Господари на словото: американо-израелският тероризъм

Израел Шамир

---

Йерусалимският синдром

 

          Призрак ходи по планетата, призракът на избраността на евреите. Този призрак подлудява хората. В остра форма той взема вида на клинично безумие и тогава се нарича “йерусалимски синдром”. Човекът започва да се усеща като Мойсей, заявява го пред Стената на Плача и пъргави санитари бързо го отвеждат при Садам Сахаров в психиатрията “Кфар Саул”. Има и по-малко очевидни, но по-вирулентни форми. Човекът живее, но очичките му подозрително святкат и той пише във вестник “Вести” статия за това, че не трябва, казва, да се приравняват гоя и евреина. От тази форма на душевна болест страда значителна част от еврейското население. Болестта позволява на водещите израелската телевизия да сипят огън и жупел срещу “гнусните убийци, които убиват” еврейското дете, а гойското “умира в стълкновение с армията”. Тя целенасочено предизвиква възмущение от взривяването на автобус в Хедер и възхищение от бомбардировката на Газа. Тя внушава, че е редно руските имигранти да се погребват зад оградата на гробището, а още по-редно е да се отнемат полята и горите от палестинците. Болестта е стигнала до тази точка, когато само поземления въпрос ни дели от нея. Или тя ще погребе нас, или ние нея.

          Между активно вярващите в избраността на евреите беше и млад виенски художник, човек впечатлителен и поддаваш се на влияние, връстник на Музил* и Кафка**. В своя книга от 20-те години (“Формирането на младия Адолф”) той написа: “Когато се замислях за историческата мисия на еврейския народ, ме обхващаше вълнение: а ако изведнъж, по някаква непонятна за смъртните причина, Провидението необратимо е решило, че победата трябва да се падне на тази мъничка нация? Може би тя ще наследи земята?” Едва ли е възможно по-точно да се изрази същността на идеята за избраност. Това може да изтъкне и по-старият му съвременник Кук, главен равин на ционистко селище в Палестина в началото на века, или връстникът му Шнеерсон –  любавички равин, поминал се неотдавна, духовен глава на стотици хиляди хасиди “Хабад”. Те си представят бъдещето по еднакъв начин – световно господство, когато всеки евреин ще има по 10 гои-роби, а най-упоритите народи ще бъдат издигнати до ранга на Амалек*** и унищожени заедно с жените си. Р. Кук написа: “Разликата между душата на евреина с нейните мощ, стремежи, вътрешен свят от душата на всеки гой е къде-къде по-голяма и по-дълбока от разликата между душата на гоя и душата на животното, защото между последните разликата е количествена, а между първите – качествена. Всяка работа, даже и най-добрата, извършена от гой, само усилва сатаната, а всяка постъпка на евреина, дори престъплението, съдействува на Бога”.

          Учението на любавичките хасиди е изложено в книгата “Тания”: “Субстанцията на злото и грубата материя на нисшия слой са пълни с мръсотия и зло без един-едничък лъч на добро. От тях произхождат душите на всички гои и душите на всички нечисти животни. Душата на евреина е като свещ на Бога, нейният пламък се стреми нагоре. А душите на гоите идват от сатаната и затова те се наричат “мъртъвци””.

          Тази мисъл не е изчезнала: във вестник “Хаарец” (24 ноември 2000 год.) е поместено съобщение на група равини. Равините тържествено обявяват  тъждеството на палестинците и въобще на арабите с “Исмаил-Амалек”, което в превод на български означава следното: “Нашият религиозен дълг, чист като осветеното вино в събота, е да им организираме не джихад, а такъв холокост, какъвто не се присънвал и на Хитлер, да изпотрепем всички, включително жените и бебетата, както и домашните животни до последната котка и куче”. Във вестник “Вести” равинът Лайтман обявява: “Еврейският народ винаги е бил главното действуващо лице в драмата на човешката история, а Творецът не сменя актьорите, наети за главните роли. Нашата богоизбраност е неотменима”. Във вестник “Завтра” равинът Шмулевич заявява: “Евреите са програмното осигуряване на света. Да вземем в ръцете си тази програма означава да завладеем властта в целия свят”.

          (Идеолозите на “избраността” са разработили даже “версия за гоите”, където се твърди, че разликата между юдея и гоя не означава превъзходство на юдея. От приведените по-горе цитати става ясно какво всъщност имат те предвид. Да се нарече гоя изчадие на Сатаната, в което няма нищо добро, това, разбира се, е комплимент).

          Тората ни учи да отговаряме на четиримата синове” – казваме ние на Пасхата (еврейския Великден). На мъдрия, на злобния, на невинния и на неумеещия да задава въпроси ние отговаряме различно в пасхалната нощ. Така ще отговоря по различен начин на различните евреи на въпроса: нима не сме избран народ?

          Какво казва злобният евреин? Той с възторг се опива от всяка дума в речта на кабалистите, на равина Кук и на равина Шнеерсон. Ще го насочим към младия виенски художник Хитлер и ще цитираме книгата му “Майн Кампф”. “Ако ти убедиш човечеството в истинността на своето учение за еврейското превъзходство – за това, че на евреите е присъдено да бъдат господари, а на гоите – роби, за това, че настоящето на палестинците е бъдещето на всички гои и че съдбата на Газа ще постигне Москва и Париж, ти ще получиш отговора на Хитлер, а именно: “Ще направя всичко възможно, за да спра тази чума”. Това е единственият възможен отговор на съществата, които отказват на другите даже общият човешки произход. Ако мишката счита себе си за божествена и твърди, че й е съдено да наследи земята, на това може да се отговори само с дихлофос1. Силите на евреите – коренящи се в милиардите долари на Гусински и Бронфман, от министерските постове в САЩ и Русия, от третия в света ядрен потенциал на Израел – няма да помогнат, ако човечеството повярва на приказките ти. Щастие е, че не те чуват.”

          Невинният мига с очи и казва: “Ама как, наистина ли сме избран народ?” На него ще отговаря – а не се ли смяташ за Наполеон? Онзи, който вярва, че Бог го избрал за господство, трябва да бъде изолиран в психиатрията, докато не започне реално да оценява своето място в света. Погледни наоколо - погледни познатите си, пътниците в автобуса, с които отиваш на работа, погледни бакалина си, избраниците в парламента, израелските писатели, нашите “гиганти на духа” като “Бледоликият следотърсач” и “Камерният квинтет”2, погледни мишата муцунка на премиер-министъра ни, раздутото шкембе на лидера на опозицията,  мръсните маншети на духовните ни лидери, жената на пейката, квартирния посредник, който току-що те е измамил. Погледни евреите около себе си - и призракът ще отмине. Обикновени хора населяват Израел и еврейските общини в чужбина. Ти си заченат както другите милиарди хора и ще завършиш така, както и те.”

          Ще отговорим и на този, който не умее да пита. “Изкусителят изпраща на хората страшно изпитание – изкушението с прекомерната гордост. Ако ти си гений на духа, велик математик, шахматист, поет, ти можеш да се възгордееш и това със сигурност ще развали характера ти и отношенията с близките. Ако няма с какво да се гордееш, можеш да започнеш да се гордееш с произхода си. Помни, че прекомерната гордост е сатанинска съблазън. Величието на нашите Авраам, Мойсей, Езра, Гилел и Христос се корени в тяхната кротост и смирение. Грях е да се гордееш и със собствените си постижения, а още повече – с произхода си и националната си принадлежност, които си получил по рождение.”

          В разказа на Марк Твен “Човекът, който разврати Гьотисберг” се описва лъженабожно градче в Средния Запад, уверено в своята добродетел. Хитрият и злобен изкусител съблазнява добропорядъчните му граждани да излъжат, за да получат двадесет хиляди долара и те клъвват на въдицата му. Така загива доброто име на града, а доларите се оказват фалшиви. Онзи зъл изкусител подтиква нас, скромните хора и читатели, да пробваме шапката, ако не на Мономах*, то поне на Черномор. Шапките ще се окажат фалшиви, а доброто ни име ще загине навеки.

          Кабалистите и талмудистите ни съблазняват да повярваме, че ние сме се появили по волята на Бога, а другите хора, гоите, са създадени от Сатаната. Ако една сила се стреми към световно господство и поробване на всички народи, а другата – към братство на освободеното човечество, коя от тях е Бог и коя Дявол? Те сами прекрасно разбират, че тласкат евреите към сатанизъм, в изповядване на култа към сатаната, когото наричат свой бог. Но ние ще се отречем от сатаната с неговите предпочитания и ще приемем Господа, който иска добро на всички хора, палестинци, руснаци, немци и юдеи. Ние имаме прост критерий: Бог е за братство между хората, а сатаната ратува за свят на господари и роби.

          А на мъдрия син ще обясним подробно откъде се е взела странната идея за еврейската избраност. Тя се основава на играта на думи и съвпаденията. Народ или етнос не е друго освен етноним – название на народа. Така например днешните римляни не са същите като съвременниците на Юлий Цезар. Росите - древен германски етнос – са загинали, но тяхното име са наследили отначало славяните от Киев, а след това го наследява и сплавта от славяни, кумани и финландци на Владимирско-Суздалската Рус. Етнонимът е останал, а етносът се е изменил. Етнонимът “юдеи” също е преминавал като щафета  от етнос към етнос.

          Самият етноним “евреин” има най-нов произход. Нашите скромни прадеди, идите (оттук и южноруското “жиди”), до миналия век са живели вклинени в тясната ивица между две велики цивилизации – руската православна и европейската. Основни занятия – посредник, лихвар, контрабандист, кръчмар, арендатор, мошеник, обущар и шивач. Както и съседите ни цигани, предците ни са били “крадци със свой закон”, поддържали са своята вътрешна солидарност, а всички останали са считали за “мошеници” и “шмекери”, които трябва да бъдат обирани. Бивало си ги е нашите предци! Но не само ние. Дядовците на днешните фиджийци са били канибали и са изяли капитан Кук. Предците на рейнските барони са живели от грабеж, мъчения и убийства, а тези на американците са търгували с роби и са изтребвали индианците.

