Господари на словото: американо-израелският тероризъм

Израел Шамир

---

Последните слънчеви дни

(Доклад, прочетен в Тронхайм, Норвегия)

 

          В други, по-добри дни, бих се възползувал от случая да побъбря от душа с вас, приятните на моето сърце северяни. Пък и може ли да се измисли по-подходящ за това случай от представянето на моята книга в превод на старонорвежки? Бъбрив жител на Яфа, аз бих изтъкал пред вас словесно, многоцветно платно от безкрайни нишки, съединяващи Святата земя със страните на Севера – от викингите до преговорите в Осло. Древните норвежци, вашите предци, викинги или варяги, са служели в личната гвардия  на византийските императори и са считали да свой дълг да отидат на поклонничество в Йерусалим, който са наричали Йорсала. От Йерусалим се запътвали към река Йордан, кръщавали са се в хладните й струи и са отплавали в търсене на нови приключения. Един от тия варязи е бил крал Харалд Хардрада*, зет на Ярослав Киевски. Той достига до Йерусалим, но пренебрегва водите на Йордан. Затова е бил сразен на Стамфордския мост по време на неуспелия опит за овладяване на Англия.

          В Палестина и досега се почита св. Улаф, ваш крал и национален светец, последният общ светец за православните и латиняните, погребан на няколко крачки от тук, в храма на Нидарос. През миналата седмица видях във Витлеемската базилика на Рождество палестинска селянка, която се молеше пред средновековната восъчна икона на св. Улаф. Може би нейните молитви пазят Норвегия, докато в същото време норвежките доброволци от ISM**  спасяват дома й.

          В други, по-добри дни, бих ви разказал цялата история за живота на моя свят предшественик равина Якобсон, който напуска бащиния си дом в Тивериада на брега на Галилейското море и отплува за Трондхайм, този духовен център на Севера, за да създаде еврейска община в Норвегия. Бих ви разказал за всичките ми роднини в Норвегия и Швеция и за скитането ми по вашата земя на дървените черкви, огнения шнапс и дълбоките фиорди. Но сега живеем в трудни и жестоки дни и тези разкази ще трябва да почакат.

          Още вчера бих могъл да ви кажа: “Сега Святата земя преживява най-горчивите си времена за този век. Убиват синовете й. Разрушават селата й. Селяните й страдат в лагерите за бежанци Дженин и Дефайше и в концентрационните лагери Ансара и Кециот. Стотици от децата й са убити – и продължават да бъдат хладнокръвно убивани от израелските снайперисти! - хиляди маслинови дървета са изкоренени, пресъхнали са бистрите й извори…”

          Може би вчера това би ви трогнало, а може би и не. “Убиват палестинци – ще кажете вие. – Какво ново има в това? Хората навсякъде се убиват един друг -  от Тимор до Бразилия, от Босна до Руанда. Съжаляваме… А и защо трябва да ни вълнува точно Палестина?” Трябва да призная, че до вчера първи бих признал наличие на някакъв смисъл в тази груба неотзивчивост. Чак до вчера само шепа предани на правото дело мъже и жени, членове на палестинските групи, носеха в пустинята факела му. Но сега положението се измени. Слушат ни милиони. И в този момент, когато споделям мислите си с вас тук, Ноам Чомски говори пред хиляди хора в Гьотеборг, в южна Швеция, само на няколко стотин мили оттук.

          Какво, собствено казано, се измени от вчерашния до сегашния ден? Запомнете тези чудесни есенни дни, когато листата над тъмносините води на вашите езера се наливат с пурпур и злато и кристално-прозрачният въздух обтича снежните шапки на назъбените ви върхове – тези дни могат да се окажат последните ясни дни в продължение на много години занапред. Извършва се подготовка за Световна война - война, която започва в Палестина. Повтаря се август 1914 год., повтаря се навечерието на Великата Отечествена война. Първата световна война започна на Балканите, в Босна. Ако през август 1914 год. бихте казали на някой французин, че приятелите му ще загинат заради Босна, той щеше да ви се изсмее. Но само няколко месеца след изстрела в Сараево цветът на френската младеж беше избит при Вердюн. Сега се повтаря 1914 год. -. сега се повтаря 1939 год.!

          Както и през 1939 год., виждаме воля, стремяща се към преразпределяне на света. Речите на Джордж Буш силно напомнят речите на тогавашния германски канцлер. Но кой пише тия речи? Кой тласка към война? Монополите, търговците на нефт и оръжие - или други, идеологически кръгове? Подпалваческата реч на Буш за “оста на злото”* беше написана от циониста Дейвид Фрум, специализирал се преди това в борбата против “антисемитизма”. Друг ционист, Уолфовиц (Paul Wolfovitz), фактически стои начело на въоръжените сили на САЩ. Водещият ционистки мислител Норман Подгорец (Norman Podhoretz от Института Хъдсън, член на Съвета по външна политика на САЩ) призовава към война в същото време, когато адвокатът-ционист Алан Дершовиц (Alan Dershowitz, политик, преподавател в Харвард) пропагандира мъченията като най-верен път към истината.

          Нека внимателно да разгледаме плановете на САЩ. Наскоро получихме възможност да разберем какво подготвят те. САЩ планират да унищожат Ирак, да нахлуят в Сирия, да разчленят Саудитска Арабия на няколко части, да отделят от нея нефтените полета, да ги предадат в ръцете на Израел  и да се разправят с Египет. Тази новина ни разказа кротко представителят на еврейското лоби Лорън Муравец, доведен в Пентагона от кадровия ционист Ричард Пърл (Richard Perle), председател на Комитета за отбрана на САЩ.

          Пърл, този “ястреб”, приятел на Шарон и, според слуховете, агент на Израел, призовава към завземане на арабските петролни полета, предаване на Мека и Медина под властта на хашемитите1 и конфискация на саудитската собственост. Той е представител на гласовете на много евреи от САЩ. Йона Голдберг, наблюдател на престижния “Джуиш уърлд ревю”, заявява: “Багдад трябва да се унищожи. Америка трябва да започне война срещу Ирак - без значение колко мирни жители ще загинат, било то араби или американци”**. В “Лос Анджелис Таймс” професор Дейвид Пърлмутър се изразява още по-открито: “Аз мечтая, о, ако бе станало! О, ако през 1948, 1956, 1967 и 1973 Израел беше следвал пътя на Третия Райх! Тогава днес евреите, а не шейховете щяха да владеят нефта в Персийския залив!”. Безкрайните съкращения на “аналитични центрове” и институти, свързани с мощната еврейска общност в САЩ се сплитат в гъста паяжина около Пентагона и Белия дом. Тъкмо те са движещата сила на новия “Дранг нах Остен” на президента Буш.

          Да погледнем истината в очите: еврейските елити на САЩ тласкат тази страна към Армагедон* - към това, което в норвежката традиция се нарича Рагнарьок, Здрача на Боговете - за да се постави еврейската държава начело на света. Това е план на безумни мегаломани, страдащи от мания за величие. Но те контролират единствената свръхдържава и нейния атомен плацдарм в Близкия Изток.

