No hate. No violence
Races? Only one Human race
United We Stand, Divided We Fall
Radio Islam
Know Your enemy!
No time to waste. Act now!
Tomorrow it will be too late

English

Franç.

Deutsch

عربي

Sven.

Español

Portug.

Italiano

Русск.

бълг.

Hrvat.

Češt.

Dansk

Suomi

Magyar

Neder.

Norsk

Polski

Rom.

Srpski

Slov.

Indon.

فارسی

Türkçe

日本語

汉语


Моята Борба
от
Адолф Хитлер


 

Глава IV

 

Мюнхен

 

През пролетта на 1912 г. окончателно се преместих в Мюнхен. Самият град ми беше така добре познат, сякаш много дълго бях живял в него. Това се обясняваше със заниманията ми по архитектура. Изучавайки архитектура, на мен. ми се налагаше на всяка крачка да се обръщам към този център на немското изкуство. Който не познава Мюнхен, той не са-въобще не познава Германия, но и няма ни най-малка представа от немското изкуство.

Във всеки случай годините до началото на световната война бяха за мен щастлив период в живота ми. Наистина надницата ми беше все още нищожна. Бях принуден не толкова да преживявам, за да имам възможността да рисувам, колкото да рисувам, за да имам възможността горе-долу да преживявам или, по-точно, за да имам възможността поне от малко да си осигуря по-нататъшното образование. Бях твърдо убеден, че рано или късно непременно ще постигна целта, която си бях поставил, след това ми беше достатъчно, за да понасям по-леко всички дребни проблеми на ежедневието.

Освен с професионалната ми работа, в Мюнхен се занимавах и с политически въпроси, особено със събития от външната политика. Интересът ми към последните беше предизвикан преди всичко от това, че още във виенския период бях силно заинтересован от проблемите на Тройния съюз. Политиката на Германия, произтичаща от стремежа й да запази Тройния съюз, смятах за съвършено неправилна, когато вече живях в Австрия. Въпреки че, когато живеех във Виена, не бях съвсем наясно, че цялата тази политика е една самоизмама. В този период бях склонен да предполагам - а може би сам се утешавах от това - че вероятно в Германия добре знаят колко слаб и ненадежден е австрийският й съюз­ник, но че там по причини,които бяха повече или по-малко тайнствени за мен, си премълчават по този въпрос, за да поддържат съглашението, сключено още от Бисмарк, или да не паникьосат чужбина и да обезпокоят родното еснафство с такъв внезапен разрив. Непосредственото общуване с немското население в Мюнхен за кратко време за мой ужас ме убеди, че тези предположения са невярни. Колкото да беше чудно, налагаше ми се на всяка крачка да констатирам, че дори добре осведомените кръгове нямат ни най-малка представа какво наистина представлява в дадения момент хабсбургската монархия. Народът наистина смяташе, че австрийският съюзник е велика сила и в момент на опасност веднага ще се притече на помощ.

По-голямата част от населението все още смяташе австрийската монархия за "немска" Държава и предполагаше, че върху това може нещо да се изгради. Народът се придържаше към мнението, че силата на Австрия може да се определи по броя на милионите хора, както правехме това в Германия. При това обаче забравяха напълно, че, първо, Австрия отдавна е престанала да бъде немска държава и, че, второ, отношенията в страната с всеки изминат ден все повече водят до разпадането й.

Лично аз тогава знаех истинското положение на австрийската държава несравнимо по-добро, отколкото така наречената официална "дипломация", която както винаги сляпо вървеше към катастрофа. Настроението в немския народ, което констатирах, се определяше както винаги само от това, как общественото мнение се обработваше отгоре. Като че ли нарочно отгоре се провеждаше истинско издигане в култ на австрийския "съюзник". Прекаленото любезничане трябваше да замени недостатъчната честност и прямота. Празните думи се приемаха за убедителни постъпки. Още във Виена се вбесявах, когато сравнявах речите на официалните държавни дейци със съдържанието на виенската преса. При това Виена въпреки всичко, макар отвън, си оставаше немски град. Несравнимо по-лошо седяха нещата, ако обърнеш поглед от Виена или, по-точно, от немска Австрия към славянските провинции. Достатъчно беше да вземеш в ръка пражки вестник и веднага ще ти стане ясно, как там се отнасят към цялата тази голяма игра около Тройния съюз. В славянските провинции на Австрия съвсем открито издевателстваха над този образец на "държавна мъдрост". Вече в мирно време, когато още съвсем не миришеше на война и когато двамата императори си разменяха приятелски прегръдки и целувки, в славянските провинции никой не се съмняваше, че съюзът ще се разпадне на парчета, веднага щом му се наложи да се приземи от розовите небеса на грешната земя.

Минаха няколко години и избухна войната. Каква силна възбуда обхвана Германия, когато в този момент съюзницата Италия излезе от Тройния съюз, предоставяйки на Австрия и Германия съдбата си, а след кратко време направо се присъедини към противниковата страна! Но за тези, които не са поразени от дипломатическата слепота, беше просто неразбираемо, как може въобще макар и за една минута да се позволи да стане такова чудо, че Италия да се обедини с Австрия. За съжаление в самата Австрия нещата не седяха по-добре, тук също вярваха в това чудо.

В Австрия носители на идеята за съюза бяха само Хабсбургите и немците. Хабсбургите - по сметка и от нужда; немците - от лековерност и - политическа некомпетентност. Немците имаха добри желания. Защото смятаха, че чрез Тройния съюз оказват огромна услуга на Германия, като увеличават нейната сила и безопасност. Но това беше политическа некомпетентност, защото тази надежда беше неоправдана. Напротив, с това те привързваха германската империя към държавния труп, който неизбежно трябваше да увлече и двете държави в пропастта. Политиката на съюза водеше главно към това, че самите австрийски немци все повече се преставаха да бъдат немци. Благодарение на съюза с Германия хабсбургската династия се смяташе за защитена от намесата на Германия и затова с още по-голяма решителност провеждаше системната и неотклонна политика за потискане на немското влияние. Благодарение на това обстоятелство тази вътрешна политика на Хабсбургите само облекчаваше и правеше по-безопасно царуването им. Благодарение на известната ни вече "обективност" на немското правителство нямаше опасност от намесата му. Но достатъчно беше някой австрийски немец да отвори уста срещу долната политика на славянизацията и веднага му посочваха Тройния съюз и с това го заставяха да млъкне.

Какво можеха да направят австрийските немци, щом германските немци и Германия като цяло изразяваха постоянно доверие и признателност към хабсбургското правителство? Можеха ли австрийските немци изобщо да се съпротивляват на Хабсбургите, щом рискуваха общественото мнение в Германия да ги заклейми като народни предатели. Такава беше участта на австрийските немци, които десетилетия наред принасяха нечувани жертви пред олтара на своята народност!

От друга страна, какво значение би имал целия този съюз, ако немското влияние в хабсбургската монархия бъде отстранено. Нима не е ясно, че значението на Тройния съюз за Германия изцяло зависеше от това, доколко се задържа преобладаването на немците в Австрия. Или всъщност възможно ли беше сериозно да се разчита на съюз със славянизирана Австрия.

Позицията на официалната германска дипломация, а и на цялото обществено мнение по въпросите на вътрешната национална борба в Австрия, беше не само некомпетентна, но направо безумна. Цялата политика се градеше върху съюза с Австрия, цялото бъдеще на седемдесетмилионния народ се поставяше в зависимост от него и в същото време спокойно гледаха как главната основа на този съюз с всяка измината година планомерно и съзнателно се разрушаваше в самата Австрия. И после? Ясно е, че в един прекрасен ден ще остане само лист хартия, на който пише "договор" с виенската дипломация, а реална помощ от страна на съюзника си Германия няма да получи.

Що се отнася до Италия, то тук нещата от самото начало стояха по този начин.