          Съдейки по синтаксиса и фонетиката на езика на идите (идиш), ние сме народ със смесен произход (както и всички на света), със забележим тюркски елемент (може би хазари и кумани), южни славяни (роднини на българи и гърци) и прибалтийските славянски племена, подобни на сорбите. Племе с български корен, живеещо  през ІХ век на границата с Византия и балканските страни, приема юдаизма и се премества на север. На границата между немците и славяните - в Източна Германия - са живеели много славянски племена, изплъзнали се от и от католицизма, и от православието, и останали верни на своя Перун. Но и католици, и православни са наказвали вярващите в Перун със смърт. Възможно е юдаизмът да се е сторил  на едно от племената добър изход за измъкване от враждуващите цивилизации. Разгромът на Хазария с нейното отчасти юдеизирано население е могъл да изпрати вълна от бежанци в района на Прикарпатието и белоруските блата. Генетиката потвърждава тюркските, южнославянските, балтийско-славянските корени – както и следи от древните юдеи в тамошните хора.

          Това ни сродява с палестинците, истинските потомци на древния Израел. Когато виждам мъжеството на младите бойци на Интифадата, стоящи пред танковете с прашка в ръка, си спомням за доблестта на Давид и героите му. Палестинците са потомци на общността, родила апостолите, Отците на Църквата, Дева Мария и Св. Георги Победоносец. Но нашите деди са вече друг, нов етнос, вкопчил се истерично в стремето на призрака. Това усеща и забележителният английски писател Честъртън. В разказа му “Лилавата перука” се появява херцог Ексмурски, криещ ухото си под причудлива лилава перука. Носели са се слухове за страшно проклятие, дяволско клеймо, ужасна форма на ухото, предавана в неговия род от поколение на поколение. Който види това адско ухо, ще полудее, говорили хората, съжалявайки последния потомък на древния прокълнат род. Само скромният католически свещеник отец Браун не се е уплашил и сваля перуката - под нея се оказва най-обикновено ухо. Херцог Ексмурски е забогатял еврейски финансист от тира на двойката Гусински-Березовски, който си купува титла и имение, а заедно с тях си присвоява и старинната легенда за “проклятието на Ексмуровци”.

          Предците ни охотно са измисляли митове за лековерните гои, докато и самите те не повярвали в тях. Както скромното момиче Тес*, те се гордеели с въображаемото родство със сиятелните Дърбървиловци. Какво пък, не е трудно да се хвърля прах в очите на хората. Като млад, седемнадесетгодишен загорял и строен момчурляк, на плажа в Сочи се представях за сина на испански благородник, избягал в Съветския съюз след победата на Франко. Отдалечавайки се, улових думите на блондинка към брюнетка: “Каквото и да казват, кръвта и благородният произход си казват думата”. На този принцип се облягат и идите.

          Потомците на древното палестинско еврейство сред нас се отличават лесно по искрената си любов към Палестина и към близките си роднини – коренния народ на тази прекрасна страна.

А това означава, че последният избор е наш.

 

2000 год.

 

Холокостът като успешен гешефт

Norman Finkelstein. The Holocaust Industry.

L.; N. Y.; Verso, 2000

 

          Как да станеш богат и влиятелен - и да избегнеш завистта? Как да обереш ближния така, че той дори да ти съчувствува? Как да управляваш - и да предизвикваш жалост и състрадание? Тази задача е по-чиста от квадратурата на кръга. От векове аристократите и свещенослужителите са се опитвали да намерят решението й. Но освен твърдението, че властта и парите са от Бога, те не са могли да измислят нищо по-добро. Рано или късно и едните, и другите са прибягвали до гилотината и брадвата – или кладата – които са поставяли всичко на мястото му. Отслабването на вярата затруднява изключително силно решението на задачата.

          Американските евреи откриха решението на квадратурата на кръга. “Върхушката на тази свръхбогата, влиятелна и мощна общност помпа пари от швейцарци, немци и американци, управлява Америка и света, подкрепя престъпленията против човечеството в Израел, определя курса на долара и в същото време поддържа имидж на нещастни и обидени, преследвани с помощта на едно просто, но ефективно средство – пропагандната машина на холокоста.”

          Така пише Норман Финкелщайн*, американски еврейски учен и дисидент, професор в Нюйоркския университет. Тези дни той издаде малка книжка “История на холокоста”, отваряща очите към някои страни на това гениално еврейско изобретение. Финкелщайн доказва, че преди 1967 год. никой в света не се е интересувал от гибелта на евреите в дните на Втората световна война. По-малко от всичко са се интересували американските евреи, които въобще не се сещаха за Израел. От 1945  до 1967 години в Америка излизат само две книги за гибелта на евреите, при това те минаха незабелязани от обществеността.

          През 1967 год. Израел удържа блестяща победа над арабските си съседи. Американците забелязаха успехите на младия хищник и го направиха свой съюзник. Едва след това американските евреи развяха пропагандното знаме на холокоста. Чрез механизма на холокоста те защитаваха и оправдаваха нарушаването на човешките плава на окупираните от Израел територии. Колкото повече палестинци от Газа загиваха от израелското оръжие, толкова по-силно крещяха американските евреи за нацистките газови камери. Израел и холокоста станаха стълбове на новата еврейска религия в САЩ, подменила от само себе си овехтелия Стар завет.

          Оттогава процесът тръгна: нарасна богатството на американските евреи и влиянието им в държавния апарат и пресата на САЩ. 30 % от най-богатите хора на Америка, 30 % от министрите и банкерите, 20 % от университетските професори, 50 % от водещите юристи в Съединените щати са евреи. На евреи принадлежи около половината от всички капитали на Уол-Стрийт. Легендата за вечно преследвания народ и за страшния холокост става необратима и се използва без каквито и да било задръжки не само в защита на Израел от евентуална критика на световната общественост, но и за защита на еврейските богаташи и олигарси от нападки. Достатъчно е да изпуснеш дума само за някой евреин-мошеник и световната преса  - чиито собственици в по-голямата си част са евреи -  спешно вдига на бой сянката на Освиенцим.

          “Чрез разказите за холокоста – пише Финкелщайн – представят за “потенциална жертва” една от най-силните във военен смисъл държави в света с чудовищни нарушения на правата на човека, а най-преуспяващата в САЩ етническа група – за нещастни бежанци. Статутът на жертва дава на първо място имунитет срещу заслужена критика”.

          За нас, израелците, думите на Норман Финкелщайн не са нови. Много израелски публицисти и историци писаха, че ционизмът използува паметта на жертвите на нацизма за свои користни цели. Така например известният израелски публицист Ари Шавит писа с горчива ирония (във вестник “Хаарец” след убийството на 100 бежанци в село Кана в Ливан през 1996): “Ние можем да убиваме безнаказано, защото на наша страна е музеят на холокоста във Вашингтон”. Боаз Еврон, Том Сегев и други израелски автори изпревариха много изявления на Финкелщайн. Но в Израел винаги е имало повече свобода, отколкото в еврейските общини по света.

          В САЩ малко хора са готови да рискуват. На Финкелщайн помага произходът – той е син на жертви на холокоста. Целият му род е избит от нацистите, само родителите му остават живи след Варшавското гето, концлагерите и принудителния труд – само те се добират до бреговете на Америка. Поради това написаното от него за печелещите от кръвта на жертвите въздейства особено силно.

          Той доказва, че върхушката на еврейската община е натрупала милиони и милиарди от гешефта с холокоста в същото време, когато на истинските жертви на нацизма се падат жалки трохи. Така например, от милиардите долари, изсмукани от еврейската върхушка от Германия, хора като Лоуренс Иглбергер, бивш министър на външните работи на САЩ, получават 300 хиляди долара годишно, а родителите на Финкелщейн за всички свои концлагери са получили 3 хиляди долара. Директорът на центъра Визентал  (“Дисниленд-Дахау”), този ловец на нацисти, получава половин милион долара годишно. Само 15 % от немските компенсации, получени за “безимотните страдалци”, достигат до целта си, останалите засядат в каналите и в джобовете на еврейските организации.

          “Еврейските искания за компенсации се превърнаха в изнудване”, пише Финкелщайн. Швейцарските банки се оказаха лесна плячка – те зависят от американския бизнес и се боят от лоша слава. Американските евреи, контролиращи пресата на САЩ, започнаха кампания на оклеветяване на швейцарските банки с расистки характер: “швейцарците са алчни и скъперници”, “характерът на швейцарците съчетава простотата и двуличността”, “швейцарците са лишени от очарование народец, не дали на човечеството нито художници, нито герои”. Към това се добави икономически бойкот – нали американските евреи стоят начело на болшинството финансови институции на САЩ и се разпореждат с трилиони долари пенсионни фондове. За да избягнат още по-големи загуби, швейцарците отстъпиха на изнудвачите. Получените пари се утаиха  в джобовете на еврейските адвокати и организации.

          Американските банки получават повече депозити от евреи, отколкото швейцарските, но въпреки това се отървават с 200 пъти по-малка сума от половин милион долара. Явно еврейските делови хора, свързани с индустрията на холокоста, разбират кого могат да  изнудват и с колко. “Ако с американските банки се държаха както с швейцарските, щеше да им се наложи да търсят убежище в Мюнхен” – шегува се Финкелщайн.

          След като накараха швейцарците да коленичат, еврейските организации се заеха с нова Германия. Те поискаха компенсация за принудителния труд и, под заплахата от бойкот и съдебни акции, немските компании се съгласиха да плащат.

          В същото време евреите от Израел отказаха да заплатят за конфискуваното имущество на гоите – земята, спестяванията, къщите на палестинците. Американските евреи застават против компенсациите за американските негри за годините на робство. САЩ и не мислят да компенсират индианците, които избиха масово през ХІХ век.

          Опитът за изнудване на Швейцария и Германия е само пролог към предстоящото ограбване на Източна Европа. “Индустрията на холокоста”, пише Финкелщайн, “пристъпи към изнудване на бедняците от бившия социалистически лагер. Първа жертва на натиска стана Полша, от която еврейските организации искат цялото имущество, някога принадлежало на евреи и оценявано на много милиарди долари. Следващата по ред е Белорусия. Едновременно се подготвя и ограбването на Австрия.