          “О, не – ще кажете вие, - ние познаваме евреите, това е прекрасен, умен, мирен и приятен народ. Тук има някаква грешка”. Позволете ми да ви напомня разказа на американския писател от ХІХ столетие Едгар По за Германия от неговото време.

          Той описва немците като послушни и мирни хора, които обичат да отглеждат зеле, да свирят на пиано, да изработват часовници, да пушат лула и да философстват. Дума по дума такава картина намираме и у Марк Твен в неговите очерци за пътешествията му из Германия. Навярно тази картина е отговаряла на действителността. През 1916 год., по време на германската окупация на Минск, немски офицер е бил свидетел на сватбата на моите дядо и баба. Когато след 25 години те решават да бягат от настъпващата немска армия, еврейските им съседи им се надсмиват: “Попаднали сте на въдицата на болшевишката пропаганда, няма никаква причина за бягство, немците са прекрасни мирни хора и най-добри приятели на евреите”. Въпреки това, дядо и баба си плюли на петите и се спасяват от смъртта  в ръцете на айнзацкомандите, от немците, които вече не се интересували само от лули и зеле...

          Хората се променят. И ако мирните немци са могли за известно време да станат движещ се ужас за целия свят, такива могат да станат и евреите. Иска ми се да вярвам, че както немците се връщат към нормален живот след войната, същото ще стане и с евреите, но - докато от Израел лъха расистка зараза - не мисля, че това ще се случи от само себе си. По пътя към летище “Бен Гурион” купих брой на “Хаарец”, главния ни либерален вестник. Там имаше диспут между началника на Генералния ни щаб Буки Аялон и бившия премиер-министър от лейбъристите Ехуд Барак. Аялон сравняваше палестинците с раков тумор. Вице-президентът на Социалистическия интернационал Барак категорично не се съгласяваше с него. Той заявяваше, че те повече наподобяват вирус.

          Израелският расизъм се разпространява сред еврейските общини с бързината на горски пожар. Като се вземе предвид, че евреите съставляват влиятелна част от елита на САЩ и в по-малка степен от европейските елити, те предават тази болест и на останалите. От вестниците и телевизията се проповядва расизъм, омраза към мюсюлманите, немците, французите и всички останали.

          Възродената в Израел племенна омраза към “гоя”** в Америка се изля в проповед на презрение към обикновения редови бял работник, към “червеноликия” и към негъра, който “трябва да си знае мястото”. Мястото им е в редовете на армията, готова да унищожи техните братя, чуждите “червенолики” и “чернокожи”.

          В скандинавската митология злобният и коварен Локи измамил добрия, но сляп Хьод и го накарал да убие брат си, светлия Балдр – този северен образ на Христос. Сега Локи отново се опитва да предизвика братоубийствена война. Наш дълг и наше право е да отхвърлим съветите на Локи и да спрем Рагнарьок. А това не може да се направи, ако обърнем гръб на Палестина.

          В течение на много години повтарям: Палестина/Израел трябва да стане демократична държава, в която евреите и палестинците да живеят щастливо като равни. “Но такава една  демократичната държава няма да бъде еврейска” – ще ми възразят. “И слава Богу, че няма” – ще отговоря аз. Еврейската държава е толкова отвратителна, колкото и арийската. Без еврейската държава евреите на САЩ и другите страни ще се върнат към нормален живот, ще забравят злокобните си сънища за господство над света и ще станат законопослушни граждани на своите страни.

          Досега само нашите забележителни другари, приятелите на Палестина, подкрепят тази идея. Сега тя става необходима не само заради палестинците, този мъжествен и трудолюбив народ, но и заради всички нас, заради мира на земята. Има израелци, които биха искали да живеят в мир със своите палестински съседи, в съдружество с черквите и джамиите, но ние не сме в състояние да противостоим на външните сили, поддържащи злобния Шарон и коварния Перес. Добрите израелци и палестинските им съюзници не могат да победят дотогава, докато линиите на снабдяване на противника им не бъдат прерязани.

Разказват, че могъщият Тор дошъл в Утгард да се похвали с юначеството си. Боговете на Утгард му предложили за изпие Златния рог до дъно. Тор пил и пил, но рогът оставал пълен. И нищо чудно: той бил свързан с кладенец. Тор издържа изпитанието и изпива рога до дъно, когато прекъсва тази връзка. Ако вие, народите на Европа, блокирате външната поддръжка за Израел, то ние, израелци и палестинци, ще можем да изменим положението на нещата и да донесем равенство в Палестина и Израел.

          Демонтажът на еврейската държава, превръщането й в държава за всички нейни граждани ще стане важен момент в развитието на човечеството. Вместо да бъде опитен полигон на глобализацията, Святата земя ще стане идеал на интеграцията. Завоевателите и коренните жители ще се слеят в едно, както това са направили вашите предци, норманите, в Източна Англия, Сицилия и Нормандия, както децата на кръстоносците от Прованс са станали палестинци в хълмистите села на Синджил и Джифна. Тогава евреите в другите страни отново ще станат благословение за съседите си, какъвто беше моят свят предшественик във вашия чудесен катедрален град.

 

2002 год.

Източният експрес

 

          Подобно на четирите конника на Апокалипсиса*, неизвестни камикадзета устремиха своите въздушни коне срещу двата главни символа на американското световно господство  - Уол-Стрийт и Пентагона. Конниците изчезнаха в огън и дим и ние и досега не знаем кои бяха тези хора. Кой беше пилотът-смъртник? Можеше да бъде всеки: американски националист, американски комунист, американски християнски фундаменталист, американски анархист; всеки, който отхвърля божествените близнаци: долара и F-16, който мрази борсата и интервенциите, който мечтае за Америка на американците, който не желае да поддържа стремежа към световно господство. Може да бъде коренен американец, отвръщащ за продадения за бутилка “огнена вода” Манхатан или афро-американец, с когото не са се разплатили за стоте години робство и унижения.

          Откъде дойдоха камикадзетата? Откъдето щете: нали Уол-Стрийт и Пентагонът са погубили множество животи по цялото земно кълбо. Немците могат да си припомнят Холокоста над Дрезден, стотиците хиляди бежанци, кремирани от Военно-въздушните сили на САЩ. Японците няма да забравят ядрения Холокост над Хирошима и Нагазаки. Целият арабски свят страда от пълзящия Холокост над Ирак и Палестина. Руснаците и източноевропейците чувствуват, че смазването на Белград е отмъстено - донякъде. Латиноамериканците мислят за нахлуванията на САЩ в Панама и Гренада, за разрушената Никарагуа и отровената с дефолианти Колумбия. Азиатците броят своите загинали във Виетнамската война, бомбардировките на Камбоджа, операциите на ЦРУ в Лаос – милионите жертви. Даже проамериканското РТР не можа да се сдържи: “Сега американците започват да разбират какво са чувствували Багдад и Белград”.