Ако в Германия се интересуваха повече от история и народопсихология, тогава никой не можеше и за момент да допусне, че Виена и римския квиринал някога ще се съединят в общ фронт срещу единния враг. По-скоро Италия ще се превърне в изригващ лава вулкан, отколкото италианското правителство да се осмели да изпрати макар и един войник на помощ на омразната до фанатизъм хабсбургска държава. Хиляди пъти имах възможността във Виена да наблюдавам онази безгранична ненавист и презрение, с които италианците се отнасяха към австрийската държава. Хабсбургската династия в продължение на столетия носи голяма вина за свободата и независимостта на италиянския народ, за да могат тези грехове да бъдат забравени даже при наличие на добра воля. Но от добра воля нямаше и помен нито в италианския народ, нито в италианското правителство. Италия имаше само две възможности отностно взаимоотношенията й с Австрия: или съюз, или война.

Избирайки първото, Италия беше получила възможността спокойно да се готви за второто. Германската политика по отношение на "съюза" с Австрия и Италия стана особено безсмислена и опасна от момента, когато колизиите между Австрия и Русия силно се изостриха.

Пред нас е класически случай на пълно отсъствие на каквато и да е ясна линия на поведение. Защо въобще е бил сключен договорът с Австрия? Ясно е, за да се осигури по-добро бъдеще на Германия, отколкото това можеше да се направи, ако Германия беше предоставена сама на себе си. Но това бъдеще на Германия не беше нищо друго, освен въпрос на възможност да се съхрани немската народност.

Това означава, че въпросът стоеше само така: как да си представим съществуването на немската нация в близко бъдеще, как да осигурим на немската нация свободно развитие, как да гарантираме това развитие в рамките на общоевропейското съотношение на силите. Който съумееше поне малко ясно да вземе под внимание основните предпоставки за здрава външна политика на немците, той трябваше да стигне до следното убеждение.

Годишният прираст на населението на Германия възлиза на 900 хиляди човека. Изхранването на тази нова армия от граждани с всяка измината година ставаше все по-трудно. Тези трудности би трябвало неизбежно да завършат с катастрофа, ако не успеем да намерим пътищата и средствата за избягване на опасността от глад.

За да се избегне ужасът, свързан с такава перспектива, можеше да се избере един от четирите начина:

    1.Можеше по френския образец изкуствено да се ограничи раждаемостта и с това да се сложи край на свръхгъстотата на населението.

Времената и самата природа - например в епохата на голямата нужда или при лоши климатични условия и неплодородна реколта прибягва до известно ограничаване на ръста на населението в определени страни и за определени раси. Природата прави това с голяма безпощадност, но заедно с това и с мъдрост. Тя ограничава не способността към раждаемост, а оцеляването на вече родените. Тя подлага родените на такива тежки изпитания и лишения, че всичко по-слабо и по-нездраво измира и се връща в недрата на майката земя. Изпитанията на съдбата в този случай преживяват само онези, които са приспособени за това. Именно те, преминали през хиляди изпитания и въпреки това оцелели, имат право да възпроизвеждат ново поколение, което отново и отново се подлага на основателен подбор. По такъв начин природата се оказва жестока по отношение на отделния индивид, тя безжалостно го отзовава от земята, щом като не е способен да издържи ударите на живота, но затова пък съхранява расата, закалява я и й дава сила даже за по-големи дела в сравнение с настоящите.

Така се получава, че намаляването на броя води до укрепване на индивидума и в последна сметка до укрепване на цялата раса.

Съвсем друго се получава, когато сам човек намисли да ограничи раждаемостта. Той не разполага със силата, която притежава природата. Той е направен от друг материал, той е "човечен". И ето човекът иска да се "извиси" над жестоката природа, той ограничава не контингента на оцелелите, а самата раждаемост. На човек, който гледа постоянно само себе си, а не расата като цяло, това му се струва по-справедливо и по-човечно от обратното. За съжаление само резултатите са абсолютно обратни.

Природата предоставя пълна свобода на раждаемостта, а след това подлага на най-строг контрол броя на тези, които трябва да продължат да живеят; от безчисленото количество на индивиди тя избира най-добрите и достойни да живеят; на тях им предоставя възможността да станат носители на по-нататъшното продължаване на живота. Междувременно човекът постъпва по обратния начин. Той ограничава броя на родените и след това болезнено се грижи, за да може всяко новородено задължително да остане да живее. Такава поправка на божествените предписания се струва на човек много мъдра и във всеки случай хуманна, и той се радва, че, така да се каже, е надхитрил природата и даже й е доказал нецелесъобразността на действията й. Че при това в действителност се съкращава и количеството и едновременно качеството на отделния индивид, за това нашият добър човечец, влязъл в ролята на бога-баща, не иска нито да чуе, нито да се замисли.

Да допуснем, че раждаемостта като такава е спаднала и броя на родените е намалял. Но точно в този случай става така, че естествената борба за съществуване, при която оцеляват най-силните и здравите, се заменя със стремеж на всяка цена да се "спаси" живота и на най-слабия и болнавия. А именно с това се поставя началото на създаване на поколение, което неизбежно ще става все по-слабо и по-нещастно дотогава, докато не се откажем от издевателствата над повелите на природата.

Най-накрая в един прекрасен ден такъв народ ще изчезне от лицето на земята. Понеже човек може само в продължение на известен период от време да върви срещу законите и повелите на природата. Природата ще си отмъсти рано или късно. По-силното поколение ще изгони по-слабите, тъй като жизненият стремеж в последна сметка унищожава всички смешни препятствия, произтичащи от така наречената хуманност на отделния човек, и на тяхно място поставя хуманността на природата, която унищожава слабостта, за да освободи място на силата.

По такъв начин се получава, че онези, които желаят да осигурят бъдещето на немския народ по пътя на ограничаване на неговата раждаемост, всъщност, му го отнемат.

    2.Друг начин - онзи, от когото отдавна вече ни забръмчаха ушите и за когото крещят и сега: по пътя на вътрешната колонизация. Много автори на това предложение са изпълнени с най-добри намерения. Но по същество тяхната мисъл е дотолкова грешна, че може да причини най-голямата вреда, която можем да си представим.

Без съмнение плодородието на почвата може до известна степен да се повиши, но именно само до известна степен, а съвсем не безгранично. С помощта на по-интензивно използване на почвата ни действително можем в продължение на определено време да избегнем опасността от глад и да удовлетворим потребностите на нарастващото население. На това се противопоставя фактът, че потребността от жизненонеобходими продукти по правило расте по-бързо, отколкото даже самият ръст на населението. Потребностите на хората от храна, от дрехи и т.н. става от година на година все по-голямо. И сега вече е напълно невъзможно те да бъдат сравнени с потребностите на предците ни, да кажем, преди сто години. Затова е абсолютно погрешно да се предполага, че каквото и да е увеличение на производителността само по себе си ще създаде предпоставки, необходими за удовлетворяване на растящия брой население. Не, това е вярно само в известна степен, тъй като определена част от увеличената продукция в света действително може да послужи за удовлетворяване на нараствалите потребности на хората. Въпреки че даже при огромно самоограничение, от една страна, и огромно старание, от друга, скоро и тук ще достигнем предела, зададен от свойствата на почвата.

Тогава ще се окаже, че колкото и да се стараем да обработваме земята няма да ни се удаде да добием повече от това, което сме добивали, и тогава, макар и с известна отсрочка, отново ще настъпи гибел. В началото гладът ще се проявява само в неплодородни години. При постоянното нарастване на населението потребностите ще се покриват все по-недостатъчно. След това глад няма да има само в редки години на голямо плодородие. После ще настъпи време, когато и богатите реколти вече няма да избавят от вечен глад, превърнал се в постоянен спътник на такъв народ. Тогава единствено остава природата да помогне на онези, които подлага на подбор и подарява живот на избраните. Или така, или човек сам ще се опита да си помогне, т.е. да прибегне към изкуствено ограничаване на размножаването с всички произтичащи от него тежки последствия за цялата раса и отделния индивид.