          Финкелщайн е особено възмутен от високоплатени оратори и демагози, наети от богатеещите от холокоста. Пример за такъв е Ели Визел, “безсъвестен защитник на израелските престъпници, бездарен писател, актьор с вечно готова сълза, оплакващ жертвите срещу изгодно заплащане от двадесет и пет хиляди долара за изказване плюс лимузина”. “Не заради своя (несъществуващ) талант на писател или за отстояване на правата на човека е изпъкнал Визел. Той безпогрешно и успешно поддържа интересите, прикриващи се зад холокоста”. Финкелщайн обяснява причината за негодуванието си. “Експлоатацията на холокоста се използува за оправдаване на престъпната политика на Израел и американската подкрепа на израелската политика. Изнудването и изсмукването на огромни суми от европейските страни в името на “нуждаещите се пострадали” унижава действителните жертви на нацистите”.

          Финкелщайн осмива и безсмисления тезис за “уникалността на холокоста”. “Всяко историческо събитие е уникално тъй като има свои особености. Но нито едно от тях няма абсолютна уникалност”. Защо тази морално и логически несъстоятелна идея залегна в основата на мита за холокоста? Ами защото уникалността на холокоста е еврейският “морален капитал”, желязното алиби за Израел и потвърждение за изключителността на еврейския народ. Религиозният еврейски деец Исмар Шарш определи идеята за уникалността на холокоста  като “светска разновидност на идеята за избрания народ”. Ненапразно Ели Визел постоянно твърди: “Ние, евреите сме различни, ние не сме като останалите”. Свързаният с тази идея “извечен ирационален антисемитизъм на всички гои” помага за създаване на особен параноичен духовен климат в Израел и в еврейските общини. “Нас ни преследват вече 2 хиляди години. Защо? Без всякаква причина!” – възкликва Визел. Да се спори с него е невъзможно, защото той смята, че всеки опит да се обясни антисемитизмът вече е акт на антисемитизъм.

          Ръководителите на американския мемориал с всички сили се бориха против признаването на циганите за жертви на холокоста. Макар че пропорционално са загинали не по-малко цигани, признаването им за жертви щеше да намали “моралния капитал” на евреите и да подкопае тезиса за уникалността на еврейското страдание. Доводът на еврейските организатори беше прост – как може да приравнявате евреина с циганина, да приравнявате евреина и гоя? Финкелщайн привежда нюйоркска шега: “Ако днес вестниците оповестят “ядрен холокост, унищожил една трета от планетата”, още утре ще се появи писмо на Визел под заглавие “Как можете да приравнявате?!” Ние, израелците, знаем това твърде добре: не напразно положението с правата на човека-неевреин в Израел е толкова тежко.

          Финкелщайн сравнява успешните усилия на евреите за изсмукване на компенсации за холокоста с отношението на САЩ към последиците от агресията във Виетнам. Американците убиха в Югоизточна Азия 4-5 милиона души, разрушиха 9 от 15-те хиляди градчета в Южен Виетнам и всички големи градове на Севера, оставиха във Виетнам милиони вдовици и въпреки това еврейският министър на отбраната на САЩ Уилям Коен не само отхвърли идеята за компенсация, но дори отказа да се извини: “Беше война”. Евреите станаха единственото изключение от правилото в света.

          “Получените от индустрията на холокоста средства следва да се насочат за компенсация на палестинските бежанци” – заключава Норман Финкелщайн. Ще допълня от мое име – с това индустрията на холокоста ще банкрутира: кому са нужни приказките за холокоста, ако от тях не текат пари?

          И все пак забележителната книга на Норман Финкелщайн не отговаря на основния въпрос. Тя по-скоро го заостря. Как е могла да възникне индустрията на холокоста? Основата й не е чувството за вина, защото американците не изпитват вина по отношение на убитите виетнамци. Тя по-скоро демонстрира уникалната мощ на организираната еврейска общност в Съединените щати, която съумява да натрапи своите оценки на цялото американско общество, а след това, опирайки се на САЩ – и на европейците. Господството на американското еврейство в медиите на Съединените щати и мощното им влияние върху оформянето на отношението на американското обществото към световните събития, разпространяването му по света  въз основа на Pax Americana – ето главният извод  от книгата на Финкелщайн, която е пренебрегнал или не е посмял да изкаже самият автор.

 

2000 год.

 

Как ционистите спасяват евреите в годините на войната

 

          Втората световна война беше страшна трагедия за еврейския народ – една трета от тях загинаха, унищожени бяха най-здравите и традиционни общини. Защо стана това, защо този енергичен народ не можа да се спаси? Освен очевидните виновници, нацистите, имаше и други виновници, спомогнали за трагедията, кой – поради невежество, кой – поради равнодушие към чуждия живот, кой – поради идеологически причини.

          Известен анекдот разказва за замръзнало врабченце, спасено от кравешки тор и погубено от котка. “Не всеки, който те насира, е враг, не всеки, който те измъква от лайното, е приятел”. Тази детска история идва на ум, когато става въпрос за сложните взаимоотношения между евреите и ционисткото движение. Основният упрек към ционизма е, че това движение възниква за защита и спасяване на евреите, преди всичко на евреите от Източна Европа, но главната му цел става създаването и заздравяването на еврейска държава в Палестина. За постигането на тази цел ционисткото движение беше - и до ден днешен е готово! - да пожертвува интересите на евреите. Така стана и в годините на Втората световната война.

          За съветските хора това обвинение не трябва да бъде неочаквано: ционизмът е връстник на болшевизма и той се развива според лозунга “секат гората, хвърчат трески”. Но има и разлика: за болшевиките целта беше универсална – построяването на социализма в Русия и постигане на щастие за всички, а целта на ционистите е създаване на мощна държава в Близкия Изток, приемница на империята на Соломон. За постигането на тази цел всички средства са добри.

Когато се пенсионира, Шабтай (Сабатай) Бейт Цви, стар руски евреин, работил през целия си живот в архивите на Еврейската агенция в Тел-Авив, издаде през 1977 год. чрез самиздат (за сметка на автора) дебел том от 500 страници с дълго и мъгляво заглавие “Кризата на постугандийския ционизъм в дните на катастрофата през 1938-1945”. Тая книга остана незабелязана от широкия читател и нейните ужасяващи открития и изводи  за ролята на ционисткото движение в трагедията на европейското еврейство направиха впечатление на избухнала бомба едва след шест години, когато бяха цитирани от известния и напълно официален израелски историк Дина Порат. Оттогава книгата му многократно се използува от историците, които не винаги се позовават на автора и труда му.

          За да не се връщаме към това занапред, ще кажа, че под “постугандийски ционизъм” Бейт Цви има предвид ционисткото движение, оформило се още в началото на века, т.е. именно съвременния ционизъм – ционизмът на ХХ век. Според Бейт Цви, в началото на века в ционизма възниква криза: да се приеме или да не се приеме предложението на Англия за създаване на еврейска държава в Уганда. Загрижените за благото на еврейския народ са били за Уганда, но са победили “палестиноцентристите”, които и са поели курс към изграждане на еврейска държава в Палестина на всяка цена, каквото и да струва това на еврейския народ. В частност това беше демонстрирано в дните на тържеството на нацизма, когато загинаха 1/3 от европейските евреите: ционистите спасяваха само евреите, които се съгласяваха да се изселят в Палестина, а неционисткото еврейско движение не се ползуваше с голямо влияние.

          “През декември 1942 год., когато станаха известни мащабите на унищожаването на европейските евреи – пише Бейт Цви – бъдещият втори президент на Израел Шазар зададе риторичния въпрос: “Защо ние (ционисткото движение) не разбрахме какво става, защо нацистите ни хванаха по бели гащи?”, а друг участник в това заседание на лидерите на ционизма Моше Арам заявява: “Ние станахме неволни съучастници в убийствата.” (поради това, че не са знаели и не са взели мерки).

          Бейт Цви стига до извода, че ционистката организация се изхитрява “да не знае” за катастрофата чак до есента на 1942 год. – тъй като не искаше да знае.

          По-нататък Бейт Цви определя кога нацистите са решили да пристъпят към унищожаването на евреите: видимо през лятото на 1941 год. - първият документ за това е с дата 31 юли 1941 год. Унищожаването беше тайна и ако страните-противници на Германия знаеха за него, те биха могли да спрат, забавят, или да провалят изпълнението на неписаната заповед на Хитлер. Но ционистката организация не бе заинтересувана от огласяването, пък и се държеше безотговорно: още преди началото на Втората световна война през 1939 год., на ХХІ  конгрес на ционисткото движение в Женева, главата на ционистите и бъдещ първи президент на Израел Хаим Вайцман обяви война на Германия – не от името на евреите в Палестина, не от името на ционистите, а от името на целия еврейски народ. На 21 август 1939 год. това заявление беше публикувано и впоследствие то позволи на нацистите да твърдят: “Евреите разпалиха войната!”. Според Бейт Цви, това се дължи на егоцентричната позиция на ционистите, които винаги представят своята гледна точка за гледна точка на еврейския народ, без да ги е грижа за него.

          Ционистката преса се подчиняваше на указанията на лидерите си. Когато 16 март 1942 г. съветският народен комисар по външните работи Молотов публикува в печата сведения за масово избиване на евреи в Бабий Яр и другаде, на следващия ден, 17 март 1942 г., еврейските вестници на Палестина официално опровергаха тази информация: “Приказките за сто хиляди убити евреи са измислици и преувеличения”. Молотов пише за 52 хиляди евреи, убити в Киев; вестника на ционистите “Давар” препечатва тези сведения с уговорката: “По наши данни болшинството от загиналите в Киев не са евреи”. В другите вестници също не приеха данните на Молотов и дадоха свои данни: в Киев са загинали само хиляда евреи. Бейт Цви цитира десетки ционистки вестници и във всички има една идея – няма масово унищожение, всичко приказки за такова са измислици. “Не трябва да се раздухват слухове – писа вестник “Гацофе” – и така народът на Израел има много беди и не е нужно да се добавят измислени”. “Но не само пресата е виновна,” - пише Бейт Цви. – “Еврейското население на Палестина не искаше да слуша лоши вести от Европа.” И още: “Цяла армия от писатели, коментатори и журналисти набиваше в главите на читателите успокояващи описания и фалшиви обяснения”. Само опозиционната група “Брит Шалом”, привърженици на мира с арабите, повярва на писмото на Молотов, но никой не я слушаше.

          В това време, доказва Бейт Цви, лидерите на ционистите знаеха истинското положение на нещата - става въпрос не само за ционистите в Палестина, но и в Лондон и Ню Йорк. От тях не можеше да се очаква съчувствие: на едни (като Бен Гурион) не им беше до европейските евреи, други се възмущаваха, че евреите “позволяват да ги убиват”, а не се сражават като легендарните юнаци от библейските времена.