          Кой порази Америка? Който щете – на някого банката е отнела дома, някой е бил изгонен от работа и останал безработен, някой е бил обявен за “нечовек” от новата “раса на господарите”. Това биха могли да бъдат руснаци, малайци, индонезийци, мексиканци, пакистанци, конгоанци, бразилци – всички страни, чиято икономика е разрушена от Уол-Стрийт и Пентагона. Това е могъл да извърши всеки от тях. Блестящият Бодриар беше прав: не самите ние нанесохме удара, но го нанесоха от наше име и за наша радост. Затова личността на камикадзетата съвсем няма значение, за разлика от дълбокия и явен символизъм на дръзката атака. Можем само да гадаем за третата мишена: Холивуд? Телевизията? Офисът на “Ню Йорк Таймс”? Така разгадават иконографията на изтрития ъгъл на древна икона.

          Тяхната личност няма значение и по друга причина: американо-израелската еврейска върхушка вече е решила – това са арабите. Очаквахме, че след провала си в Оклахома* - там обвиниха палестинците, докато накрая не се спряха на Тимоти Макуей - този път няма да бързат с изводите. Но моите съотечественици, израелските политици са нетърпелив народ. Пламъците в Манхатан** още не са изгаснали, а те вече се юрнаха да реализират политически печалби. Ехуд Барак се появи в етера на “Би-би-си” и на третата минута без заобикалки произнесе “Арафат”. (Господи, ако Арафат можеше да извърши подобно нещо, Израел би бил предмет за изучаване от историците!). В “Си-ен-ен” близнакът му Биби Нетаняху приписа вината на арабите, мюсюлманите и палестинците. Шимон Перес, старият изсъхнал магьосник, се обяви против самоубийството с вид на психиатър, напомняйки на слушателите за палестинските камикадзета. Изглеждаше разтревожен: трудно е да се поробят хора, които не се боят да умират. Старият убиец на жителите на Кана*** даже се позоваваше на Евангелието. Броят на израелците в ефира достигна точката на насищането: те клеветяха – подстрекаваха - размахваха списък с желанията си в бледото като тебешир лице на Америка: “Разрушете Иран! И Ирак! И Либия!”

          Първите денонощия на най-голямо внимание бяха използувани от израелската пропаганда стопроцентово. Не беше известен нито един факт, но расистката антиарабаска и антиислямска необоснована клевета гърмеше от всички монитори по света. Ние, евреите, с пълно основание възразяваме срещу споменаването на еврейския произход на престъпника, а и на просто лошия човек, но не сме против да се хулят цели народи и религиозни вероизповедания. Доброжелателният американски активист Джеймс Джордан ни предупреждаваше: “Не трябва необосновано да се обвиняват “евреите”, това напълно дискредитира и лишава от влияние вашата организация”. Без съмнение, той беше прав. Но защо потокът от “необосновани обвинения” срещу “арабите” “не дискредитира напълно и не лишава от влияние” еврейските организации и пресата? Очевидно, тъкмо еврейската върхушка има право да решава кой да бъде “лишен от влияние” в САЩ и кой не.

          Тъй като няма никакви явни улики против палестинците, израелците извличат всичко възможно от сцените на всенародно ликуване, заснети в Източен Йерусалим. Това е недобросъвестно: нали не на смъртта на американците се радват палестинците, а на падането на омразния символ. Когато руският народ узна за падането на Берлин, той ликуваше, но не защото са загинали хиляди немци. А и американците възторжено посрещнаха бомбардировката на Багдад не защото им беше приятен мирисът на изгоряла човешка плът. Не само палестинците ликуваха, узнавайки за този удар по символиката на американския империализъм - по целия свят се разлюля радостна вълна на ликуване, но не заради броя на мирните жертви.

В “Убийство в Ориент-експреса” на Агата Кристи любимият й детектив Еркюл Поаро се сблъсква с необикновено препятствие: всички пасажери в спалния вагон имаха своите основания да желаят смъртта на противния възрастен джентълмен. Скъпи мои американски приятели, вашите лидери поставиха страната ви в положението на този джентълмен.

          От това израелците изстискаха всичко, което можаха. Под шума на глъчката те убиха две десетки палестинци - между тях няколко деца и бебета - разрушиха пет къщи на “гои” в Йерусалим, въведоха танкове в автономните Йерихон и Джанин. По израелската телевизия репортажите за нападението над Ню Йорк  граничеха със злорадното “Ние ви казвахме”. Биби Нетаняху от глупост изтърси, че терористичният акт “ни е полезен”. Защо? Това ще засили американската подкрепа за Израел.

          Атаката на камикадзетата може да доведе именно до това. САЩ могат да започнат нов кръг от насилие в отношенията си с “Третия свят”. Ще се завихри отмъщение след отмъщение, докато една от враждуващите страни  не изчезне от ядрен взрив, а с нея и цялата планета. Президентът Буш, изглежда, предпочита такъв път. Той обяви война на враговете на САЩ и на Израел. Буш дори не разбра, че Америка е започнала войната преди много години, само че сега тази война на САЩ се върна към своя източник. Юмручното право на САЩ е омръзнало на толкова много хора, че може да се каже с увереност: обратното броене за следващия терористичен акт е започнало.

          Но има и друг вариант. САЩ могат да приемат болезнения удар по Уол-Стрийт и Пентагон като последен призив за разкаяние. Те трябва да сменят съветниците си и отново да построят отношенията си със света въз основа на равенството. Възможно е да си наложи да ограничи влиянието на еврейския елит върху Уол-Стрийт и средствата за масова информация, както и да прекрати подкрепата на режима на апартейд в Израел. Нали на карта е поставен и религиозният избор между вехтозаветната идея за мъст с нейното “око за око” и християнския идеал за любов към врага.

          Америка отново би могла да стане всеобща любимка - ако се върне при своите източници: едноетажната, малко провинциална Америка на Уолт Уитман и Томас Едисон, Хенри Торо и Ейб Линколн.

 

2001 год.

 

         

Куала Лумпур. Красив, модерен град в самото сърце на тропиците – столица на гостоприемните малайзийци. Тук бе свикана конференция, посветена на терора,

                      на която се стекоха министрите на външните работи на ислямските държави.

                      Посетих тази конференция като наблюдател. На нея не беше засегната една

                      твърде важна тема, а именно:

 

НЛО и ислямският терор

 

          “Марсианци похитиха жена ми”. О, това любимо, често срещащо се през 50-те години заглавие, когато материята още не бе в състояние да преодолява сегашните разстояния и журналистите бяха принудени да се ограничават с историите за “летящи чинии”...  Минаха години, правдивостта на тези “гиганти на мисълта” не се увеличи, затова пък качествено нарасна злобата им. Милиони вестникарски страници, милиарди телевизионни кадри и квадрилиони думи се изразходват ежедневно, само за да набият в главите ни недоказаното твърдение: “Ислямският терор е най-страшният бич за човечеството”. Няма нищо за учудване, господа министри, в това, че вашите защитни рефлекси надделяха над здравия смисъл и вие се опитвате да оправдаете, осъдите и обясните ислямския терор с израелския апартейд, блокадата на Ирак и пълзящата колонизация на Саудитска Арабия. Опитвате се да привеждате “тежки доводи”, но като професионалист в областта на т.н. “пиар”* мога да ви уверя: при желание могат да се намерят аргументи в полза на абсолютно всякаква теория.

