка между марксизма и центристката партия. Управляващата тук "баварска народна партия" също започна да проявява голяма грижа, за да отслаби влиянието на нашите червени плакати върху работниците, които вървяха след червените. Ако полицията не можеше да измисли никакви други мотиви, тя започваше да твърди, че нашите плакати "пречат на уличното движение". В края на краищата се намираха поводи, за да забранят нашите плакати и по този начин да услужат на червените си приятели. Така наречената немска национална народна партия също помагаше на нашите врагове в това благородно дело. Как иначе! Можеха ли те да се примирят, че ние си поставяме за задача да върнем в лоното на нацията стотици хиляди заблудили се, оплели се в интернационалните козни, немски работници? Тези наши плакати са най-доброто доказателство за огромните трудности, с които по онова време трябваше да се съобразява нашето младо движение. За бъдещите поколения тези плакати ще бъдат не само велик символ на онова, което направи нашето движение за разкрепостяването на народа, но и символ на това колко голям беше произволът на тогавашните, така наречени, национални власти, които съвсем се разпасаха, за да ни попречат да внедрим действително националните идеи в широките маси на нашия народ.

Съдбата на нашите първи червени плакати ще докаже на всички и на всеки, че през годините 1919,1920,1921,1922 и 1923 от истински национално правителство в Бавария нямаше и помен, че на практика баварското правителство само беше принудено да се съобразява с нарастващото национално движение, организирано от нас.

Самите правителства правеха всичко, което зависеше от тях, за да попречат и да задържат започналия се процес на оздравяване.

Изключение в това отношение правеха само двама деятели. Имам предвид тогавашния полицай-президент Ернст Пенер и неговият верен съветник Фрик.

Тези двама души бяха единствените от високите чиновнически сфери, които още тогава имаха достатъчно мъжество, за да се чувстват най-напред немци и чак след това държавни чиновници. Сред отговорните деятели Ернст Пенер беше единственият, който не се стремеше към евтина популярност сред масите и чувстваше истинска отговорност пред своя народ, за делото на възраждането на който беше готов да отдаде всичко, дори собствения си живот. Ето защо той винаги беше трън в очите на цялата тази маса от продажно чиновничество, за което освободителното движение на народа е празен звук и което, без да разсъждава, изпълнява всичко, поръчано от работодателя.

За разлика от мнозина наши така наречени пазители на така наречения държавен авторитет Ернст Пенер принадлежеше към онези, които не само не се страхуват от омразата на изменниците, а напротив, смятаха за разбиращо се от само себе си, че изменниците трябва да мразят всеки приличен човек. Виждайки безкрайната мъка, която преживяваше нашият народ, Пенер само се радваше, че в борбата си против враговете на народа си е навлякъл омразата на евреите и марксистите.

Той беше необикновено честен човек. Главните черти на неговата натура са необикновената, почти антична простота и германската откритост. "По-добре смърт, отколкото робство" - тези думи не бяха за него фраза, те характеризираха цялото му същество.

В моите очи от всички тогавашни държавни ръководители в Бавария само Ернст Пенер и неговият сътрудник доктор Фрик имат право да се смятат за работници, действително помагали на възраждането на националното дело в Бавария.

Преди да свикаме нашето първо масово събрание, ни беше необходимо не само да приготвим целия необходим пропаганден материал, но и окончателно да формулираме тезисите на партийната програма.

Във втората част на нашата работа ще изложим по-подробно онези големи идеи, от които се ръководехме, формулирайки програмата. Тук искам да отбележа само факта, че пристъпвайки към окончателната формулировка на тезисите, си поставяхме за задача не само окончателно да оформим движението и да му дадем определено съдържание, но преследвахме и практическа цел - да напишем програмата така, че целите на движението веднага да станат разбираеми за широките маси.

В така наречените интелигентски кръгове много се шегуваха и остроумничеха по повод на нашия опит да формулираме програмата по най-популярен начин. Но събитията бързо доказаха, че ние бяхме прави.