          За премълчаването имаше и парични причини. Бейт Цви подробно разказва за опитите на ционистите да привлекат големи парични средства “за спасяване на евреите”.

          На 18 януари 1943 год. известията за гибелта на евреите се разпространиха широко, стана невъзможно да се скриват и се наложи да бъдат обсъдени. На заседанието на ционистките лидери победи позицията на Ицхак Гринбойм: да не се дава нито стотинка за спасяване на европейските евреи и да не се разрешава да се извършва събиране на средства  за спасяване на евреите. “Това е опасно за ционизма, не можем да даваме средства от ционистките фондове за спасяване на евреи, тези пари са ни нужни за нашата борба. Ционизмът стои над всичко – това е нашият отговор на онези, които искат да ги разпиляваме за спасяване на евреите от Европа”. На това заседание Ицхак Гринбойм е бил избран  за “министър по спасяването на европейските евреи”...

          Ционисткото движение практически се отстрани от грижите за спасяване на загиващите. Бейт Цви привежда десетки цитати и протоколи от онези времена” “През май 1942 год. вождът на ционистите в Америка, Аба Хилел Силиер, определи две основни задачи, стоящи пред ционистите в Америка: национално възпитание и пропаганда на идеята за независима еврейска държава. За спасяването – нито дума. През октомври 1942 год. Бен Гурион определи трите основни задачи на ционизма: борба с ограничаването на имиграцията на евреите, създаване на еврейски въоръжени сили и създаване на еврейска държава. За спасяването – нито дума”.

          Ционисткото движение не само беше равнодушно към делото за спасяване на европейските евреи: то провали всички планове за спасяване в хода на Евианската конференция. На този факт Бейт Цви посвещава цяла глава от книгата си и в нея показва неограниченото влияние на ционистите в масовия печат и способността им да влияят върху умовете. Евианската конференция беше свикана през март 1938 год. по инициатива на президента на САЩ Рузвелт, за да се помогне на емигрирането на евреите от Германия, по това време включваща и Австрия. Отначало еврейският свят прие свикването на конференцията с възторг и даже й даде названието “Конференция на съвестта на света”. Ционисткото движение се надяваше, че конференцията ще даде Палестина за заселване на евреите и че ще бъде взето решение, задължаващо Англия – суверен на Палестина – да приема еврейски бежанци.

          Но това не стана – Евианската конференция се занимаваше с планове за спасяване на евреите, а не с планове за заселването им в Палестина. Всички участници в нея разискваха възможностите да приемат бежанци в страните си и не мислеха да оказват натиск върху Англия. “И тук радикално се измени отношението на ционистите към конференцията – пише Бейт Цви – възторгът отстъпи място на гнева и надеждите се смениха с разочарование. Беше отменено изказването на главата на ционисткото движение Хаим Вайцман: ако конференцията не мисли навеки да реши проблема на евреите чрез преселването им в Страната Израел – няма защо да се стараем”. Ционистката преса веднага поде истерична кампания: “Ние сме захвърлени и никой няма да ни утеши в този безсъвестен свят”.

          Неционистките наблюдатели бяха оптимистични: конференцията даваше надежда за приемане на всички потенциални емигранти в различни страни. Надеждата имаше основания и именно затова ционистите с всички сили се опитваха да торпедират конференцията. Бейт Цви привежда писмото на един ционистки лидер Джордж Ландауер до друг Стивън Вайс: “Особено ние (ционистите) се боим, че конференцията ще подтикне еврейските организации да събират средства за преселване на еврейските бежанци, а това ще навреди на събирането на пари за нашите цели”. Бейт Цви резюмира речта на главата на ционистите Хаим Вайцман: “За приемането на еврейските бежанци във всяка страна ще бъдат нужни много пари и, значи, ционистките финанси ще бъдат подкопани. Ако конференцията се увенчае с успех (т.е. помогне на еврейските бежанци да емигрират от нацистка Германия), тя ще нанесе непоправим ущърб на ционизма. Не дай си Боже страните-участници в конференцията да покажат своето великодушие и да поканят евреите от Германия в своите граници, евреите няма да дадат пари и англичаните няма да дадат разрешение за влизане в Палестина”.

          Така се отнасяха към идеята за спасяване на евреите и другите вождове на ционизма (на заседанието на всемогъщата Еврейска Агенция от 26 юни 1938 год. Гринбойм говореше за “страшната опасност от Евиан”, а самият Давид Бен Гурион обяви, че в случай на успех тя ще нанесе страшна вреда на ционизма. Главната задача на ционистите, изтъкна той, е да се снижи имиджа на конференцията, да се постараем да я провалим и да не допуснем вземане на решения.

          Така и постъпиха – на конференцията замина делегация с представители с най-нисък ранг и основното й занимание беше да разубеждава делегатите от другите страни: “Защо са ви еврейски имигранти?”

          В историята се е запазила само ционистката гледна точка: ционистите бяха разочаровани, че конференцията не е оказала натиск върху Англия и не е поискала преселването на евреите в Палестина. Ционистите саботираха усилията на всички западни страни да спасят евреите от нацистка Германия: по-добре е те да загинат в Дахау, отколкото да заминат в коя да е друга страна освен (бъдещия) Израел. Разбира се, през 1938 год. никой не е мислел за възможността от масово унищожение, но все пак е тежка отговорността на ционистите, провалили конференцията  и обективно помогнали за гибелта на милиони. Нали нацистите искаха само да се избавят от евреите и да ги депортират, но това не беше просто. Много евреи в Германия бяха немски патриоти  и не искаха да напускат страната си даже в условията на тежки гонения. Въпреки Нюрнбергските расови закони, погромите и дискриминацията, броят на ежегодно емигриращите евреи спадаше и достигна до 20 хиляди души. От 1933 до 1938 години от Германия емигрираха само 137 хиляди евреи. Тези бавни темпове сърдеха нацистите, които искаха бързо да се отърват от евреите. Евианската конференция трябваше да предложи ново място за живеене на немските и австрийските евреи.

          Имало е възможност за договаряне: Германия се е съгласила да не гони 200 хиляди стари евреи, а другите страни са били готови да приемат около половин милион души в течение на три-четири години, в т. ч. САЩ – сто хиляди, Бразилия – 40 хиляди, Доминиканската република – 100 хиляди и т.н. Бейт Цви подробно разказва как ционистите са проваляли  всички планове за емиграция на евреите – плана Рабли и другите. На заседанието на ционисткото ръководство на 12 ноември 1938 год. - два дена след “Кристалната нощ”, масовия погром на евреите в Германия - бъдещият министър на Израел Моше Шарет (Черток) заявява: “Еврейската агенция не трябва да бъде съучастник на емиграцията на евреите в други страни”. Ицхак Гринбойм, “министър по делата за спасяване на евреите”, изразява още по-остро: “Трябва да се провали организираната емиграция от Германия и да започне открита война срещу Германия, без да се замисляме за съдбата на немските евреи. Разбира се, евреите на Германия ще заплатят за това, но какво да се прави.”

          Бейт Цви счита за грешка “войната с Германия”, започната от ционистите: според него, все още е било възможно договаряне с Германия, изглаждане на отношенията, а не да се взема курс на блокада, бойкот и изолация на Германия. Според него така е било възможно да се избягнат антиеврейските мерки.

          Ционистите проваляха всички опити за спасяване на евреите извън Палестина. Народите на света искаха да спасят евреите, но не върху руините на палестинските села, чрез геноцид на палестинците. Това не отговаряше на целите на ционистите. Те провалиха плана за заселване на бежанците на остров Минданао на Филипините, предложен от президента Рузвелт, плана за заселване в Британска Гвиана и в Австралия. Когато Чемберлейн предложи да даде на еврейските бежанци убежище и възможност да се заселят в Танганайка (сега Танзания), лидерът на ционистите в Америка Стивън Вайз възкликна: “По-добре нека загинат моите братя, евреите в Германия, отколкото да живеят в бившите еврейски колонии”. Разбира се, Вайс не си е представял, че вече гибел чака евреите на Германия, за него това беше само обрат на речта.

          Но и по-нататък, пише Бейт Цви, ционистите се отнасяха жестоко към еврейския народ. Така например през април 1942 год., когато вестите за унищожаването на евреите вече се разнесоха по света, “министърът на външните работи” на ционисткото движение заяви: “Не си струва да се занимаваме със спасяването на евреите, ако те не емигрират в Палестина”. В същото време Хаим Вайцман се възрадва, че така и не се е намерило убежище за евреите. Главата на ционистите в Америка Стивън Вайс даже прекрати изпращането на продоволствени пратки на евреите, умиращи от глад в гетата на Полша.

          Бейт Цви подробно обсъжда предложението на управника на Доминиканската република Трухильо да приеме сто хиляди еврейски бежанци (за да увеличи бялото население, да привлече капитал и да подобри отношенията си със САЩ). И тук ционистите се заеха с проваляне на това предложение. Само няколко десетки семейства се добраха до Санто Доминго и оцеляха. Пътят на другите бе преграден с всички сили от ционистките организации: Финансистите не даваха пари, моралистите предупреждаваха, че в Санто Доминго притесняват черните, пуристите писаха, че там са неизбежни смесените бракове. Към 1943 год. Хаим Вайцман можа с удовлетворение да каже, че този план е погребан.

          Една от най-кошмарните истории в книгата е свързана с корабите “Патрия” и “Струма”. В течение на години и десетилетия ционистката пропаганда твърди, че евреите-бежанци на този кораб са предпочели смъртта, когато не са ги пуснали в (бъдещия) Израел и се взривили. По-злобната ционистка пропаганда винеше за всичко англичаните - уж взривили “Патрия” и торпедирали “Струма”. През май 1942 год. Бен Гурион издигна лозунга: “Страната Израел - или смърт!”. На практика това означаваше, че ционистите не оставяха на евреите от Европа избор освен смърт или имиграция. На борда на “Патрия” имаше почти две хиляди бежанци, главно от Чехословакия и Германия. През ноември 1940 корабът се намираше в пристанището на Хайфа и се канеше да се отправи към остров Мавриций. Англия, суверен на Палестина, не можеше да пусне такъв брой нелегални имигранти срещу волята на народа на Палестина, но не искаше и смъртта на евреите, затова реши да депортира бежанците на остров в Индийския океан до края на войната. Но командуването на “Хагана”, нелегална ционистка еврейска организация от бойци – впоследствие тя точно поставя основите на израелската армия - реши да провали изселването и да взриви “Патрия”. Решението бе одобрено от “министъра на външните работи” на еврейската община в Палестина Черток-Шарет, а за изпълнението отговаряше Шаул Авигур, впоследствие един от ръководителите на израелското разузнаване. Меир Мардор заложи мина в дъното на кораба и тя се взриви около 9 часа сутринта. За 10-.15 минути корабът потъна заедно с 250 бежанци.