          В бъркотията на обясненията вие забравяте да си зададете първия въпрос на учения: а имало ли е момче? Съществува ли феноменът “ислямски терор”? Разбира се, казвате вие, нали средствата за масова информация ни убеждават в това. И за вас това “доказателство” е достатъчно? През ХVІІІ век добрите хора от местността Салем (Нова Англия) организират кръстоносен поход против т.н. вещици. Съмняващият се във връзката на жените с дявола се е считал за чудак, за човек извън обществото и дори за слуга на Сатаната. От векове е битувал митът за евреите, пиещи кръвта на християнски бебета за Пасха. На тази тема са публикувани стотици книги и статии. В Англия и досега се почита святото момче, може би измъчвано от кръвожадните юдеи.

          Обаче днес не вярваме в тия глупави предразсъдъци. Време е да отхвърлим най-новата кървава клевета, да прекратим съвременния лов на вещици и да се откажем от измишльотината “ислямски терор”. Според мен, ислямският терор съществува в същата степен както и световният еврейски заговор и “жълтата опасност”. Да, съществуват разпръснати по никакъв начин несвързани помежду си партизански движения: ЕТА в Страната на баските, “Хизбола” в Южен Ливан, сепаратистки групировки в Корсика и на остров Минданао (Южните Филипини), в Ирландия и Колумбия, “Тигрите за освобождение Тамил-Илама” в Шри Ланка, УНИТА в Ангола и ХАМАС в Палестина. Но няма никаква причина да им се приписва единна идеология и да се обединяват в някаква световна “ислямска терористична мрежа”.

          Жителите на Южен Ливан, Филипините, Корсика, Страната на баските и Палестина имат законни основания за своето недоволство и то няма нищо общо с религията. По същия начин войната между Ирак и Иран би могла да се представи като война между сунизма и шиизма**, но ние знаем, че религиозният фактор не е играл съществена роля при вземането на решения от иранските лидери и Садам Хюсеин.

          Няма нито една ислямска терористична организация, бореща се за победата на исляма на своята територия. Преди разрушаването на Съветския съюз и кризата на комунизма палестинците предпочитаха да използуват лява идеология в борбата с агресора. Сред палестинските военни лидери достойно място заемаше християнина Жорж Хабаш. ХАМАС бе единствената организация, разрешена от властите на ционисткия апартейд, докато в същото време нерелигиозния ФАТАХ беше ритнат в нелегалност. По такъв начин израелските окупатори натикаха угнетените палестинци в обятията на уж религиозния ХАМАС.

          Партизаните на “Хизбола” се сражават срещу американско-израелската окупация, а не за установяване на “ислямски ред”. Повече от всичко те напомнят Ирландската републиканска армия, засега неуличена в принадлежност към ислямистите.

          Може би “мюсюлманските терористи” се отличават по своите методи? Определено не. ИРА е вдигала във въздуха британските кръчми много преди ХАМАС да се добере до тел-авивските кафенета. Тамилските “Тигри”, неислямски бойци, подготвени от израелския Мосад, са световен лидер като бомбаджии-камикадзета. И така, няма основание да се вярва  в съществуването на “ислямски терор”. Изведнъж настъпва 11 септември - и президентът на САЩ, Джордж Буш открива “световен ислямски заговор”, на “Ал-Кайда”!

          Истинските виновници за катастрофата все още са ни неизвестни. Намирането на целички паспорти  на терористите наред до рухналия небостъргач може да се счита за най-грандиозното чудо на всички времена, в сравнение с което помръква чудесното спасение на Данаил* и другарите му в огнената пещ. Древната вавилонска пещ навярно не е развивала температурата на горящо реактивно гориво. Инструкциите за пилоти на арабски език в багажника на небрежно паркираната кола, непретенциозните видеокасети и другите “находки“са смехотворни. Затворниците от Афганистан от 2002 год. бързо са отдалечени от любопитни очи в недосегаемото чистилище Гуантанамо, за да се скрие най-голямата тайна на тези хора: пълната им непричастност към атаката.

          От друга страна се натрупват факти, свидетелствуващи за възможна израелска следа. Точно когато “боингите” с т.н. “терористи” на борда са летели към целта, израелците, намиращи се в Манхатан, получават съобщения с предупреждения (по израелската мрежа INIGO). Всички служби за сигурност на летищата, използувани от терористите, са сътрудничели с израелската фирма ICTS. Някои финансови компании са сключили фючерсни** сделки с акции на застрахователни компании за гигантски суми.

          Израел използува събитията от 11 септември във всичките им аспекти. Клането в палестинските лагери бе представено като “война с терора”. Ислямските съседи  на Израел изпаднаха във вцепенение пред лицето на американската ярост. Разрушаването на Афганистан повдигна прага на чувствителността на обществото и израелското нахлуване в палестинския град Джанин*** се оказа възможно. Навярно тези факти са недостатъчни  за обвинителна присъда, но това може да се каже и за предполагаемата вина на “Ал-Кайда”.

          И така, няма никакъв ”ислямски терор”, има само израелско-американски терор срещу света на исляма. Вие не грешихте, но станахте жертва на чужд грях. Затова, когато президентът на САЩ и неговите вестникари  ви попитат: “Какви мерки вземате против ислямския терор?”, ви съветвам, господа министри, да отговорите – както евреите обичат да правят -  на въпроса с въпрос: “КАКЪВ ТЕРОР?”

 

Април 2002 год.

 

Вземай парите и бягай!

 

І

          Пътешествията разширяват хоризонтите на съзнанието. Забележително е да странствуваш по тази прекрасна Земя, от Франция в Норвегия, от Китай в Русия, от Африка в Латинска Америка, наслаждавайки се на разнообразието на тяхната природа и гостоприемството на жителите им - професията на репортьора дава шанс да се види света. Но едно странно  и неприятно усещане не ви дава мира. То може да се появи у вас в Марсилия, когато се разхождате близо до вътрешното пристанище или в рибарското градче Ориенте в провинция Бретан, в Гватемала или Никарагуа, в Милано – столицата на италианската мода; в Неапол или в Шанхай, в Архангелск или в центъра на Китай, в Берлин или в Хамбург, в Токио или Багдад, в Манила или Хавана. Изведнъж забелязвате, че между всички тези екзотични ъгълчета на нашата планета има нещо общо: върху тях са хвърляли бомби англичаните и американците. Тези момчета ще се доберат до всички! Днес бомбардират Афганистан, утре малка почивка - и отново напред и с песен на уста пак ще се заловят да бомбардират някого.

          Причината всеки път е конкретна. Те бомбардират упоритите китайци, защото не са искали да купуват опиум, колумбийците – защото са им продавали кокаин, руснаците и виетнамците – защото са комунисти, камбоджанците – защото са съседи на виетнамците, немците и французите – защото били обидили евреите, Ирак – заради нефтодоларите, а Судан – по погрешка.