Може би ще ми възразят, че такова бъдеще предстои на цялото човечество и следователно тези съдбоносни последствия не може да избегне и отделния народ.

На пръв поглед такова възражение изглежда правилно. Въпреки това необходимо е да се вземе в предвид следното: вярно е, разбира се, че поради невъзможността да се увеличава плодородието на почвата в зависимост от ръста на населението, в определен момент цялото човечество ще бъде принудено да прекрати възпроизвеждането на човешкия род. Тогава или природата пак ще каже решаващата си дума, или човек сам ще изнамери средства да си помогне, да се надяваме в много по-сполучливи в сравнение с настоящите. Когато настъпи този момент, с него ще трябва де се съобразяват всички народи. Е, засега тези удари се стоварват върху онези раси, които вече са изчерпали необходимите сили, за да си осигурят необходимото количество земя на нашата планета. Понеже засега има все още достатъчно земя, засега все още съществуват гигантски равнини, които никога не са орани и чакат своя орач. Освен това няма съмнение, че тази необработена земя предварително не е предназначена за определена нация. Съществуващите свободни земи ще принадлежат на онези народи, които ще намерят в себе си достатъчно сили, за да ги завладеят и достатъчно старание, за да ги обработват.

Природата не признава политически граници. Тя дава живот на човешките същества от нашата планета и после спокойно наблюдава свободната игра на силите. Който има повече мъжество и старание, той ще бъде най-любимото й чедо и тя на него ще признае правото да владее земята.

Ако някой народ се ограничава с вътрешната колонизация в момент, когато другите раси се разпростират на все по-големи и по-големи територии, той ще бъде принуден да пристъпи към самоограничение, докато останалите народи ще продължават да се възпроизвеждат. Този момент непременно ще настъпи и при това толкова по-бързо, колкото с по-малко пространство разполага дадената нация. За съжаление много често най-добрите нации или, по-точно казано, единствените действително културни раси, които се носители на целия човешки прогрес, са толкова заслепени от пацифизма, че доброволно се отказват да разширяват територията си и се ограничават само с "вътрешна" колонизация. А в същото време нации, които са на по-ниско равнище, заграбват огромни територии и продължават да се възпроизвеждат на тях. До какви резултати може да доведе това? Ясно е до какви! По-културните, но по-малко решителните раси, поради липса на земя ще бъдат принудени да се ограничават във възпроизводството си в момент, когато по-малко културните, но с по-настъпателен характер и притежаващи големи площи, ще продължат да се възпроизвеждат без всякакви ограничения. С други думи, благодарение на това в един прекрасен ден целият свят може да се окаже във властта на онази част от човечеството, която е по-ниско в културно отношение, но затова пък притежава по-жизнен инстинкт.

Тогава в по-близко или по-далечно бъдеще ще се създадат само две възможности: или нашият свят ще се управлява съгласно представите за съвременна демокрация и тогава центъра на тежестта на всички решения ще се пренесе към по-силните в числено отношение раси, или светът ще се управлява от естествените закони на силата и тогава ще победят народите, които притежават по-твърда воля, а далеч не нациите, избрали пътя на самоограничението.

Никой не може да се усъмни, че на земята ни предстои да се води много тежка борба за съществуване на човечеството. В последна сметка винаги побеждава само инстинктът за самосъхранение. Под натиска на този инстинкт цялата така наречена човечност, която е само израз на нещо средно между глупост, страхливост и самомнение, се топи като сняг от пролетно слънце. Човечеството е станало велико, защото вечно се е борило, човечеството ще загине, ако настъпи вечен мир.

За нас, немците, призивът за вътрешна колонизация има съдбоносна роля заради това, че бързо затвърждава в нас мнението за откритие на спасително средство, при което със "собствения си труд" бавно и спокойно, както е присъщо на пацифистски настроените, ще осигурим най-добро бъдеще. Приета сериозно тази идея за Германия означава край на всяко напрежение на силите в борбата за онова място под слънцето, което по право ни принадлежи. Ако средният немец стигне до извода, че по този "мирен" път ще може да осигури живота и бъдещето си, това ще означава краят на всякакви активни опити за истинска сполучлива защита на жизненонеобходимото за немската нация. Тогава ще трябва да се каже "сбогом" на всяка полезна за Германия външна политика, да се сложи кръст на цялото бъдеще на немския народ.

Еврейството отлично съзнава това. Неслучайно тези смъртно опасни за нашия народ идеи се прокарват у нас от евреите. Те много добре познават нашего брата немеца, прекрасно разбират, че средният немец лесно се хваща на въдицата на шарлатанина, който съумее да му докаже, че уж е намерено спасителното средство за внасяне на поправки в природните закони, което ще направи излишна жестоката и безжалостна борба за съществуване. Този среден немец с охота слуша доказателствата, че може да стане господар на планетата не с непосилен труд, а просто без да прави нищо.

Необходимо е да се подчертае дебело, че всяка вътрешна колонизация в Германия преди всичко трябва да се стреми да отстрани определени социални злини и най-вече всякаква спекулация с земята, но тя никога няма да може да осигури бъдеще на нашата нация без нови териториални придобивки. Ако постъпваме по друг начин за най-кратко време ще изчерпим не само нашите земи, но и нашите сили изобщо.

Накрая трябва да се има в предвид и следното:

Политиката на вътрешна колонизация довежда до това, че дадения народ се затваря в малко пространство, а това на свой ред има крайно неблагоприятни последици за отбраната на страната. До същите последици довежда и ограничителната политика в областта на прираста на населението.

Само от територията, която владее даден народ, много зависи безопасността му отвън. Колкото по-голяма е територията, която владее даден народ, толкова по-силна е неговата естествена защита. Сега, както и по-рано е много по-лесно да се справиш с народ, населяващ малка територия, отколкото с такъв, който притежава обширна територия. Голямата територия все още представлява известна защита от лекомислените нападения на неприятеля, тъй като той знае, че може да постигне успехи само в резултат на много тежка борба. Нападателят поема толкова голям риск, че той ще прибегне към нападение, само ако има някакви извънредни основания за това. По такъв начин една голяма територия е известна гаранция за свободата и независимостта на нейния народ и, обратно, малките размери на държавата направо съблазняват противника.

На практика стана така, че двете първи възможности, за които говорих, бяха отхвърлени от така наречените националистични среди в нашата държава. Мотивите им наистина се различаваха от тези, за които стана дума. Политиката за ограничаване на раждаемостта беше отхвърлена преди всичко с мотивите на познатото морално чувство. А политиката на колонизация бракуваха с негодувание, подозирайки в нея начало на борба срещу едрите земевладелци и дори срещу частната собственост изобщо. Като се вземе под внимание формата, под която се проповядваше колонизаторската политика, изглежда може да се приеме, че подозрението им е било достатъчно основателно.

Общо взето мотивировката за отказ от тази политика не беше особено умела от гледна точка на впечатлението, което тя трябваше да направи на широките маси, и изобщо тя се отклоняваше от същността на въпроса. След отстраняването на първите два начина оставаха още два, които можеха да осигурят на увеличаващото се население работа и хляб.

    3.Можеше да се придобият нови земи в Европа, да се засели излишното население на тях и по такъв начин да се предостави на нацията по-нататък да живее, изкарвайки препитанието си върху собствена земя.

    4.Или оставаше да се премине към износ, към политика на усилена индустриализация и усилено развитие на търговията, за да се покриват потребностите на народа със спечелените средства.