          Ако нямаше поредица от случайни фактори, жертвите щяха да бъдат още повече – “Хагана” искаше да взриви къде-къде по-голяма мина, но пристанището се охраняваше и не можаха да доставят такава на борда на “Патрия”. Не им се удаде и да взривят мината по средата на нощта – иначе навярно нямаше да има оцелели. Бейт Цви пише: “От национална солидарност противниците на тази акция мълчаха”, даже когато ционистите се опитаха да стоварят вината на... англичаните, самоотвержено спасяващи пасажерите на “Патрия”.

          Точната съдба на “Струма” е неизвестна, защото е оцелял само един човек, но Бейт Цви счита, че и тук диверсията е твърде вероятна.  (В наши дни се говори се, че по погрешка я е торпедирала съветска подводница). Ционисткото ръководство се отнесе спокойно към гибелта на бежанците от “Патрия”. “Тяхната жертва не е напразна” – каза Елиягу Голомб. Денят на депортацията на бежанците от “Атлантик”1 за мен беше по-черен ден от деня на гибелта на бежанците от “Патрия”, добави той, изразявайки кредото на ционизма: по-добре е евреите да загинат, ако не могат да бъдат доведени в Израел.

          Бейт Цви разказва за опита на религиозното еврейство в Америка да се срещне с президента Рузвелт през октомври 1943 год. с цел да получи помощ и спасение за загиващите евреи в Европа. Този опит бе провален от ционистите – в резултат на агресивната им намеса Рузвелт не прие делегацията.

          Бейт Цви се залови за своята книга през 1975 год. под влияние на по-злободневни събития. В това време Израел и ционистките висши ръководещи кръгове искаха да се затворят вратите на Америка пред емигриращите съветски евреи, което постигнаха едва през октомври 1989 год. Както и в дните на войната, ционистите и до ден днешен отказват на евреите правото на избор – те са длъжни да живеят в Израел. И затова те не се спират пред нещо – нито пред разпалването на антисемитизъм  в страните с еврейско население, нито пред натиск върху държавите, готови да приемат емигриращите евреи.

          Ционизмът и особено дясното му крило, управляващо сега в Израел, всякога лесно намира общ език с фашизма. През последните десетилетия това се изразяваше във военната и техническа помощ на военно-фашистките режими в Латинска Америка – от Пиночет в Чили до главорезите на Салвадор, а малко по-рано – съюза с Жак Сустел1 и ОАС, което доведе до историческото разминаване на ционистите с Франция на де Гол. Но и преди Втората световна война десните ционистки организации бяха очаровани от Мусолини и му предлагаха помощта си в борбата с Англия.

          Ционистите дружаха и с хитлеровите нацисти. Водещият социалист-ционист Хаим Арлозоров подписа съглашение за “трансфер на капитал и технологии”, което създаде изключително благоприятни условия за положително развитие на отношенията между ционистите на Палестина и Третия райх. Ционисткото движение легално действуваше в Третия райх и даже бе изсечен медал с шестолъчната звезда на Давид на едната страна и свастика на другата. За връзките на нацистите  и ционистите може да се прочете в книгата на американския евреин-троцкист Лени Бренер “Ционизмът във века на диктаторите” или в кратката, наситена с факти статия  на Марк Вебер “Ционизмът и Третият райх” (Mark Weber “Zionism and the Thrd Reich”, http://www.ihr.org/jhr/vl3/vl3n4p29_Weber.html).   

          През следвоенните години ционистите не се спираха пред нищо за постигане на целите си и не щадяха “своя народ”. Това се прояви в организирането на масова вълна на емиграция от Ирак, подробно описана от известния израелски журналист Том Сегев в книгата “1949”, а преди това – от близкоизточния кореспондент на английския вестник “Гардиан” Дейвид Хърст в книгата “Пушката и маслинената клонка” (Фабер и Фабер, 1977).

          Масовата емиграция на евреите от Ирак  бе провокирана от три взрива в синагогите на Багдад. С течение на времето се изясни, че взривовете са били извършени от агентите на израелското разузнаване. Друг мощен фактор бе непрекъснатите съобщения в американската проционистка преса за “наближаващи погроми” в Ирак (как това напомня разговорите за неминуемите погроми в Русия през 1990 год.!). Сасон Кадури, главен равин на Ирак, писа в мемоарите си: “Към средата на 1949 г. пропагандната война в Америка започна не на шега. Американските долари трябваше да спасят иракските евреи – независимо от това дали те се нуждаеха от спасение. На страниците на “Ню Йорк Таймс” и кореспонденциите от Тел-Авив всеки ден имаше погроми. Защо никой не питаше нас?... В Ирак започнаха да се появяват ционистки агенти, възползуващи се от общото напрежение в страната, обещаващи на евреите златни планини. Започнаха искания да се разреши масовата емиграция, иракското правителство беше обвинено, че преследва евреите”.

          Накрая, под натиска на демонстрациите и търговския бойкот, иракското правителство капитулира и издаде указ за масовото емигриране на евреите – практически за изгонването им. Няма защо да се изтъква, че в Израел иракските евреи не намериха златни планини – оказа се, че за тях е отредено дъното на обществото. Така ционизмът още веднъж показа жестокото си лице, завършва своя разказ Дейвид Хърст.

          По подобен начин бе организирана и масовата емиграция от Съветския съюз през 1990-1994 години. Пускаха се провокационни слухове за наближаващи погроми, те безкрайно се умножаваха, пропускани през призмата на западните агенции за новини и съчетани с разкази за прекрасния живот в Израел. След години срещнах в Йерусалим Ала Гербер, московска еврейска писателка, активна участничка в “делото Оташвили”.

          - Вие, израелците, трябва да ми издигнете паметник – каза тя. – Тъкмо аз ви изпратих милион руски евреи.

          Изясни се, че Ала Гербер (заедно с Щекочихин и Черниченко) е пуснала в етера дезинформацията за наближаващите погроми, с уж установена дата – 5 май. Създадената от тези слухове вълна на паническо бягство помогна за дестабилизирането на Съветския съюз и ускори разрушаването му. Разбира се, лъжите на Ала Гербер нямаше да въздействат така, ако не бяха многократно усилени от цялата пропагандна машина на ционисткия манипулативен апарат. Ако не беше тя, друг щеше да прошепна нужните слова -  и послушните медии щяха да ги поемат и заповтарят по същия начин – а неизкушените “съветски граждани от еврейски произход” щяха да се  повлекат като върволица да метат улиците на Тел-Авив, да стрелят по палестинските деца, да умират и да бъдат погребвани на неосветена земя зад оградите на еврейските гробища в далечна земя.

 

1990, 1994 гг.

 

Чингачгук и греблата

 

І       

На водещата интернетна страница на руската левица Лефт.ру (www.left.ru) забиха тревога: готвят се да построят черква на Мамаев Курган в Сталинград. Струва си да се цитира призивният текст: “Долу ръцете от Мамаев Курган! Преобладаващото мнозинство от защитниците на Сталинград бяха атеисти, а сред вярващите бойци на Червената армия имаше представители на различни религии. Затова (??? – И. Ш.) построяването на православна черква на Мамаев Курган е открита гавра с религиозните чувства на погребаните тук герои, които са изповядвали други религии, и оскверняване (?! – И. Ш.) на техните гробове. Построяването на православна черква на Мамаев Курган е необходимо юридически да се квалифицира като престъпно деяние, съзнателно насочено към разпалване на религиозна и социално-класова вражда  в нашето общество”. Призивът се подкрепяше и от редактора на Лефт.ру, призовал да се отговори с “война на войната на вандалите в раса и двуредни сака”.

          Няма да оспорвам своеобразната логика на авторите или да обсъждам старомодния стил. Изглежда част от руските левичари, обединени под знамето на Лефт.ру, се готвят да пренебрегнат съвета на Чингачгук и за втори път да настъпят същото гребло. Борбата с руската православна църква беше историческа грешка на болшевиките. Тази грешка доведе до гибелта на неизброими духовни съкровища, приказни храмове, древни икони и черкви, създадени от руския народ през неговата хилядолетна история. Тя вби клин между властта и народа, което спомогна за разпадането на СССР през 1991 год. Тази грешка прекърши историята на Русия и доведе до възникването на  онзи особен тип съветски човек, който малко се отличаваше от идеала, обрисуван от Жак Атали.

          Ще напомня, че Жак Атали, финансист и глобалист, писа: “Новият човек ще бъде свободен от каквито и да е “ограничаващи влияния” – от национални корени, културни традиции, държавни и политически пристрастия, даже от постоянни семейни връзки”. Но целта на Атали и другите глобалисти бе създаването на “цивилизация от чергари, несвързани един с друг и със света с нищо освен с универсалните финансови връзки”. С други думи, Атали, стремящ се да разруши и атомизира обществото, за да направи хората удобни обекти за експлоатация, и съветските борци с църквата обективно се оказаха в един лагер.

          Борбата с църквата беше част от общата програма за “отсичане на корените”. Новият съветски човек, израснал в хрущовските жилищни масиви и не познаващ църквата, се оказа лесна плячка за техническите ръководители на перестройката. Черквите на сибирските села, останали на дъното на Братското море (“Прощаване с Матьора” на Валентин Разпутин), станаха основа на богатствата на съседа ми, израелския гражданин Михаил Черни, собственик на целия руски алуминий.

          В международен контекст борбата на Съветската власт в първите й години с църквата повлия по най-потискащ начин  на съдбата на задграничните компартии. Опитът на италианските комунисти да препишат тази страница, не можа да пречупи инерцията на антитрадиционализма.