          Тези дни “Вашингтон пост” ни позволи да погледнем в бойните планове на следващата компания[1]. Управниците на Съединените щати (истинските управници, а не лапни-шараните от Белия дом) взеха решение: отначало да се унищожи Ирак, след това да се разправят със Саудитска Арабия, а за десерт си оставиха Египет. Планът беше връчен на Пентагона от експерт с фамилия Муравец, а го донесе в Министерството на отбраната един от водещите кукловоди, председателят на Подкомитета по отбранителна политика на Комитета за национална отбрана Ричард Н. Пърл. Този еврейски националист и “ястреб”, приятел на Шарон и вероятно израелски агент, е един от авторите на плана за предстоящото завземане на саудитските петролни находища, предаването на Мека и Медина  под контрола на Йордания и конфискуването на саудитските активи.

          Саудитците изразиха изумлението си и американските наблюдатели се опитаха да превърнат всичко в шега[2]. Действително, има над какво да се смеем. Пърл и Муравец режат направо: “Арабският свят е известен със своята войнственост”. Такива характеристики от устата на убедените последователи и поддръжници на юдейско-американския култ, видимо най-милитаристичния и най-кръвожадния от времето на Чингисхан, могат да ви причинят колики. Риторичният въпрос на автора на плана “А какво са дали арабите на света?” ми напомня за един отдал се на кражба банкер, който избяга от френската полиция и се скри в Израел, подкупи избирателите и попадна в Кнесета и на иврита си на нов имигрант зададе на премиера Ицхак Рабин знаменития въпрос: “А Вие какво направихте за държавата Израел?”  Това се припомня като една от най-добрите израелски шеги[3].

          Но това не ме изуми и не ми беше забавно. Желанието за грабене и убиване на арабите често се коментира в еврейските кръгове, но за реализацията му възникнаха трудности. Палестинската собственост много отдавна е конфискувана, къщите и земята на палестинците три пъти са препродадени. Избиването на араби може да е угодно на отмъстителния бог, но вече не носи печалба. Нетърпеливите жадни алчници, свикнали с борсовите темпове на растеж, не могат да чакат, докато Шарон изстиска останките от богатството на последните палестинци.

          Ето защо Ирак им се струва привлекателна цел за масови убийства и грабеж и уважаваният еврейски наблюдател Йона Голдберг1 възкликва: “Багдад трябва да се унищожи. Америка трябва да започне война даже в случай, че ще загиват мирни жители – било то араби или американци”. Естествено, животът на гоя, както и смъртта му, не си струва обсъждането, но каква е плячката от бомбардировката на Ирак?

          Съкровищата на Арабския полуостров, намиращи се в границите на досегаемост на танковете “Меркава”, отдавна примамват евреите. Това изкушение прекрасно е описал в “Лос Анджелис Таймс” еврейският американски професор Дейвид Д. Пърлмутер2: “О, ако през 1948, 1956, 1967 или 1973 Израел следваше пътя на Третия райх! Тогава сега евреите, а не шейховете щяха да владели нефта на Персийския залив!”.

          Изглежда странно, че американският професор е недоволен от положението на нещата със саудитския нефт, намиращ се в американски ръце. Но средният американски евреин много по-високо цени своята връзка  с еврейския народ, отколкото с Америка. Остроумният Джо Собран отбелязва: “Някога американските евреи възприемаха като антисемитски забележките за “двойната лоялност”, но днес... за “двойната им лоялност” от преди може само да се мечтае предвид сегашната им фанатичната преданост към интересите на “своя народ”.

И ето, че с надежда да се прокара в живота мечтата на доктор Пърлмутър в едно се сливат еврейските гласове на целия хор – от крайно дясноекстремистки до “левите”. Докато Ричард Пърл озвучава позицията на крайно десните, Джъстин Раймондо обръща внимание на бившия  ляв активист Дейвид Боровиц, “приканващ към тотална война против арабския свят”, и на Стивън Шварц, екс-троцкист, който става основен теоретик на школата “Ер Риад – Империя на злото”. Даже троцкистът и антиционистът Лени Бренер, от чието златно перо и бодър стил искрено се възхищавам, се присъедини към американската военщина и призова към “феминистки кръстоносен поход” срещу Саудитска Арабия.

          Еврейските средства за масова информация се стараят всячески да поощряват и усилват гласовете на своите единомишленици, а мненията на опонентите обикновено просто не се вземат под внимание. Вестник “Ю Ес Ей тудей” (принадлежащ на шефа на Обединените еврейски организации Морт Цукерман) съобщи, че Макс Зингер (еврейски аналитик, основател на консервативния Хъдзънов институт, който никога не е бил в Саудитска Арабия, но често е посещавал Израел) е предложил на Пентагона да демонтира това кралство. Досега не се е появила “арабско-американска” статия да се демонтира и държавата Израел (за равновесие). Видимо организираното еврейство  твърдо е взело Саудитска Арабия на мушката на мощното си оръжие – средствата за масова информация.

Нека да разгледаме заедно сложните въпроси: първо, защо някои американци (между тях и евреи) искат да унищожат Саудитска Арабия – верен съюзник на САЩ, известен със своята умереност в регионален контекст? И второ, какво може да се направи с това?

 

ІІ. КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?

          Оптимистите твърдят, че приказките за демонтаж на Саудитска Арабия е само психологическа война, средство за натиск върху саудитците. Причината за такъв натиск вероятно е заинтересуваността на американските нефтени корпорации от покорността на арабите, за да могат да продължат договорите с тях при изгодни условия. От друга страна, на американските военни ще са необходими саудитските летища за нанасяне на удари по Ирак, а в последно време арабите нещо не изглеждат достатъчно раболепни.

          Все пак не съм уверен, че това са празни заплахи. Живеем във време на ускоряващо се падане на долара1, когато самото съществуване на американските финансови пирамиди може да се окаже под заплаха. Този процес започна през август 2001, по всяка вероятност стана причина за 11 септември (отчаян опит да се задържи сгромолясването на пазарите) и продължава досега, набирайки скорост, подобно на снежна лавина. Саудитците имат твърде много доларови резерви. Изземването (“замразяването”) на валутните им активи може би ще забави падането, тъй като много трилиони долари ще изчезнат от пазара. Паричната инжекция обикновено довежда до инфлация, когато изпаряването на излишната парична маса предизвиква дефлационни процеси, от което следва, че в нашия случай ще укрепи позициите на долара. С други думи, за Уол-стрийт има смисъл да замрази саудитските активи, както това стана с Иран и Ирак.