И така: или завоюване на нови земи в Европа, или - колониална и търговска политика. Тези два начина бяха подложени на обсъждане, тълкуване и дискусия от най-различни аспекти и от най-различни гледни точки. Едни защитаваха първия от тях, други - втория. В края на краищата, надделя последната гледна точка.

Най-разумен беше първият от тези два начина. Придобиването на нови земи и преселването на излишното население там има безкрайно много предимства, особено ако говорим от позициите не на днешния, а на утрешния ден.

Даже само възможността да се запази здраво селско съсловие, като фундамент на цялата нация, има неоценимо значение. Защото много от нещастията на днешния ден са резултат само от нездравите взаимоотношения между градското и селското население. Наличието на здрав слой дребно и средно селячество по всички времена е било най-добрата защита срещу социалните болести, от които толкова много страдаме сега. В края на краищата, това е единственото решение, което осигурява на нацията възможност да си изкарва прехраната в собствената си страна. Само в този случай ще изчезне хипертрофираната роля на промишлеността и търговията и те ще заемат стабилно място в рамките на националното стопанство, в което съществува необходимото равновесие.

В този случай промишлеността и търговията стават не основа за препитанието на нацията, а само едно от помощните средства за това. В този случай те регулират само размерите на производството според размерите на потреблението във всички области на националното стопанство. Играейки такава роля, те освобождават повече или по-малко прехранването на собствения си народ от чужда зависимост. Такава роля на промишлеността и търговията съдейства за осигуряване на свободата и независимостта на нацията, особено в по-трудни времена.

От само себе си се разбира, че такава политика на придобиване на нови земи трябва да бъде осъществена не някъде в Камерун. Нови земи трябваше да се търсят почти изключително в Европа. Трябва да си признаем спокойно и хладнокръвно, че боговете на небето съвсем нямаха намерение да осигурят на всяка цена на един народ 50 пъти повече земя, отколкото на друг. Но не трябва да се допуска съвременните политически граници да изместват границите на вечното право и справедливост. Ако е вярно, че нашата планета притежава достатъчно земя за всички, то нека ни дадат това количество земя, което е необходимо и на нас да продължим живота си.

Разбира се, никой няма да отстъпи земите си доброволно. Тогава влиза в сила правото на нацията ни за самосъхранение с всички произтичащи от това последствия. Това, което не можем да получим с добро, трябва да го вземем със силата на юмрука. Ако прадедите ни в миналото са взимали решения, изхождайки от пацифистичните безсмислици, от които днес се ръководим, то народът ни едва ли би притежавал сега и една трета от територията, която имаме. В такъв случай немската нация в истинския смисъл на думата изобщо нямаше да я има в Европа. Не, именно на непреклонната решимост на прадедите ни дължим днес двете си източни провинции и по такъв начин имаме достатъчно почва под краката си, която дава на държавата и народа ни необходимите вътрешни сили да живее и да се бори за бъдещето си.

И по други причини такова решение на проблема би било правилно.

Та много европейски държави днес направо приличат на преобърната пирамида, поставена върху собственото си острие. На много от тях чисто европейските владения са смешно малки в сравнение с ролята, която играят колониите им, външната търговия и т.н. Излиза така: острието е в Европа, а цялата основа - в останалите части на света. Само в САЩ положението е друго. При тях цялата основа е в пределите на собствения континент и само острието им се докосва до останалите части на света. Оттук и блика невижданата вътрешна сила на Америка в сравнение със слабостта на повечето европейски континентални държави.

Примерът с Англия също не опровергава казаното. Наблюдавайки британската империя, не бива да се забравя целия англосаксонски свят като такъв. Англия не може да се сравнява нито с една европейска държава на първо място заради това, че има много общо в езика и културата със САЩ.

Ясно е, че завоевателната политика спрямо нови земи може да се провежда от Германия само вътре в Европа. Колониите не могат да служат за тази цел, тъй като не са приспособени към прекалено гъсто им заселване от европейците. През XIX век по мирен път не можеха да се получат такива колониални владения. Те можеха да се завоюват само с цената на много тежка борба. Но когато борбата е неминуема, то е много по-добре да се воюва не за отдалечени колонии, а за земи, разположени на собствения ни континент.

Такова решение, разбира се, може да се приеме само при наличие на пълно единодушие. Не трябва да се пристъпва с колебание, не трябва да се заемаш само наполовина с такава задача, чието решение изисква напрежение на всички сили. Такова решение трябва да се взема, само когато всички политически ръководители на страната са единодушни. Всяка наша крачка трябва да бъде продиктувана изключително от съзнанието за необходимостта от тази велика задача. Трябва да си съвсем наясно, че тази цел може да бъде постигната само със силата на оръжието и след това спокойно и хладнокръвно да тръгнеш срещу неизбежното.

Само от тази гледна точка трябваше тогава да оценяваме доколко са подходящи всичките съюзи, в които Германия беше участвала. Взели решение да придобием нови земи в Европа, ние можем да ги получим общо взето само за сметка на Русия. В този случай ние трябва да препашем кръст и да поемем пътя, по който някога са вървели рицарите от нашите ордени. Немският меч трябва да завоюва земя за немския плуг и така да осигури насъщния за немската нация.

За такава политика можем да намерим в Европа един единствен съюзник - Англия. Само в съюз с Англия, прикриваща тила ни, бихме могли да започнем новия велик германски поход. Правото ни за това би било не по-малко обосновано от правото на прадедите ни. Защото никой от нашите съвременни пацифисти не се отказва да яде хляб, добит в източните ни провинции, въпреки че първият "плуг", минал някога през тези нивя, е бил, всъщност, мечът. Никакви жертви не бива да ни се струват твърде големи, за да постигнем благосклонността на Англия. Трябва да се откажем от колониите и от позициите на морска държава и по такъв начин да избавим английската промишленост от необходимостта да се конкурира с нас.

Само пълното изясняване на този въпрос може да доведе до добри резултати. Трябва напълно да се откажем от колонии и от участия в морска търговия, от създаване на немски военен флот. Трябва да концентрираме силите на държавата за създаване преди всичко на сухопътна армия.

В резултат на това ще се наложи известно самоограничение за кратко време, но то ще ни осигури велико бъдеще.

Някога Англия беше напълно готова за такова споразумение. Тя много добре разбираше, че, поради бързия прираст на населението си, Германия ще трябва да търси някакъв изход и ще бъде принудена или да сключи спогодба с Англия за съвместна политика в Европа, или без Англия да концентрира силите си за участие в световната политика.

На прага на XX век Лондон се опитваше да започне политика на сближаване с Германия. Англичаните изхождаха от това предчувствие, за което споменахме по-горе. Едва тогава за пръв път можеше да се констатира явлението, което впоследствие не един път се прояви и то направо в ужасни размери. Ние, виждате ли, за нищо не искахме да допуснем мисълта за това, че Германия ще вади кестените от огъня заради Англия. Като че ли наистина има други спогодби освен базиращи се на взаимни отстъпки. А такъв съюз с Англия, действително, тогава беше възможен. Британската дипломация беше достатъчно умна, за да разбере, че всяко споразумение е възможно само на основата на взаимни отстъпки.

Да си представим за миг, че нашата германска външна политика е толкова разумна, че през 1904 г. влиза в ролята на Япония.

Представете си това само за миг и ще разберете какви благодатни последствия това би могло да има за Германия.

Тогава нямаше да се стигне до "световна" война.

Кръвта, която можеше да се пролее през 1904 п, щеше да бъде сто пъти по-малко от пролятата през 1914-1918 г.г.

А каква силна позиция щеше да има в резултат на това Германия днес?

От тази гледна точка съюзът с Австрия беше, разбира се, безсмислен.

Тази държавна мумия сключи съюз с Германия, не за да се бие заедно във война, а за да осигури вечен мир, чрез който може умничко, бавничко, но постепенно напълно де се отстрани немското влияние в хабсбургската монархия.