          По своята същност комунизмът и вярата Христова не само не са взаимно изключени, но са безкрайно близки един към друг. Идеята за братство между хората, съчувствието към слабия, проповядване на любов и труд лежи в основата и на двете учения. Пиша тези думи в Яфа, на палестинския бряг на Средиземно море, в страна, обхваната от гражданска и класова война. Виждам как Православната църква на Палестина, основната и древна църква на страната, заедно с местните комунисти и мюсюлмани поддържа борбата на палестинския народ против еврейските расисти. Така и Руската православна църква поддържаше борбата с немските расисти в дните на Втората световна война.

Според мен, издигането на православен храм в Сталинград е поправяне на историческа грешка, опит отново да се свърже в единно цяло историята на Русия, която не започва от 1917 год. Смятам, че е невъзможно създаването на обединено руското общество без преодоляване на разрива с църквата. Не говорим за “християнството въобще”, а за конкретното руско православие, неотделима част от руската национална душа. Фридрих Горенщайн в пиесата “”Спорове за Достоевски” се надсмива над идеята за “руски Иван Христос от Рязан”, но той се заблуждава. Християнството е станало синкретична* вяра, всеки народ го е преиначавал по свой терк, разбира се, вярата на Бургос и Мадрид не е идентична с вярата на Москва и Рязан. Борбата с православието е борба с Русия.

          Никой от нас няма право да говори от името на падналите. Но ако другарят Никифоров счита, че вечният покой на белоруските евреи, паднали на бойните полета, ще бъде смутен от православната черква, бързам да го успокоя. Пришълците, свързали съдбата си с руския народ, са знаели за православната му вяра. Не е случайност, че тримата най-добри руско-еврейски поети – Манделщам, Пастернак и Бродски – са приели православието. Такава е съдбата на малцинствата – когато днес руските момчета отиват да служат в израелската армия, те знаят, че ако ги убият, на гроба им няма да поставят кръст и да отслужат панихида. Там просто ще ги погребат зад оградата.

          Обръщението на другаря Никифоров към прокурора ми се струва неуместно и в частност неговото позоваване на “разпалването на религиозна вражда”. Сталинград е руска провинция и всеки мюсюлманин, евреин или будист разбира към каква вяра се придържат местните жители.

          Удиви ме, че редактора на интернетната страница другаря Баумгартен, който неотдавна предлагаше да се “борим за патриотизъм”, не е разбрал, че патриотизмът на Русия е неотделим от православието. Той беше прав – патриотизмът е необходим в борбата с настъпващия глобализъм. Но, при цялата любов към съветската епоха, на нещата трябва да се гледа трезво. Възкръсването на Русия е невъзможно без опазване и заздравяване на духовността.

          За Русия, както и за целия свят, в най-близко време предстоят големи изпитания. Имануил Валещайн в книгата си “Краят на познатия ни свят” изрази усещането, че светът стои на кръстопът и вече не може да живее по старому, както е живял през последните 500 години. В течение на следващите 20 години ще възникне нов свят и в него ще живеят децата ни. Занапред има две основни алтернативи. Едната от тях е стръмна обществена пирамида, където на върха стоят господарите, а долу – еднообразни стада от роби, лишени от родина, вяра и корени. Този вариант е описал Джек Лондон в своята “Желязна пета”. За него мечтае  авторът на “Руската разперена птица” Елиезер Дацевич-Воронел в своята поема “Последните хора” (отпечатана във вестник “Завтра”). Втората алтернатива още не е ясна, но в най-общи линии, това е идеята за братство между хората, запазили своите скъпоценни корени, традиции и индивидуалност. Руските леви сили трябва да помнят за съдбата на Антей и да не се откъсват от своята земя, но в същото време да не забравят и за великото братство между народите.

 

ІІ

          Засега е излязъл само първият том на книгата на Александър Солженицин “Двеста години заедно”. Това безспорно е важен и нужен труд, опит да се напише алтернативна история на евреите в Русия. Някои страници на книгата отварят очите на читателя за истинското положение на нещата. Такова е на първо място обективното освещаване на историята на погромите. За мнозина от нас (в това число и за мене) еврейските погроми в царска Русия са били планирани масови убийства в мащабите на Сабра и Шатила, но Солженицин доказва с числа и данни, че това са били стихийни, неорганизирани протести, с преброени жертви от двете страни, често провокирани от еврейските бойни дружини. Лесно ми е да повярвам в това - свидетел съм на погромите срещу гоите в Палестина.

          Отмяната на крепостното право болезнено е ударило евреите, пише Солженицин, а другият удар е станал монополът върху водката. И в това е лесно да се повярва – евреите в Америка забогатяха от контрабанда с алкохол през дните на “сухия закон”.

          Но главният тезис на А. Солженицин остана непряко изразен от прекия текст на книгата. Според моето разбиране, може би не съответствуващо на замисъла на автора, той е примерно такъв. Русия получава в наследство западните територии, части от Полша и Литва, където в състояние на уравновесена стабилност са живеели евреите. Там, в своите традиционни земи, евреите достигат до някакво устойчиво състояние, до равновесие на силите с поляците и другите народи. Появяването на Русия с нейните простори събужда евреите от вековния им сън - за това още повече спомага и политиката на царското правителство, поело курс към еманципация на евреите.

          “Кому е пречело, че детето спи?” – пита руският поет, упреквайки пробудилите Ленин петрашевци1. Събудилото се еврейство се втурва към властта, но пътят му към нея е блокиран от руското дворянство и руската интелигенция. Революцията и гражданската война измитат конкурентите от пътя и евреите идват на власт в Русия.

          Това е напълно възможен (макар и не единствен) прочит на историята. Както и да е било, факт е, че огромното относително тегло на евреите в революцията и по върховете на руското съветско общество повлиява върху съдбата на Русия.

          Според мен, с този фактор е свързана и историческата грешка на борбата с православието. Макар евреите-революционери да са се отказали от юдаизма, да са излезли от еврейската община, да са отхвърлили властта й над тях и да са вдигнали знамето на интернационализма, те определено не са съумели да се откажат напълно от идеите, усвоени с майчиното мляко. Ще покажа три напълно еврейски национални черти, които по съдбоносен начин повлияват на съдбата на Съветския съюз.

          Първо, това е равнодушието към природата и заобикалящата ни околна среда. Еврейският народ, създал се в градовете, е сляп за природата и не разбира уникалността на всеки природен пейзаж. Виждам това в Израел, където реките са отровени, природата е осакатен, а националният поет мечтае “да облече страната в рокля от бетон. ”Но виждам същото явление и в Русия, и в Америка, две страни, на които най-активно е повлиял еврейският гений. Оттук произтича и неразбирането на човешката привързаност към мястото. Евреинът не е привързан към дадено място, всеки град за него е приемлива среда за обитаване. Затова ръководещият евреин няма да се спре пред изселването на селата или пред унищожаването на природата. В Израел това се изразява в масовото изгонване на коренното население през 1948, но и в Съветския съюз с неговото силно еврейско влияние са ставали масови преселвания – при разкулачването, при създаването на изкуствените морета, при усвояването на целините. Евреин, способен да се влюби в конкретно място и пейзаж - за разлика от тази или онази универсална идея - престава да бъде евреин.

          Второ, това е омразата към християнството. Талмудическият юдаизъм е възникнал върху руините на древния библейски юдаизъм като противник на християнството. Няма да досаждам на читателя, ще кажа само, че цялата история на равинския юдаизъм е история на война с Христос. Понякога това отношение се изразява в масови убийства, като например в 614 година, когато евреите посичат християните на Палестина (за това може да се прочете в сайта (интернетната страница) на Еврейския университет), а понякога – в разрушаване на черкви или в антихристиянска пропаганда. Даже и днес големите американски вестници със собственици евреи водят борба с християнството и то с голям успех. Евреите не познават и не разбират идеите за хуманизъм и братство, провъзгласени от Христос. Когато ги осъзнаят, престават да бъдат евреи.

          Трето, това е вярата в еврейската изключителност. Негова производна е лекото отношение към живота и имота на гоите. В Палестина еврейски заселници посичат цяло село в отговор на убийството на един евреин. Също така идват на ум масовите екзекуции и конфискации в Съветския съюз през 20-те и 30-те години и в частност наказването на хора, отзовали се лошо за евреите. И днес виждаме в московските вестници думите “молим кавказци да не се обаждат” и нищо, небето не пада на земята, а в същото време реакцията на антиеврейските забележки е едва ли не истерична. Друга производна – пренебрежителното отношение към местните и национални особености, което изглежда като интернационализъм или космополитизъм, но, всъщност, е израз на вярата в еврейската изключителност. Без нея евреинът не е евреин.

          Тези характерни особености на евреите повлияват върху съдбата на Русия, Палестина, Америка и, в по-малка степен, на съдбата на други страни, където живеят евреи. Тези черти не са биологични, а социални, обусловени от социалните функции на еврейството. С тях можем да се борим, но те трябва да се отчитат. Една от грешките на Съветската власт се изрази в неспособността й да ликвидира влиянието на еврейството, както бяха ликвидирани другите експлоататорски класи, помещиците, фабрикантите, кулаците. Става дума за ликвидиране на социалната роля на евреите, а не за физическа ликвидация. 

          Еврейството на първо място е социален феномен. Внукът на трирски равин, израснал в лоното на църквата1, Карл Маркс, пише: “Организация на обществото, премахваща предпоставките за търгашество, а следователно, и възможността за търгашество, ще направи евреина невъзможен. Неговото религиозно съзнание ще се разсее като унила мъгла в действителния, животворен въздух на обществото... Ние откриваме в еврейството проява на общия съвременен антисоциален елемент, достигнал до сегашната си степен на историческо развитие с ревностното участие на евреите; този елемент в такава висока степен на развитие по необходимост трябва да се разпадне. Еманципацията на евреите в крайното й значение е еманципация на човечеството от еврейството”.

          През 1942 год. в Освиенцим младият полски евреин-марксист Абрам Леон е написал главната си книга “Еврейският въпрос – марксистка интерпретация”. Той загива през 1944 год., но книгата оцелява и има голямо значение за марксисткото разбиране на еврейството, за разлика от буржоазното, ционисткото и расистко-антисемитското. Оттогава тя е преиздавана многократно, а през тази година излезе ново издание на английски. Абрам Леон е определил еврейството като народ-класа. Според него евреин е онзи, който желае да стане лихвар или да трупа състояние от даване на недвижими имоти под наем. Потомъкът на евреи, който е искал да се труди, е приемал християнството или исляма и е ставал испанец, турчин, украинец, руснак. Има много документи, потвърждаващи тази позиция: през средните векове поляците, французите, турците, желаещи да се занимават с лихварство, са приемали юдаизма.