          Саудитските управници може би още имат време да се спасят, ако се възползуват от съвета на Уди Алан: “Вземай парите и бягай”. Те трябва да излязат от зоната на доларовото срутване, превеждайки средствата си в евро, йени или злато. Забележителната идея за “златен ислямски динар”, принадлежаща на мъдрия малайзийски премиер доктор Махатир**, трябва да се осъществи незабавно. Саудитците могат да се научат на много неща от доктор Махатир, който превърна своята някога изостанала родина, живееща за сметка на нефта и каучука, в преуспяваща страна на националното единство и стабилната икономика. На Малайзия се удаде да реши задача по-чиста от квадратурата на кръга: имигрантите са напълно интегрирани  в обществения живот, имат равни права и в същото време не представляват заплаха за коренните жители. Малайзия успешно развива високите технологии, участвува в хуманитарни акции, всестранно укрепва благосъстоянието на своите жители; тук не се виждат бедни и нуждаещи се. Малайзия не зависи от САЩ, не предоставя територията си за американски военни бази, не инвестира свои средства в американската икономика, но при това запазва коректни отношения с Вашингтон. Наистина, Джордж Сорос преполови малайзийската хазна, но от това второ мощно еврейско оръжие не можа да се опази и Англия. Следвайки пътя на Малайзия, арабското кралство ще намали степента на своята уязвимост.

          Но, уви, това ни най-малко няма да намали желанието на евреите да завладеят арабския петрол. Организираното еврейство видимо ще остане враждебно към Ер Риад. Разбира се, саудитските лидери съзнават опасността, но невярно интерпретират контекста й. Те взеха за чиста монета фалшивата тридоларова банкнота “на стремящия се към мир Израел”. Затова принц Абдала се опита да съблазни Израел със своя мирен план. Затова Саудитската армия се ограничава със символична подкрепа на палестинските дела. Американските съветници на саудитските лидери ги убеждават, че Израел няма да настоява за ликвидирането на Саудитска Арабия, ако тя се въздържа от вмешателство на страната на палестинците.

          Уви, саудитците трябва да осъзнаят неприятната реалност. Израел вече не е мъничка близкоизточна страна. Това е предният ешелон на новата интернационална агресия, чиято стратегическа цел е еврейското доминиране. Поради това ще се намерят множество добри причини за унищожаване на Саудитска Арабия. Ето някои от тях:

          - Тази процъфтяваща и добре въоръжена страна трябва да бъде поставена на колене преди Израел да завземе и разруши прекрасните древни джамии на Йерусалим.

          - Саудитците имат твърде много пари, твърде много нефт и твърде малко приятели. Когато Хюсеин завзе Кувейт, американците с всички сили бомбардираха Ирак, възстановявайки там режима на кувейтския емир. Обаче ако Израел завземе саудитските нефтени находища, САЩ едва ли ще повторят своя “подвиг”.

           - Виаграта на саудитските пари със сигурност ще оживи омърлушения “Доу-Джонс”.

          И в допълнение еврейството се облажава със сладки мечти за предстоящия реванш за унизителното поражение, нанесено му преди много векове. Мнозинството от еврейските историци на ХІХ и ХХ векове целенасочено въвежда в заблуждение читателите си и - вместо обективно да се ориентира в реалната еврейска история - създава идеализирана картина на отдавна протеклото минало. Тая картина се състои от стари обиди, съмнителни легенди и неудържимо желание за мъст. Под тяхно влияние расте новото поколение, отровено с отровата на шовинизма и реваншизма. Много евреи станаха жертва на националистическата пропаганда. Дезориентирани и измамени, те горят от желание да поправят някаква митична “историческа грешка”.

          Еврейската държава връща историята назад, отменяйки резултатите от римската победа през 79 година, и сега във въздуха се носи нова идея: да се вземе реванш за поражението на еврейските племена по времето на пророка Мохамед, като се установи контрол над Арабския полуостров. На дневен ред е и ликвидирането на последиците от победата на християнството, главна мечта на възкръсналия дух на еврейския архаизъм.

          Този архаичен дух, носещ война и разрушение на народите, ми напомни Суини Тод, бръснаря-злодей от комедия на ужасите от 1979. Суини Тод, чието “зло и отмъстително божество ще изяде всички нас като банички”, е превръщал клиентите си на кайма, за да отмъсти на обществото.

          Но да се върнем към саудитците. Те трябва, докато не е късно:

          - да изменят отношението си към палестинците и да виждат в тях не бедни роднини, а предна линия в отбраната на кралството. Без палестинците Саудитска Арабия ще падне утре;

          - да вложат много усилия и големи средства в обществените дискусии в САЩ, за което постоянно им напомня по-стария ми приятел и учител Едуард Саид*.

          Необходимо ни е да се борим  срещу възраждането на архаичен дух у евреите и да му противопоставим духа на взаимното разбиране и братството. Не, еврейските идеолози не разбират, че преди много векове ислямът е победил не с огън и меч, а с това, че е привлякъл към себе си древните юдеи, споделящи духовните ценности на новата вяра. Нововъведените в исляма евреи  са се сражавали под зеленото знаме на Пророка от Джермук до Кайро.

          Между евреите на САЩ и Израел  има много забележителни хора и няма причина за конфликт между потомците на Авраам. А неспокойният дух на Суини Тод трябва да бъде върнат в преизподнята.

 

2002 год.

 

Проверка за въшливост

 

          През веселите нощи на Тел-Авив, сред разноцветните гуляйджии от Аленби, в натъпканите до отказ ресторанти, където се оттегля доволната израелска публика, ми се привижда ангел в камуфлажна униформа, изписващ на стената трите думи: “Мене, текел упарсим”. Английско-руският ми речник превежда тези думи по следния начин: “Ние ви проверихме за въшливост и вие не издържахте тази проверка”.

          Черни дни се паднаха на Израел. Черни, защото всички речи, сълзи и жалби на нашите бащи и на нас самите се оказаха толкова истински, колкото три доларова банкнота. През 1968 аз пишех върху стените на моя роден Академгородок: “Долу ръцете от Чехословакия”. Еврейският поет Александър Галич пееше с красивия си нисък глас: “Граждани, отечеството е в опасност! Нашите танкове са на чужда земя!” С този лозунг неколцина евреи излязоха на Червения площад и бяха хубавичко напердашени от милицията1. Галич, Даниел Гинсбург, Голомщок имаха предвид руските танкове в Прага. Ние протестирахме против руските танкове в Будапеща, Прага и Кабул като граждани на Русия, на които е по-скъпа честта, отколкото лъжливото понятие за патриотизъм. Минаха години. И нашите – еврейските! -танкове се намират на чужда земя.

          И не просто са на чужда земя, а убиват мирното население, разрушават домове, морят с глад и държат в блокада милиони хора. Нашите престъпления отдавна заслужиха първото място. Логично е да се предположи, че множество еврейски интелигенти излизат на Червения площад, за да протестират против израелските престъпления на палестинска земя. Няма такова нещо. Нашите певци възпяват доблестта на славните еврейски бойци, вярната ръка и зоркото око на еврейския снайперист, непомерния хуманизъм на еврейския народ, който може да превърне в кайма всички гои на Палестина, но великодушно се ограничава само с неколкостотин ранени палестинци на ден.