Съюзът с Австрия беше безсмислен даже само заради това, че немската държава нямаше никакво намерение да сключва съюз с хабсбурската монархия, която нямаше нито желанието, нито силите да сложи край или просто да отслаби процеса на обезличаване на немската нация, бързо развил се в собствените й граници. Щом Германия не притежава национално съзнание и решителност дотолкова, че поне да изтръгне от ръцете на Австрия съдбата на 10 милиона братя, то как можеше да се очаква, че тя ще осъзнае необходимостта от по-дългосрочните бъдещи планове, за които говорим по-горе. Поведението на Германия по отношение на австрийския въпрос беше пробния камък, на който се проверяваше позицията й по онези основни въпроси, които решаваха съдбата на цялата нация.

Оказа се, че във всеки случай не трябва да се гледа спокойно как от година на година се унищожава немското влияние в австро-унгарската монархия. Оказа се, че ценното в съюза с Австрия се съдържа за нас именно в това да запазим немското влияние.

И какво от това? Начинът, за който споменахме по-горе, беше признат за напълно неприемлив. В Германия не се бояха от нищо толкова много, както от война, а провеждаха политика, насочена към неизбежна война, и на всичко отгоре, в много неблагоприятен за нас момент. Хората, предопределящи съдбата на Германия, желаеха страната да се отклони от неизбежната съдба, но на практика съдбата още по-скоро я застигна. Мечтаеха да запазят мира в целия свят, а завършиха със световна война.

Ето я основната причина, заради която не желаеха и да си помислят за третия начин на построяване на немското бъдеще, за чиято същност споменахме по-горе. Хората знаеха, че завоюването на нови територии е възможно само в Източна Европа, че това не може да се осъществи без борба и същите тези хора искаха на всяка цена да запазят мира. Отдавна вече лозунг на германската външна политика не беше "запазване на германската нация на всяка цена", отдавна в неин лозунг се превърна: "запазване на мира в целия свят на всяка цена". Какви бяха резултатите - на всички са известни.

По-нататък ще ми се наложи да говоря за това по-подробно. Поради всичко това, оставаше само четвъртата възможност: ускорено развитие на промишлеността и външната търговия, създаване на военна флота и завладяване на колонии.

На пръв поглед такъв път на развитие изглежда по-лесен. Заселването на новите земи е продължителен процес, който понякога изисква цели столетия. От наша гледна точка в това се състои и вътрешната сила на този начин, тъй като тук става дума не за мимолетен тласък, а за постепенен, но затова пък сериозен и продължителен процес на растежа. В това се състои и разликата на този начин от бързата индустриализация, която може да се раздуе за няколко години, а след това да се окаже, че всичко е сапунен мехур. Много по-бързо може да се построи флота, отколкото в неравна борба с препятствия да се създаде селско стопанство и да се заселят фермери на новите земи. Но затова пък флотата много по-лесно може да се разруши, отколкото да се сломи създаденото солидно селско стопанство.

Но ако Германия вече е тръгнала по избрания си път, то тя трябва поне ясно да осъзнае, че и този път на развитие в един прекрасен ден неизбежно ще доведе до война. Само децата могат да вярват, че с приятелските уверения и вълшебни приказки за продължителен мир ще можем при "мирно съревнование с народите" да получим и задържим своята част от колонии, без да сме принудени да прибегнем към силата на оръжието.

Не, щом сме тръгнали по този път, ясно е, че в един прекрасен ден Англия трябва да ни стана враг. Много глупаво е да се възмущаваме от факта, че проклетата Англия щяла да се осмели да отговори на нашите мирни опити с грубостта на съзнаващи силата си егоисти.

Разбира се, ние, добричките немци, никога няма да се осмелим да постъпим като англичаните.

Германия можеше да води политика на завоюване на нови земи в Европа само в съюз с Англия срещу Русия, а и обратно: Германия можеше да води политика на завоюване на колонии и засилване на външната си търговия само с Русия срещу Англия. Изглежда, че в дадения случай трябва да се направят съответните изводи и преди всичко - как може по-скоро да пратим по дяволите Австрия. От всички гледни точки съюзът с Австрия в началото на XX век беше истинска безсмислица.

Обаче нашата дипломация не помисли нито за съюз с Русия срещу Англия, нито за съюз с Англия срещу Русия; че как, нали и в двата случая войната ставаше неизбежна. Междувременно Германия тръгваше по пътя на усилената индустриализация и развитието на търговията именно, за да "избегне войната". Германската дипломация смяташе, че формулата за "мирното икономическо проникване" е онази спасителна формула, която веднъж и завинаги ще направи излишна предишната политика на насилие. Но от време на време тази увереност изпитваше някои колебания, особено когато от страна на Англия идваха заплахи на пръв поглед съвсем неразбираеми за дипломацията ни. Тогава у нас стигнаха до извода, че трябва да се построи голяма флота, но пак, не дай си боже, не с настъпателна цел или, за да се унищожи Англия, а изключително за "защита" на вече добре известния ни "мир в целия свят" и на нашите прословути "мирни" завоевания на Земята. А след като се заехме да строим флот, ние отново се стараехме да проявяваме скромност не само по отношение на броя кораби, но и по отношение на тонажа и въоръжението им. Ами как, та нали и в това трябваше да демонстрираме изключително "мирните" си намерения.

Всички приказки за предстоящото завоюване на Земята само с мирни икономически средства представляваха велика глупост, обаче тази глупост стана принцип на държавната ни политика. Глупостта стана още по-голяма, когато без да се срамуваме, "ние" давахме Англия за пример като доказателство, че такова мирно настъпление е напълно възможно. Вредата, която тогава нашите професори по история ни нанесоха, беше трудно поправима, тя беше направо престъпление. Това лекомислено представяне на историята подхожда само за пример как мнозина са способни "да изучават" историята, без да разбират нещо от нея. Историята на Англия пък доказва тъкмо обратната теория. Тя е тъкмо тази страна, която е постигнала всичките си икономически успехи с изключителна жестокост. Тъкмо тя е подготвяла всичките си завоевания в тази област със силата на оръжието и после ги е отстоявала със същата сила. Най-характерната черта на британската държавна политика е това, че англичаните умеят превъзходно да използват политическата власт за икономически завоевания и обратно - икономическите завоевания да превръщат веднага в политическа власт. При това, моля ви се забележете, колко е глупаво да се предполага, че лично англичаните прекалено "се страхували" да проливат кръвта си за защита на икономическата си политика! Фактът, че Англия дълго време нямаше "народна армия" по никакъв начин не е свидетелство за "страхливостта" на англичаните. Формата на организация на военните сили няма никакво решаващо значение. Решаващи са волята и готовността пълноценно да се използва тази форма на военна организация, с която в дадения момент нацията разполага. А Англия винаги е разполагала с такова въоръжение, което в дадения момент й е било необходимо. Тя винаги е пускала в ход онези оръдия за борба, които са й обещавали успех. Воювала е с наемна армия, докато се я задоволявала с нея. Но когато е било нужно, Англия е проливала скъпоценната кръв на най-достойните си синове, за да увенчае с успех делата си. И тя винаги и неотклонно е проявявала решителност, настойчивост и безкрайна упоритост в борбата.