          Лихварството, търговията с роби, арендаторството, контрабандата, търговията с алкохол, търговията с жени – всички тия антисоциални (според определението на Маркс) занятия са избрани “професии” за средновековната каста на юдеите. Добрият човек Антон Баумгартен  на страниците на Лефт.ру пише: “Европейските властелини са разрешавали само на евреите да се занимават с това “нечисто” дело”. Видимо, той не е запознат с думите на Маркс за “ревностното участие на евреите “ в тези дела. Книгата на Александър Солженицин подробно описва безуспешните опити на царските власти да “смъкнат евреите на земята”. Предците ни са предпочитали сделките си. Докато са съществували местни елити, мястото на тази полукриминалната каста в обществото е било напълно определено и невисоко. И само след гибелта на този елит юдейската каста се е издигнала до върховете на властта.

На времето братята Стругацки описват този процес в романа си “Трудно е да бъдеш бог” (цитирам по памет): “Ликвидираш ли едрите грабители, дребните веднага ще заемат мястото им”1. Подобен процес се е извършил в Южна Италия през 1944 год., когато американците унищожават фашистката партия: мястото й веднага се заема от сицилианската мафия. Ликвидирането на дворянството, помещиците и буржоазията в Русия  разчиства пътя на юдейската каста – тя успява да заеме командните висоти и след унищожаването на социализма. Интересното е, че много учени от еврейски произход през 30-те години са писали за тази опасност, на сходни позиции е стояла и Еврейската секция на Наркомнаца. Но поради редица исторически създали се причини съветската власт не е довела докрай работата по реабилитацията и еманципацията на евреите. Бащите ни останаха влиятелни членове на обществото и спомогнаха за разпространяването на идеите на капитализма след идването на Горбачов на власт.

          Затова, според мен, на определен етап от развитието на обществото борбата с еврейството може да се счита за класова наравно с борбата против помещиците и банкерите. Нали евреите са такава наследствена каста, каквито са и помещиците. Човек не избира дали да се роди в семейството на помешчик, дворянин или евреин. В наши дни, когато практически напълно са загинали културата на езика идиш и юдаизмът като религия, кастовата същност на еврейството, за която са писали Маркс и Леон, стана още по-очевидна.

          Норман Финкелщейн привежда думите на американския еврейски писател Филип Рот: “Американското еврейско дете наследява от своите родители не Закона, не езика, не Бога, а психологически отпечатък на следните думи: “Евреите са по-добри от другите”. Това “по-добри от другите” обикновено се изразява в материалния отношение. Действително, американските евреи безкрайно забогатяха и заеха ръководни позиции в американското общество. Но “по-богат” не означава “по-добър”. Нещо повече, преуспяването в бизнеса и в други тъмни дела показва нравствен ущърб, доказва душевно изкривяване. Нормалният човек не притежава качествата, необходими за успех в света на капитализма. За да преуспееш в Содом, трябва да бъдеш човек  с особен характер и на първо място – непоправим егоист и поклонник на Мамон.

          Антон Баумгартен привежда имената на множество “добри евреи”. Той със същия успех би могъл да приведе и имената на мнозина “добри дворяни”, включвайки Ленин и Дзерджински. Марксизмът, за разлика от нацизма, не вярва в биологичната негодност на евреина (или буржоата), но отбелязва неговата социална опасност. В това време, когато дворяните в Русия преминаха през сериозна и болезнена реабилитация (с труд, с намаляване на правата, с ограничение в заеманите длъжности) и престанаха да бъдат отделна класа, потомците на евреите не бяха еманципирани докрай в съответствие с разбирането на Маркс, т.е. не престанаха да бъдат евреи.

          Впрочем, в “списъка на Баумгартен” има доста крайности. Според него, всеки потомък на евреин вече е евреин. В такъв случай в Русия има много милиони евреи  - според Баумгартен. Даже ортодоксалната еврейска линия не смята така, а се ограничава с деца на еврейски жени, неприели християнска вяра. Евреин е този, който 1) счита себе си за евреин и (не “или”) 2) когото другите считат за евреин. При такова реално определение от списъка ще изпаднат и Бродски, и Манделщам, и Кагарлицки, и самият Маркс.

          Победата на капитализма в Русия се превърна в средство за проверка. Ако даден евреин остава беден и не възхвалява победата на богатите, той просто престава да бъде евреин. Ако руснак забогатява чрез финансови спекулации, той става евреин. Между впрочем, ние, жителите на Палестина, виждаме всекидневно богати етнически руснаци, влюбени във всичко еврейско.

          В този анализ няма нищо обидно за потомците на евреи. С грабеж са се занимавали и бароните-разбойници, но потомците им не се срамуват от предците си. Предците на днешните исмаилити са били страшни убийци. Ние не сме длъжни да следваме пътя на предтечите си, още повече че дядовците прекрасно са разбрали порочността на еврейската община и са се опитали да скъсат с нея.

          Евреите-комунисти от 30-те години са разбирали това по-добре от нашите съвременници, защото за тях еврейската община е била до неотдавна позната реалност. Съветвам ви да прочетете книгата на еврейския съветски историк-марксист Саул Боровой, написана от него в средата на 30-те години и издадена неотдавна в Израел. В сборника му “Еврейски хроники от ХVІІ век” Боровой описва еврейското общество в Украйна от времето на Хмелницки*, без да го оправдава, както е обикновено става в наши дни. Върхушката му са едрите арендатори – собственици на недвижими имоти, които дават под наем. Те са изстисквали от селяните шест пъти повече, отколкото са изстисквали помещиците, защото арендаторите не мислят за утрешния ден. До тях се нареждат едрите лихвари и банкери, търговци  и прекупвачи, а по-ниско – подарендатори, управляващи, продавачи, посредници. “По отношение на селяните цялата тази маса от евреи, зависещи от главния евреин-арендатор, са съучастници в престъпленията на панските богаташи”. Значителна прослойка е съставлявало многобройното и разклонено еврейско духовенство, включващо представители на “идеологическите професии”. Те непосредствено са зависели и са били свързани с върхушката на общината.

          Така се е създала еврейската структура, която възкръсна пред очите ни след 1991 год.. Както пчелата инстинктивно строи кошер, така се изгражда и еврейската община с нейните нови богаташи, изкупуващи вестниците и списанията и поддържащи цяла армия от представители на “идеологическите професии”.

          Антон Баумгартен пише: “Ако не беше рухнал Съветският съюз, “Березовски и сега щеше да продължава да изработва математически модели за социалистическата икономика. Гусински щеше да организира производството на прекрасни съветски филми. Чубайс щеше да преподава политикономия на социализма в своя ВУЗ. А Марк Захаров и Ото Лацис щяха да продължават да възпяват труда на съветските хора на сцената и в публицистиката – дори и да правят това през зъби”. Според мен, трагедията от 1991 год. беше обусловена именно от факта, че преди това неработещите модели на социалистическата икономика е създавал именно Березовски. Чубайс е преподавал социализъм, в който не е вярвал, а Захаров и Лацис са разпространявали възгледите на зреещата нова буржоазия.

          Затова и днес, когато евреите се намират в зенита на властта, да припомним една от задачите на социалистите, поставена от Карл Маркс: “Еманципацията на евреите е еманципацията на човечеството от евреите”

 

2002

 

Куба – любов моя

 

          В Монпарнас и Найтсбридж през тази година звучат кубински ритми, в малките кина на Латинския квартал въртят “Буена виста”, Европа пие кубински коктейл “Ел Мохито” (“Комар”), в който се сливат струя лимон и сребърен ром над стъбълце мента, по лавиците на шикозните магазини се появиха пак хаванските пури, а върналите се от отпуска шведи и канадци си показват един на друг карибския загар. Куба се върна в общественото съзнание след няколко години на хладно забвение. Откриха я и руснаците – през последната година руските граждани се опитват и то успешно, да си върнат позициите, загубени при Горбачов и Елцин.

          Хавана си струва да бъде ухажвана като принцеса. Този приказен град се издига край дълбок залив и старинните оръдия на форта на Тримата Мавритански Крале защитават тесния фарватер*. По улиците рядко и без да бързат преминават огромни “кадилаци” и “буици” от 30-40-те години, омекотени от времето, наподобяващи опитомени динозаври – таксита от юрския период. Опитомени и омекотени са и домовете на колониалните плантатори и американските мафиоти, където сега живеят такива хора като нас с вас. Уютна до пълна познаваемост, като любимо изтъркано яке, непарадна, близка като град от младостта ни, Хавана е напълно безопасна. По улиците й можете да се разхождате без страх по всяко време на деня и нощта, трезвен или пиян. Във вечната гражданска война на класите, развиваща се повсеместно на планетата, Куба е останала в ръцете на народа. Пред големите къщи не стоят автоматчици, няма охрана и въоръжена до зъби полиция. Над къщите няма реклами на кока-кола и “макдоналдси” - и въобще няма реклама. Затова Куба е червено флагче на картата на американския генерален щаб и бяло петно в диаграмите на Международния валутен фонд. В Куба няма сбивания, жителите дори не спорят един с друг – не приказка, а фантазия. Това е въплътената мечта на човечеството за приятелство. Както в комунистическото общество на нашите мечти, кубинците, деца на испански заселници и африкански роби, с пълен диапазон в цвета на кожата и разреза на очите, са най-красивите и добри хора на планетата. Съвършената красота на кубинците и кубинките подчертава утопичния характер на кубинския социализъм. Като такива бронзови красавици е изобразявал хората на бъдещето Иван Ефремов. Куба е далече от закоравелия пуританизъм, тук като от извор блика любов – телесна, духовна, поетична и всякаква.

          По улиците на Хавана вървят “на крокодил” държащи се за ръцете малчугани в шорти и с пионерски връзки, хубавинки, измити, радостни. Има цветова кодировка – най-малките в червено и синьо, а младежта от горните класове носи цвят на горчица, забележително изпъкващ на гладката смугла кожа. Момчетата са в ризи и шорти, момиченцата в много къси поли, изпод които се подават неумолимо стройните прекрасни форми на краката. И Пушкин тук нямаше да се оплаква.