Борци за правата на човека от рода на Анатоли Шарански2 се бореха с ограниченията  на жителството, както нашите деди са се борели с крепостното право. След победата те натикаха палестинските гои в резервати, в сравнение с които крепостното право е синоним на отворено общество. Палестинецът не може да отпътува дори до съседното село без разрешение и без да е минал през обиск и проверка на документите. За пътуване до морето, на няколко километра от къщата му, той не може даже да мечтае.

          Евреите протестираха срещу дискриминацията в работата и във ВУЗовете. Сега ние създадохме система на тотална национална дискриминация. В държавната ни електрическа компания от 13 хиляди работника само шест са гои. Четири десетохилядни от цялото. Гоите са четиридесет процента от населението  на страната от Йордан до морето, но само всеки четвърти има право на глас. Няма нито един гой във Върховния съд, в правителството, сред генералитета на армията, в авиацията, в секретните служби. Няма нито един гой дори в редакцията на главния израелски вестник “Хаарец”.

          Затова всичко, което говореха евреите в Русия, трябва да се пренапише в светлината на последвалите събития. Ние се борехме не за правата на човека, а само за правата на евреина. Бяхме за свободата на придвижване и избора на професия - но само за евреите. Ние не сме против своите, еврейските танкове на чужда земя - а бяхме само против руските танкове. При вида на нещастно детенце, вдигащо ръце пред автоматчиците ни смущава само  едно – че това е еврейско детенце. В гойското дете можеш да стреляш, колкото си искаш.

          Когато Бялик писа, че “дяволът не е измислил нужното възмездие за убийството на дете”, той явно е имал предвид само еврейското дете. Когато се ужасява от сцените на погрома, ужасяваше го,  че погромът е насочен срещу евреите1. Сам по себе си погромът е нещо обикновено и напълно нормално. Тези дни евреите от Горни Назарет извършиха погром срещу арабите в Долни Назарет, но никой от погромчиците не бе привлечен към отговорност. Затова пък полицията изпозастреля няколко жертви на погрома. Още по-страшен погром извърши налетът на бойни вертолети над мирния и беззащитен град Бейт-Джалу.

          В царска Русия, която ние опозорявахме, както можехме и превърнахме в скраб, за сто години от погроми са загинали по-малко хора, отколкото ние сега убиваме за седмица. Там погромчиците идваха с ножове и тухли, налитаха казаци с нагайки, а днес ние громим гоите с бойни вертолети и танкове. В хода на най-страшния Кишиневски погром бяха убити 45 души и ранени 600. През последните дни в Израел са убити 150 души и ранени 4 хиляди. След погрома в Русия стотици честни хора, писатели и интелигенция се вдигнаха против погромчиците. В Израел трудно се събраха няколко десетки човека за демонстрация на протест в Тел-Авив, а Съюзът на еврейските писатели подкрепи погромчиците.

          Когато през 1991 евреите в Русия се обявиха за частна собственост и против комунизма, те имаха предвид само еврейската частна собственост. Защото гойската частна собственост ние конфискувахме свободно, като ничия. Разходете се из разкошните райони на Йерусалим – по Талбие, по стария Катамон, по Гръцкото и Немското предградия. Всички тези дворци принадлежаха на гои – немци, арменци, гърци, палестинци – православни и мюсюлмани. Те бяха отнети насилствено и предадени на евреи. През последните седмици стотици хектара земя бяха конфискувани от гоите, а десетки домове – разрушени.

          , За да ни подкрепи в борбата ни, при нас долетя гибралтарският еврейски магнат Гусински. Не толкова отдавна той призоваваше на помощ световната общественост, когато Русия се опитваше да освободи руската телевизия от ноктите му. Неговата подкрепа за Израел показва, че Гусински одобрява конфискацията на имущество и арестите по етнически признак. Той е само против конфискацията на еврейско богатство и имоти от гои. Той е още против това евреите да лежат в затвора – гоите могат да лежат в затворите без съд десетки години - което и става в еврейската държава.

          В най-кратко време ни се удаде да зачеркнем многогодишните усилия на евреите в областта на демокрацията, правата на човека и борбата за равенство. Какво, собствено казано, не ни харесваше у немските нацисти? Расизмът? Ние го имаме не по-малко. Йерусалимският руски вестник “Пряка реч” проведе анкета между руските евреи за отношението им към палестинците. “Искам да убия всички араби”, “Всички араби трябва да се убият”, “Арабите трябва да се изгонят оттук, да се затвори вратата след тях и да се окачи катинар”, “Арабинът си е арабин. Тях трябва да громим”. Не съм уверен, че анкета сред немците през 1938 би дала толкова отчетлива картина. Все пак до 1941 даже нацистите не се готвеха да убиват еврейските си врагове.

          Затова ще кажем: ние бяхме против расизма, докато той бе насочен към нас. Бяхме против нацизма, докато това беше чужд нацизъм. Бяхме против зондеркомандите – наказателните отряди от палачи – само докато това бяха чужди зондеркоманди. Нашите, своите, родните еврейски жандарми предизвикват у нас възторг. Днес Израел е единствената страна в света, където официално действуват отряди от убийци, където едва вчера Върховният съд ограничи прилагането на изтезания. Не се безпокойте, вас това няма да ви засегне: нашите палачи действуват строго според пета точка.

          Ние бяхме против гетото, докато ни вкарваха в гето. Сега най-“либералният” еврейски план предвижда създаването на няколко гета за гои, гета, обградени с бодлива тел, с танкове по периметъра и еврейски завод до оградата. Там гоите могат да проверят действително ли “арбайт махт фрай”1. Ще дадем на това гето пълна независимост, предварително отнемайки на затворените всички източници на съществуване.

          Е, добре. На израелците промиват мозъците още от детинство. От детска възраст им втълпяват идеята за “избрания народ” и за това, че евреите са “юбер алес (над всичко)”, че гойската кръв е вода и че всичко по право принадлежи на евреите. Обидно е, че за най-кратко време много бивши еврейски граждани на Страната на Съветите се сляха с тях в общ хор. Както забележително каза Марк Галесник в “Беседер”, накрая Израел изпълни резолюцията на ООН, приравняваща ционизма към расизма.

          След като ангелът написа страшните си думи, след като пророкът призова народа на Израел към покаяние, пред нас се откриват два пътя. Изборът е наш. Ние можем да се покаем като жителите на Ниневия, да върнем чуждото богатство, да дадем пълно равенство на всички, да прекратим дискриминацията и убийствата и да се надяваме на Божието опрощение, ако не заради нас, то поне заради нашите котки и песове. Можем и да упорствуваме в своите злодеяния като жителите на Содом и да се приготвим за потоците от огън и сяра, които ще изригнат от гневните небеса на Палестина.

 

2000 год.