А ние в Германия създадохме карикатурни образи на англичаните и на британската империя. С помощта на училището, пресата, хумористичните списания се изграждаше карикатурната представа, която не ни даде нищо освен най-коварна самоизмама. Нелепата представа за англичаните заразяваше всичко поголовно. В резултат се получи такова подценяване на Англия, което впоследствие жестоко си отмъсти. Тази фалшификация беше толкова голяма, че почти цяла Германия си представяше англичанина като човек, способен на всякакви мошеничества и в същото време невероятно страхлив търгаш. На нашите професори и учени, които разпространиха тази представа за Англия, дори и не се замисляха с какви средства подобен народ би могъл да създаде велика държава. Те не искаха да слушат онези, които се стремяха да предотвратят тези карикатури, предупрежденията им се отминаваха с мълчание. Ясно си спомням, как се опънаха лицата на колегите от полка, когато на полетата на Фландрия се оказахме лице с лице с английските томита. Само след няколко дни сражения всичките наши момчета вече разбираха много добре, че тези шотландски войници, с които занапред ще се налага да се сблъскваме съвсем не приличат на карикатурата от хумористичните листовки и от военните сводки във вестниците.

Още тогава ми се наложи добре да обмисля каква трябва да бъде формата на пропагандата, че наистина да е целесъобразна.

Но разпространяването на тези неправилни възгледи за англичаните, за известно време носеха донякъде полза на господата - разпространители: чрез този макар и неправилен пример се демонстрираше колко е правилна теорията за мирното икономическо завоюване на територия. Хората си казваха, че това, което са постигнали англичаните, сигурно ще постигнем и ние, немците. Още повече, че имаме като предимство немската прямота, и напълно различни от англичаните с типичното им английско "коварство". С тези качества, които сами си приписвахме, се надявахме да спечелим благосклонността на малките и доверието на големите нации.

Не ни и хрумваше, че така наречената прямота е остър нож за другите, дори и затова, че не се съмнявахме в превъзходството си. А останалия свят не виждаше в поведението ни нищо друго, освен проява на изкусно рафинирана лъжа. Само германската революция за голямо учудване на мнозина разкри колко в действителност сме глупави. Безсмислието на това "мирно икономическо завладяване" на земи съвсем ясно показа и колко е безмислен нашият Троен съюз. При такова състояние на нещата с коя изобщо държава можехме да се съюзим? В съюз с Австрия естествено, че не можехме да постигнем военни победи дори и в самата Европа. В това беше е и слабостта на Тройния съюз, откроила се още в началото на създаването му. Бисмарк можеше да си позволи да прибегне временно към такъв сурогат. Но това изобщо не беше позволено на неговите тъпи приемници, особено в такава епоха, в която изобщо липсваха предпоставки за този съюз, каквито имаше по времето на Бисмарк. Той можеше да се надява и на това, че в лицето на Австрия имаше работа с немска държава, но след като беше въведено всеобщо избирателно право, държавата се превърна в пълен национален хаос, загуби немския си характер и отгоре на всичко прие парламентарна форма на управление.

Съюзът с Австрия беше направо вреден и от гледна точка на расовата политика. Германия приемаше да се образува нова голяма славянска държава в съседство с нея, макар да беше ясно, че рано или късно тази славянска държава ще заеме спрямо нея съвсем друга позиция, отколкото, да речем, Русия. Съюзът с Австрия с всяка изминала година ставаше по-слаб и се изпразваше от съдържание още и заради това, че отделните ярки носители на тази идея все повече и повече губеха влияние в австрийската монархия и ги изтласкваха от заеманите им ръководни постове.

На прага на XX век съюзът на Германия с Австрия фактически премина в такъв стадий, в какъвто беше съюзът на Австрия с Италия.

В случая имаше само две възможности: или да продължим да бъдем в съюз с хабсбургската монархия и да мълчим за отстраняване на немското влияние в Австрия, или обратно. Беше напълно ясно, че, ако Германия започне по някакъв начин да протестира срещу отстраняване на немското влияние в Австрия, откритата борба ще бъде неизбежна.

Дори от психологическа гледна точка значението на Тройния съюз беше много малко, тъй като всеки съюз става толкова по-слаб, колкото повече целите му се свеждат до запазване на съществуващото положение на нещата. И обратно, всеки съюз става толкова по-силен, колкото повече отделните му контрагенти могат да се надяват да реализират чрез него съвършено конкретни експанзионистични цели. И тук, както във всяка друга сфера, силата не е в отбраната, а в нападението.

Тук-там вече отлично осъзнаваха това. Не го разбираха за съжаление само така наречените "призвани". По-специално Людендорф, тогава полковник на големия генерален щаб, сметна за свой дълг да посочи тези слабости в специална докладна записка, предадена от него през 1912 г.; но разбира се, нашите "държавни мъже" не обърнаха ни най-малко внимание на документа. Трезвото разбиране на такива прости неща е типично само за нас, обикновените смъртни; що се касае до господата "дипломати", то те по принцип са неспособни да ги разберат.

За Германия беше щастлива случайност, че войната от 1914 г. беше избухнала поради конфликта, в който Австрия беше пряко намесена, така че на Хабсбургите не им оставаше нищо друго, освен да се включат в нея. Ако събитията се бяха развили по друг начин, Германия може би щеше да остане сама. Хабсбургската държава никога нямаше да пожелае, а и не можеше да приеме да участва във война, избухнала непосредствено заради Германия. Това, за което по-късно така жестоко осъждаха Италия, сигурно още по-рано би се случило с Австрия. Австрия би останала "неутрална" и по такъв начин щеше да се опита да се предпази от избухване на революция в навечерието на войната. При такава обстановка австрийското славянство би предпочело още през 1914 година да отхвърли набързо монархията, отколкото да допусне Австрия да воюва заради Германия. Но малцина разбираха тогава опасностите и излишните трудности, които Германия си създаваше благодарение на съюзническата политика с Австрия.

Достатъчен беше фактът, че Австрия имаше прекалено много врагове, които мечтаеха само за това, колкото се може по-скоро да получат наследството от умиращата хабсбургска държава. Съвсем ясно беше, че след време срещу Германия щеше да се натрупа омраза за това, че в нея виждаха причината, забавяща разпадането на австрийската монархия, разпадане, което всички очакваха с нетърпение с единствената надежда да получат дял от наследството. В края на краищата, всички стигаха до извода, че до виенското наследство могат д се докопат, само ако си разчистят сметките с Берлин. Това беше първо.

Второ, благодарение на съюза с Австрия, Германия губеше всички прекрасни и богати перспективи да сключи други съюзи. Обратното, отношенията й с Русия и дори с Италия ставаха все по-напрегнати. При това трябва да се отбележи, че в Рим общото настроение по отношение на Германия беше, съвсем приятелско, докато към Австрия беше враждебно. В душата на всеки италианец постоянно се таеше враждебно чувство към Австрия и нееднократно се проявяваше.

Щом Германия беше започнала политика на усилена индустриализация и усилено развитие на търговията, фактически вече нямаше никакъв повод за борба с Русия.Само най-заклетите врагове на двете нации бяха заинтересовани такава вражда да се появи. И наистина така и беше: евреите и марксистите първи и с всички средства насъскваха двете държави една срещу друга.

И накрая, трето, съюзът на Германия с Австрия криеше безкрайни опасности и поради това, че много държави лесно можеха да бъдат съблазнени от перспективата за разделяне на Австрия и за известно възнаграждение с бивши австрийски земи.

Срещу крайдунавската монархия лесно можеше да бъде вдигната цяла Източна Европа и особено Русия и Италия. Ако Германия не беше в съюз с Австрия, чието наследство така съблазняваше другите ' държави, то започналата да се образува световна коалиция по инициативата на крал Едуард, никога нямаше да стане. Само заради нещастния съюз с Австрия противниците на Германия успяха съвсем лесно да създадат единен фронт от държави с различни стремежи и цели. Започвайки съвместна борба срещу Германия, всички тези държави се надяваха, че ще могат да разширят границите си за сметка на Австрия. А обстоятелството, че към Германия тихомълком се приобщаваше и Турция, само засилваше тази опасност.

А интернационалният еврейски капитал използваше бъдещето австрийско наследство като стръв. Той отдавна беше разработил план за унищожаването на Германия, тъй като по това време тя още не искаше да изпадне под пълен стопански и финансов контрол на евреите, господстващи над държавите. Благодарение само на това беше организирана тази грамадна коалиция и това огромно количество войници, събрани под общи знамена, беше достатъчно, за да внуши увереност в победата.