През тези години пред нашите очи възникнаха десетки партии, но всички те отдавна са изчезнали безследно и програмите им са разпръснати от вятъра. Остана само една единствена партия: германската националсоциалистическа работническа партия. И сега, когато пиша тези редове, аз повече от когато и да било съм изпълнен с вяра, че нашата окончателна победа е безусловно осигурена, колкото и пречки да се издигат пред нашето движение, колкото и пъти малките партийни министри да ни лишават от свободата на словото, колкото и пъти да налагана възбрана върху партията.

Ще минат години, днешният режим и неговите носители ще бъдат отдавна забравени, а програмата на нашата партия ще стане програма на цялата държава и самата ни партия ще стане неин фундамент.

Средствата, които успяхме да съберем на нашите събрания за 4 месеца, ни дадоха възможност да напечатаме първите позиви, плакати и програми на партията.

Ако аз завършвам първата част на своето произведение с описание на първото масово събрание на партията, то го правя, защото именно това събрание беше голям жалон. Това събрание скъса с традицията на малкия ферейн. За пръв път ние излязохме на широк път и се обърнахме към широкото обществено мнение, което е най-могъщ фактор на нашето време.

В онези дни най-много ме угрижваше една-единствена мисъл: ще бъде ли пълен салонът или ще трябва да говорим пред зееща празнота. Вътрешно бях абсолютно убеден, че стига да се събере достатъчно народ, този ден ще стане ден на огромен успех за нашето младо движение. С нетърпение и тревога очаквахме ние насрочената вечер.

Събранието трябваше да започне в 7 ч. и 30 м. В 7 ч. и 15 м. аз влязох в големия салон на Придворната пивница на Малкия мюнхенски площад и сърцето ми затрептя от радост. Гигантският салон /това помещение тогава ми изглеждаше грандиозно/ беше пълен с народ. В салона нямаше къде игла да падне. Присъстваха не по-малко от две хиляди души. И най-важното, дойдоха именно онези, които ни бяха необходими. Повече от половината аудитория се състоеше от комунисти и независими. Разбира се, те бяха дошли с намерението да провалят нашето събрание в самото му начало.

Но на плановете им не беше писано да се осъществят. Щом свърши първият оратор, думата беше дадена на мен. След няколко секунди се посипаха нападки. В салона започнаха първите сблъсъци. Шепа мои привърженици се счепкаха с нарушителите на реда. Постепенно те успяха донякъде да въдворят тишина. Аз продължих речта си. Не мина и половин час и гръм от аплодисменти вече заглушаваше виковете и рева на противниците.

Сега аз преминах към четенето на програмата и към разясняването й по точки. Това беше първият опит за популяризиране на нашата програма.

С всяка минута нападките ставаха все по-редки, а аплодисментите все по-силни. Аз четях точка по точка всичките 23 тезиса, като всеки път питах присъстващата маса слушатели какви възражения има против дадена точка. В отговор гърмяха аплодисменти, които все по-единодушни. И когато зачетох последния, тези аплодисменти станаха непрекъснати и всички тезиси бяха одобрени единодушно. Когато свърших, пред мен беше единна сплотена маса от слушатели, чиито биеха в унисон. Неописуем ентусиазъм! Беше ясно, че хората са придобили нова вяра, нови убеждения и нова воля.

Събранието продължи четири часа. И когато след изтичането на това време хората започнаха бавно да се разотиват, изпълнени с подем и въодушевление, аз вече твърдо знаех, че сега принципите на нашето движение действително са пробили първия фронт и са започнали да проникват в масата на немския народ. Аз не се съмнявах нито за миг, че сега няма такава сила на света, която да накара народа да предаде тези велики принципи.

Ние разпалихме огън, на който ще бъде изкован мечът на нашата свобода.

Сега аз непоколебимо вярвам, че е ударил не само часът за възраждане, но и часът на великото отмъщение за престъплението от 9 ноември 1918 г.

Салонът постепенно опустяваше.

Започваше нова епоха в историята на нашето движение.

Продължение към втора част

Моята Борба - Съдържание
(HTML)

Моята Борба
(PDF)