          Тъжно е да се помисли, че Куба би могла да стане като нейните латиноамерикански съседи, че вместо да разширяват уменията и знанията си в пионерски кръжоци децата миеха колите на богаташите по улиците, а стройните момичета се отдават не по любов, а за пари. Удивително е как Хавана можа да устои, когато рухнаха Москва, Берлин и Варшава, когато народите на Съветския съюз и Източна Европа се поддадоха на сладката лъжа на задморските гласове. Тогава московските “демократи” поискаха да се прекрати помощта за Куба. Така да се каже, щом Русия прекрати помощта за Куба, ще заживеем като в приказка. Демократите поставяха особено ударение върху “търговските взаимноизгодни отношения” – тоест, на раздялата. Представете си, че Чуйков и Конев пристигат в Ставката искат от Сталин снаряди за обсадения Сталинград, а той им отговаря: “Какво ще получим срещу това?” Куба беше Малката земя, преден пост на социализма в тила на врага. Но на Русия на Елцин не бяха нужни предни постове. И под аплодисментите на Америка Москва затвори крановете.

          Куба се оказа без гориво, а съветската техника – без резервни части. Американската блокада задушаваше острова, нямаше на кого да се продава захарта. Във Вашингтон брояха дните, до падането на Хавана. “Радио Марти”, предаващо от Майами, обещаваше на кубинците щастлив живот, само да капитулират. Оттогава минаха десет години и в Русия успяха да разберат, че няма реална възможност за всички “да живеят като в Швейцария”. Такава възможност може да се даде на някои, но тогава всички останали трябва да останат на суха дажба.

          Кубинците изведнъж разбраха това и решиха да не се поддават на увещанията на американската пропаганда. Те ядяха пържени банани и ориз, имаха вода и светлина само два часа на ден, спряха строежите, но не се предадоха. В такива ситуации елитите на бедните страни обикновено захвърлят бедняците си на произвола на съдбата, предварително ограбвайки хазната. Елитът в Куба – “барбудос” - отбил американската атака на Плайа Хирон през 1962 год., сломил танковите корпуси на южноафриканските расисти  в Ангола - не трепна пред лицето на ядрената заплаха: не заряза народа си, не премина на страната на пиратите. Като голямо семейство, всички кубинци обедняха, но не загубиха достойнството си, не се разделиха на имащи и нямащи. Те останаха бедни, но равни - бедни, но горди. Куба носи своята бедност с достойнство, като Турбини. Това е единствената страна отвъд пределите на Европа и северна Америка, където децата не просят милостиня, където няма бездомни, където на всички е осигурена безплатна медицинска помощ и образование. Тук няма “нови кубинци” с “мерцедеси” – и знаете ли колко е приятно това: цял месец да не виждаш нито една мутра със златна верижка.

          За сегашния световен интерес към Куба има две причини. Едната е практическа. Кубинците решиха да развиват туризма. Белите пясъци, коралите, карибското великолепие на природата тук е в излишък. Туризмът има положителна страна – той носи нужните на страната пари, но има и негативна страна – лесно разлага бедното общество, поражда проституция, просия, спекула. С тази страна на туризма кубинците бяха добре запознати в предреволюционните времена, когато милиони богати американци превърнаха най-красивия остров в света в плаващо казино с бардаци. Урокът от миналото е отчетен – днешните туристи живеят на крайбрежните острови “само за туристи”, където на услугите им са всичко дарове на природата, неограничена храна и пиене. Те отиват в Куба на кубинците в туристически автобуси на екскурзия. Така бе построена невидима прозрачна стена, ограждаща кубинците от туристите, но позволяваща на туристите да видят и да обикнат тази удивителна страна.

          Втората причина е свързана с общата криза на капитализма в света. След падането на социалистическия лагер на Запад победи “глобалният либерализъм”, позволяващ на богатите граждани от “ядрото” (the core: Западна Европа и северна Америка) да изсмукват соковете от останалите страни в света и от собственото си население. Буржоазната демокрация се смени с нов строй – олигархията. За последните 10 години социалното разслояване в света се увеличи многократно. Бунтовете в Сиатъл и Прага, възникването на независими медии в интернет, сгромолясването на борсите и валутите показват, че народите от страните на “ядрото” са се усетили какво става. Ако тази тенденция не се спре, целият свят ще се превърне в елцинска Москва – с бедни просящи старици, тълпи от евтини работници-роби, олигарси и дебеловратите им охранители. Още преди Октомврийската революция Джек Лондон, американски комунист по убеждения, изобразява тази антиутопия в романа “Желязната пета”.

          Идеологическите безпочвени самохвалства на олигарсите утвърждават “неизбежността и безалтернативността на олигархията” като светло бъдеще на (част от) човечеството. За европейците Куба стана – не, не резерват, а социална лаборатория - откъдето лъха духът на равенството и приятелството между хората. В Куба се проверява истинската демокрация – народовластието. Неотдавнашните избори в САЩ и сегашните в Израел показаха, че олигарсите не оставят на народа дори видимост на избор. Близнаците Буш и Гор в Америка и близнаците-генерали в Израел, между които не може да се избира - както нямаше избор и между Брежнев и Черненко - напомниха на хората за истинския избор. Това е изборът между егоизма и братството. Между онези, които искат да отнемат от другите и последното им късче хляб и онези, които искат да го поделят с ближния. Да не се отблъсква слабия от хранилката, да се уважават селянина и поета, да се подлага рамо под общия товар – ето алтернативата на олигархията. Можем да я видим в Куба.

          Куба е общество на равенството, създадено от ония, които не искат да дърпат юргана към себе си. Използвачите, престъпниците и потенциалните олигарси отплаваха за Майами. Обществото, освободило се от човешкия шлак, си поставя напълно нови цели: да не се напъва до затъпяване, да не се заработва повече от нужното, а да се живее човешки още сега. Животът не е потребителство и безцелно пазаруване. Кубинците не са изтощени от работа, те обичат да се събират и разговарят, да танцуват, да пеят и да флиртуват. Техният живот е непрекъснат концерт, където зрителите и артистите не са разделени от рампата.

          Фидел призовава хората да се откажат от надпреварата в потреблението, да не си поставят неизпълними идеали в живота, както в Бевърли-Хилс, а вместо това да се стремят да намалят бремето на труда, да имат повече свободно време за риболов, общуване, за морално усъвършенствуване. Трудно е да си представим Куба без речите на Фидел. Той говори дълго, но ти се иска да говори още. Неговите речи никак не приличат на прочетените от хартийка речи на някои от покойните ни съветски ръководители. Той не само запалва слушателите, но и ги кара да се замислят.

          Според думите на Фидел, съветските хора са сгрешили, приемайки съветите на Международния валутен фонд (МВФ). Всички страни, тръгнали по пътя на МВФ, попадат в капан, снижават темповете на растежа, обогатяват САЩ, пораждат обедняване. Съветите на МВФ са съвети на вълка към овцете. Затова брутният продукт на Русия сега е два пъти по-малък, отколкото през съветските години. Куба, където брутният продукт спадна три пъти  след измяната на Горбачов, се справи с бедата и вече достигна до 76 % от предишното му ниво. “Ако Русия беше тръгнала по нашия път”, твърди Фидел, - “тази най-богата страна с нейните талантливи хора и дарове на природата отдавна щеше да се оправи  и да достигне всеобщо благоденствие.”

          “Световната икономическа система се носи към гибел” – говори той – “и августовският “пуч” в Русия е само първата лястовица на всеобщия колапс. САЩ играят със света с белязаните карти на неосигурения със злато долар на финансовата пирамида от облигации на американската хазна. С тези празни хартийки САЩ изкупуват земята и заводите в целия свят, стават собственици на всичко, създадено от Бога и хората. Когато пирамидата рухне, ще се разрази буря, в сравнение с която кризата от 1929 год. ще изглежда леко вълнение. Куба, която гордо отхвърли всички съвети на МВФ, ще се окаже в по-добро положение от другите страни.” Сборникът от последните речи на Фидел “Кризата на капитализма”, издаден през 2000 год.1, за мен стана най-важната книга на годината. Съветвам да я прочете всеки, който иска да разбере съвременния свят.

Фидел и неговите другари в революцията - като убития в Боливия Команданте Че Гевара - бяха и останаха Исполини на Духа. Те биха могли да възродят света на социализма, който залиня в консервативните ръце на кремълските старци. Куба се държеше – и се държи! - като много добър човек в семейството на народите – нейните лекари лекуваха (лекуват и сега!) болните и спасяваха децата в джунглите на Гватемала и пустините на Намибия, нейните войници пречупиха гръбнака на апартейда - и всичко това напълно безкористно. Куба не спечели даже от освобождаването на Южна Африка, в много отношения – заслуга на кубинското оръжие. И въпреки това в речите на Фидел не може да се чуе и капка горчивина. За него, като за светеца, благото дело е достатъчна награда.

          За мен Куба се оказа пълна неочакваност. В течение на години вездесъщата американска пропаганда  ме убеждаваше, че това е изостанала тоталитарна страна начело със застаряващ диктатор. Реалността се оказа тъкмо обратната. Куба е Ноевият ковчег в света, блъскан от вълните на американския потоп, оазис на надеждата, вярата и любовта. Фидел е моят кандидат за длъжността председател на земното кълбо. Хавана е втората родина на всеки комунист, новата столица на необявения Интернационал, подхванал знамето на Москва.

          Съветниците от “Ню Йорк Таймс” настояват Русия да се съсредоточи върху погасяването на дълговете и върху търговската рентабилност на взаимоотношенията. Техните съвети трябва да се изслушват - и да се прави точно обратното. На земята на Куба се намира уникална станция за следене, позволяваща на Русия да знае всички помисли на американците. Тя няма цена1.

          Куба дори не е Сталинград, а Брестката крепост в световната война за човешко достойнство. В тази война фронтът е отишъл далеко, далеко. Ако Москва се събуди от тежкия мираж на последното десетилетие, то този удивителен остров ще се окаже къде-къде по-важно оръжие от стареещите тежки ракети от класа “земя-земя”.

По отношението към Куба можем да разберем какво бъдеще подготвя за страната си президентът Путин.

 

2001 год.

---

ПРОДЪЛЖЕНИЕ