Още по време на престоя ми в Австрия съюзът с хабсбургската монархия ме отвращаваше. А сега той стана за мене причина за тежки вътрешни преживявания, които по-късно само затвърдиха отдавна създаденото ми мнение.

В средите, в които се движех, не скривах изобщо убеждението си, че този нещастен договор с обречената да загине държава неизбежно ще доведе Германия до катастрофа, ако не успеем навреме да го анулираме. Убеждението ми беше непоколебимо. В това време избухна световната война и за кратко хората изгубиха изобщо способността разумно да оценяват положението. Страстното въодушевление през първите дни на войната отне разсъдъка дори и на тези, чието положение ги караше трезво да оценяват. Когато попаднах на фронта, навсякъде, където се обсъждаха тези теми, аз честно и открито изказвах мнението си, че колкото по-скоро бъде анулиран договорът с Австрия, толкова по-добре ще бъде за немската нация; говорех направо, че отказването от съюза с Австрия съвсем не е жертва от наша страна, щом благодарение на това Германия ще може да намали броя на воюващите с нея държави; не преставах да доказвам, че милиони наши братя бяха облекли войнишките шинели, не за да спасят развратената и загиваща австрийска династия, а за да спасят немския народ.

Малко преди войната понякога ми се струваше, че поне в някои среди започна да се появява съмнение, че съюзът с Австрия е уместен. От време на време в лагера на немските консерватори започнаха да се чуват предупреждения, но за съжаление тези разумни гласове оставаха гласове в пустиня. Германия продължаваше да вярва, че избраният от нея път е правилен и само така ще "завоюва" мир, че успехът ще бъде огромен, а жертвите нищожни.

На нас, клетите, "непризваните" нищо не ни оставаше освен мълчаливо да наблюдаваме как така наречените "призвани" вървят направо към пропастта, увличайки със себе си целия народ.

Само благодарение на заболяването на цялата ни политическа мисъл стана възможно дълго време нашият народ да се храни с безсмисления лозунг "икономическо завоюване" и да му се проповядва "мир в целия свят" като крайна политическа цел.

Триумфът на немската техника и промишленост, растящите успехи на немската търговия - всичко това караше да се забрави, че първа и основна предпоставка за него е преди всичко наличието на силна държава. Къде ти! В определени кръгове започнаха да твърдят дори обратното - че самата държава дължала съществуванието си на разцвета на техниката и промишлеността, че тя представлявала нищо друго освен икономическа институция, че тя трябвало да се управлява според икономическите цели, че цялото й по-нататъшно съществуване зависело от икономиката, и такова именно състояние на нещата било най-естественото и най-здравословното, което трябвало да се отстоява и за в бъдеще. А всъщност, на нас ни е ясно, че държавата фактически няма нищо общо с едно или друго икономическо становище, с едни или други форми на икономическо развитие.

Държавата съвсем не е обикновено обединение на икономически контрагенти, събрани заедно на определена държавна територия, за да изпълняват съвместно икономическите си задачи. Не, държавата е съвкупност от физически и духовно равноправни човешки същества, поставили пред себе си задачата, колкото се може по-добре да продължават своя род и да постигнат целите, набелязани от съдбата. Целта и смисъла на съществуването на държавата е само в това и в нищо друго. Икономиката е при това едно от многото спомагателни средства, необходими за постигането на набелязаните цели. Тя никога не може да бъде нито първопричината, нито целта на държавата, тъй като всяка държава не възниква на фалшива и противоестествена основа. Само така може да се разбере защо държавата като такава няма за необходима предпоставка една или друга териториална ограниченост. Последната е характерна само за онези народи, които искат със собствени сили да осигурят препитанието на гражданите си, т.е. готови са с труда си да осигурят съществуването си. Но има и народи - търтеи, умеещи да се промъкнат в други части на света и под различни предлози да накарат другите народности да работят за тях, такива народи-търтеи умеят да образуват нови държави извън собствената си територия.

Еврейската държава никога не е била ограничена териториално, тя винаги е била универсална от гледна точка на територията си, но много ограничена от гледна точка на расовия си състав. Ето защо този народ винаги е правил държава в държавата. Един от най-гениалните трикове, изобретен от евреите, е умелата им контрабандна размяна на държавата им срещу "религия", с което си осигурили търпимо отношение от страна на арийците, известни с прословутата си религиозна веротърпимост. Всъщност, религията на Мойсей не нищо друго освен учение за запазване на еврейската раса. Ето защо тя обхваща всички необходими за това области на знанието, в това число социологията, политиката и икономиката.

Първопричината за възникването на всички човешки общности е инстинктът за съхранението на рода. Именно благодарение на това държавата е народностен, а не икономически организъм. Тук разликата е огромна, макар че остава напълно неразбираема за съвременните така наречени държавни "деятели". Държавните ни мъже смятат, че могат да изградят държава само на икономически Принцип, а всъщност, тя от зараждането си е била и ще бъде единствено продукт на онази дейност и онези свойства, които са заложени преди всичко във волята да се запази вида и расата.

Тези свойства са присъщи не на търгашеския егоизъм, а на героическата добродетел, понеже запазването на вида непременно предполага готовност за саможертва от страна на индивида. В това е и смисълът на сентенцията: "и този, който не е готов да отдаде живота си, той не е достоен да го има". Готовността да пожертваш собственото си съществуване е необходимо, за да запазиш вида. От тук става ясно, че най-важната предпоставка за създаване и запазване на държавата е преди всичко наличието на определено чувство за общност, основано върху принадлежността към един и същи род и вид, готовността с всички средства да се бориш за запазването на тази общност. Това довежда до процъфтяване на добродетелност и героизъм в народите, които разполагат със собствена територия. А при народите-паразити то води до процъфтяване на лицемерие и коварна жестокост, ако само тези непочтени качества не са станали първопричината дадената държава изобщо да не възникне. Образуването на една или друга държава е винаги неизбежно /във всеки случай през първите стадии на развитието/ се обуславя именно от горепосочените фактори. При това в борбата за самосъхранението си народите търпят поражение, т.е. попадат под робство и по такъв начин по-рано или по-късно биват обречени на загиване, това са народите, на които им липсва героизъм и добродетели, както и онези, които не са съумели навреме да разкрият фалша и коварството на паразитните държави. При тези случаи става дума не толкова за липса на ум, колкото за липса на мъжество и решителност, при това често липсата на мъжество се опитват да скрият под булото на "хуманността".

Само в редки случаи вътрешната стабилност на една или друга държава съвпада с така наречения икономически растеж. Напротив, може да се приведат безкрайно много примери за това, как такъв разцвет води тъкмо към близка разруха на държавата. Само от това се вижда колко силата и стабилността на дадена държава изобщо не зависят в такава степен от икономиката. Ако възникването на човешки общности би зависело преди всичко от икономическите сили и инстинкти, тогава висшият икономически стадий на развитие би трябвало в същото време да означава и могъщество на държавата. А всъщност ние виждаме обратното.

Вярата в спасителната сила на икономиката, като че ли единствено способна да укрепи държавата, прави много странно впечатление, когато тази "истина" се проповядва в страна, чиято история показва точно обратното. Защото именно историята на Прусия доказва подчертано ясно, че за образуването на държава са нужни не материални свойства, а идеални добродетели. Само под закрилата на последните също се издига и разцъфтява икономиката, и разцветът й продължава дотогава, докато с гибелта на тези чисто държавни качества не загине и самата икономика. Именно този процес за съжаление наблюдаваме точно сега и то в най-тъжния му образ. Материалните интереси на хората винаги процъфтяват само под булото на героичните добродетели на човечеството. Но достатъчно е само материалните интереси да излязат на преден план и така те подриват собствените предпоставки за съществуването си.

Винаги в германската история политическият подем се е съпътствал и от икономически подем, но винаги щом икономиката е ставала единствено съдържание на живота на народа ни, веднага са се потъпквали идеалните добродетели, държавата е започвала да упада и след известно време е въвличала в този упадък и самата икономика.

Ако си зададем въпроса кои точно фактори са основните за образуване и укрепване на държавата, трябва накратко да си отговорим така: способност за саможертва, воля за саможертва от страна на отделния индивид в името на общото благо. Че тези добродетели нямат нищо общо с икономиката, е ясно дори от обстоятелството, че хората никога не се жертват, ръководени от такива мотиви. Човек умира за своите идеали, но никога не е склонен за своите "дела". Англичаните най-добре доказаха превъзходството си в разбирането на човешката душа, определяйки мотивировката си за борба. Докато ние немците сме се борели за хляб, Англия се е борела за "свобода" и при това не за собствената си свобода, а за свободата на малките нации. У нас са се смеели над такава наглост и са се огорчавали от агитацията на англичаните. Но това само доказва колко безнадеждно глупави са били ръководителите на общественото мнение в Германия още в навечерието на войната. Още тогава у нас не са имали никакво понятие за факторите, способни да вдигнат хората на борба и да породят в тях готовност доброволно да тръгнат на смърт в името на общото дело.

Ето един факт. Докато немският народ през 1914 г. смяташе, че води борба за идеалите си, той издържаше, но щом стана ясно, че трябва да се води борба само за парчето хляб, той започна да почувства, че е готов да махне с ръка на всичко.

Нашите остроумни "държавни ръководители" останаха искрено учудени от такава промяна в настроението. Те така и не разбраха, че докато човек води борба само за някакви икономически изгоди, той с всички сили ще се старае да избегне смъртта дори по простата причина, че в противен случай не ще съумее да се възползва от тези изгоди. Погледнете как грижата за спасяването на детето си, прави героиня и най-слабата майка. Така е и в обществения живот. Единствено борбата за запазване на вида, домашното огнище и родината, за запазване на държавата - единствено тя във всички времена е давала на хората сила да вървят срещу оръжието на неприятеля.

Вечна истина си остава следното: никога досега в историята няма случай държава да е създадена по мирен икономически път; държавите винаги са се създавали само благодарение на инстинкта за съхранение на вида независимо от това бил ли е този инстинкт героична добродетел или хитро коварство; в първия случай са възниквали арийските държави на труда и културата, а във втория -еврейските паразитни колонии. Щом в един народ или държава вземат връх чисто икономически мотиви, става така, че самата икономика се превръща в причина за подчинение и потискане на този народ.

Преди войната в Германия много широко се разпространяваше идеята, че чрез търговска и колониална политика ще може да й се открие път към всички страни в света или дори направо да завоюва целия свят. Самото възникване на такава идея беше класически симптом, че в Германия е загубено разбирането за значението на истинските държавни добродетели, загубена е волята и готовността за действие. Единственото отмъщение за това беше световната война с всичките й последици.

Такива настроения в немската нация - а те бяха почти масови преди войната - трябваше да изглеждат като необяснима загадка за онези, които не умееха да се проникнат по-дълбоко в обстановката. Защото точно Германия беше учудващия пример за държава, възникнала на базата на чисто политическите фактори на силата. Основното ядро на Германия - Прусия - беше възникнала благодарение на изключителния героизъм на чадата й, а съвсем не в резултат на финансови операции или търговски сделки. Възникването на самата германска империя бе чудесна награда за войнското безстрашие и силното политическо ръководство. Питаме се, как е могло така да се случи, че именно немският народ да допусне да заболеят политическите му инстинкти, защото тук става дума не за единични случаи, а за истинска епидемия. Маларията вилнееше, болестта приемаше форма на недоброкачествен обрив, който се появяваше ту на едно, ту на друго място и разяждаше целия организъм на нацията. Можеше да се помисли, че непрекъснат поток от отрова проникваше по тайнствени пътища в организма на нацията и тровеше цялата й кръвоносна система. Само по този начин можеше да се обясни и фактът, че този някога героичен организъм сега все повече се поддаваше на парализа. Народът все повече губеше ясното си съзнание. Отслабваха дори инстинктите му са самосъхранение.

Във връзка с отрицателното ми отношение към политиката на съюза на Германия с Австрия постоянно размишлявах върху всички тези въпроси в периода 1912-1914 г. Колкото повече се задълбочавах в тези проблеми, толкова повече стигах до извода, че отговорът на всички беди е един: марксисткото учение и неговият мироглед с всички произтичащи от тях органични последици.

Сега за втори път в живота си отново се задълбочих в опознаването на това разрушително учение. Към марксистката литература този път ме тласна не ежедневието, а размислите над глобалните въпроси от политическия живот. Отново се зарових в теоретичната литература на този нов светоглед и започнах системно да сравнявам възможните резултати от марксистката пропаганда с реалната обстановка и конкретните събития, които сега ни се налагаше да наблюдаваме като резултат от марксизма в областта на политическия, културния и икономическия живот на страната.

За първи път в живота си сега започнах редовно да се интересувам от опитите, които са направени в нашата история, да се унищожи тази световна чума.

Започнах да изследвам епохата на изключителния закон на Бисмарк срещу социалистите, подробно изучавах какви планове си е поставял Бисмарк, как именно е водил борбата и какви са получените резултати. Постепенно по всички тези въпроси си изработвах напълно оформен възглед. Лично на мен в продължение на целия ми живот не ми се наложи да променя възгледите си ни най-малко. По това време още веднъж си изясних връзката между марксизма и еврейството.

По-рано във Виена Германия ми се струваше като непоколебим колос. За съжаление сега в мен понякога възникват известни съмнения. В тесен кръг от приятели се бунтувах срещу немската външна политика, атака също и срещу онова невероятно лекомислие, с което по моему тогава се отнасяха към най-важния проблем - към марксизма. Изобщо не можех да разбера как е възможно толкова сляпо да се върви към огромни опасности - самият марксизъм не ги пазеше в тайна. Още тогава в тесен кръг настойчиво предупреждавах, както сега го правя пред голяма аудитория, за "успокояващия лозунг за глупаците и страхливците, че "няма за какво да се боите от нас". Подобна умствена чума веднъж вече разруши една огромна държава. Германия не може да прави изключение, тя е подвластна на същия закон, както и цялото човешко общество.

В продължение на 1913 -1914 г. ми се наложи в различни кръгове /много от тези хора и сега останаха верни на Националсоциалистическото движение/ за първи път да изкажа убеждението си, че главният въпрос с решаващо значение за съдбата на германската нация е въпросът за унищожението на марксизма.

В трагичната политика на Тройния съюз виждах само едно от последствията на разрушителната дейност на марксизма. Най-ужасното беше, че тази отрова е проникнала абсолютно незабележимо и отравяше цялата основа на икономическото и политическо развитие. Хората, които се подлагаха на действието на тази отрова, често даже и не забелязваха, как волята и действията им са пряк резултат на марксистката пропаганда, която всички те рязко осъждаха на думи.

По това време вътрешната деградация на немския народ отдавна вече беше започнала. На както често се случва в живота, хората изобщо не си даваха сметка за това, кой е истинският виновник за разрушаването на благополучието им. От време на време се поставяха всевъзможни диагнози на болестта, но при това редовно се смесваха формите на проявление на болестта с причинителите й. Доколкото хората не желаеха или не умееха да разберат действителните причини за заболяването, дотолкова цялата така наречена борба срещу марксизма се превръщаше само в знахарство и шарлатанство.

Anfang

Моята Борба - Съдържание
 (HTML)


Моята Борба
(PDF)