 

Изгубеният свят

 

По брега на планинска рекичка върви джентълмен с белоснежен костюм и блестящи лакови обувки. Рекичката се вие, бреговете на клисурата се надигат и притискат пътеката. Изглежда, че по-просто е да се тръгне по водата, но джентълменът си пази обувките и панталона. Той се огъва, като гъсеница на карфица, прегъва се на две, прави скокове от олимпийска класа, но не стъпва във водата. Истински подвиг. А сега ще изменим сценария с един детайл. Да си представим нашия джентълмен с кално и мокро облекло и буци кал на краката. Така ни се иска да му изкрещим: “Стига, глупако, стъпвай във водата! Ти вече няма какво да губиш!”

          Примерно така изглеждат отстрани безкрайните финтове на официален Израел, стараещ се чрез невероятни хитрувания да държи палестинците под своята власт и в същото време да запази видимостта, че ги няма тук. По окупираните през 1967 год. територии са прокарани стотици километри шосета, свързващи мъничките еврейски селища  чрез заобикаляне на палестинските села. Шосетата криволичат в пустинята, спускат се в тесни долини, качват се в планините, заобикалят малките чифлици като големи столици, само и само шофьорите да не могат да видят гой по своя път. Нали гоят предизвиква нещастие. Сега блестящият ум на новия премиер Ехуд Барак подготвя многокилометров мост, който ще свърже островчетата на автономията и в същото време ще остави територията под еврейски контрол. Преговорите за мир стигнаха до задънена улица при Нетаняху, защото не можаха да решат въпроса как жителите на Касриловка могат да отидат до Малаховка, без да срещнат по пътя омразните гои.

          Цялата проблематика  на израелско-палестинските територии и преговорите за мир в очите на трезвия наблюдател не струват и колкото изядено яйце. Мястото им е в анекдотите за луди: “Какво ще стане, нещастни Рабинович, ако тръгнете през селото и видите там гои?” – “Те ще ме убият. Така е написано в Талмуда”. Ето ви няколко въпроса за преди заспиване. Колко души живеят в Израел? 6 милиона, от тях 80 % евреи? Не, драги читателю. В Израел живеят над 9 милиона души. От тях евреите са малко повече от половината. Но за евреите този резултат не е удобен. Ние искаме 80 % евреи. Затова не броим 3 милиона гои. И получаваме нужния резултат – страната ни е еврейска. Със същия успех може да се получи еврейска страна на всяко друго място – достатъчно е да не се броят гоите.

          Тези 3 милиона гои живеят в Израел, а вляво и вдясно от тях живеят евреите, които влизат в сметката. А гоите не влизат в сметката - и това е то. Някак си не се преброяват. Затова пък имаме еврейска демокрация. Чакайте, ще кажете вие. Те имат автономия. Знаем какво е автономия – имаше такава Еврейска автономна област в Биробиджан и десетки други автономии. Но знаете ли вие, че жителите на тая автономия нямат право на глас? Че нямат право да излизат от своята т.н. “автономия”? Такова положение не са познавали нито албанците в автономното Косово, нито арменците в автономния Карабах. Палестинците могат само да мечтаят и да им завиждат. Такава автономия, каквато имат палестинците, обикновено се нарича просто “зона” (т.е. концлагер – б. пр.). Но НАТО няма да се застъпи за палестинците, както направи за албанците в Косово. Вече петдесет години съществува проблемът с бежанците, но никой не мисли да ги връща по домовете им. Достатъчно беше Клинтън да каже случайно, че палестинците могат да живеят, където искат - и моментално го натисна цялото еврейско лоби – и не се успокоиха, докато той не се отрече от думите си. И още как – нали собствеността на бежанците не е у гои, а у евреите.

          Ето ви още един въпрос: какви права има Палестинската автономия? Тя има едно “право”, което, всъщност, е задължение – да изпълнява указанията на еврейското правителство и да поддържа реда. Какви права няма? Автономните власти не могат да изкопаят дори кладенец без съответното разрешение на еврейските началници. Те не могат да внесат и изнесат нищо без съгласието на еврейските власти. Длъжни са да купуват израелските стоки на израелски цени. Те имат право – като премия – да робуват срещу грошове в израелските ферми и заводи, много от които са разположени на т.н. автономни територии.

          Разбирате ли колко хубаво и просто е това? Построявате завод на териториите, палестинците ви работят почти за нищо, но в същото време заводът е екстериториален, а палестинците ги няма даже в списъка на местното население. Това, разбира се, е старо еврейско решение. “Веднъж в петък раби ходил в Одеса. Забавил се по пътя и вече настъпила събота, но раби се помолил и Господ сътворил чудо – навсякъде било събота, а там, където пътувал раби, било петък”.

          Тази притча се оказа пророческа. Навсякъде, където се намира евреинът, е Израел с граждански права, осигурена минимална заплата, социални условия. А където го няма, там е диващина, “трети свят”, бедност, мъчения и глад. И според логиката на лудницата, така и трябва да бъде. Затова в еврейското селище Или между две палестински села на юг от Набулус преди няколко седмици откриха плувен басейн с олимпийски размери. В същото време в околните села  при гоите няма вода – нито в басейн, нито в кран. Има села, където вече осем месеца няма вода. Не само загина реколтата на селяните, но те не се мият със седмици. Донасят питейна вода в пластмасови бутилки. Ръката върху разпределителния кран е еврейска ръка. Както пееха едно време, “ако в крана няма вода...”

          Или например проблемът с визите. Вие може би знаете, че понякога израелските власти не разрешават на господин Нечипоренко да посети историческата родина на еврейския дядо на скъпата му покойна тъща. Но знаете ли, че десетки и стотици палестинци не могат да посетят даже жените и децата си, защото те живеят зад пределите на съвременните израелски концлагери - така наречената зелена линия? Че дядовците не могат да видят внуците си, живеещи на разстояние пет километра, защото ги разделя граница, прозрачна за евреите, но непроницаема за гоите? Знаете ли, че стотици гои лежат в израелските затвори с години без съд и следствие, без обвинение и адвокати? Че неотдавна излезе на свобода един от тях, пролежал без съд и следствие шест години? Че там са останали още седемдесет човека, които ще преседят там толкова, колкото е угодно на контраразузнаването?

          Колко шум се вдигна в света  заради арестуването на 13 евреи в Иран. Но знаете ли вие, че в израелските затвори линеят – без предявено обвинение! - десетки похитени ливанци? Те са били отвлечени преди почти две десетилетия, за да принудят Ливан да намери останките на отдавна загинал еврейски летец, свален докато бомбардирал мирни села. Знаете ли вие, че в Израел ежедневно и ежечасно измъчват хора, пардон, гои? Че мъченията продължават седмици и месеци и нерядко завършват със смъртта на измъчваните?

          Знаете ли вие, че израелските лекари подписват всеки протокол за мъченията и утвърждават тяхното прилагане? Знаете ли вие, че израелските съдилища  не се намесват и не прекратяват мъченията на затворниците? Знаете ли вие, че стотици хиляди палестинци са лишени от своето имущество, конфискувано от еврейските власти според пета точка през 1948, 1967 и в наши дни? Знаете ли вие, че докато разсъждавате за еврейското злато в швейцарските банки, еврейските власти продължават ежедневно да конфискуват собствеността на гоите в Палестина?

          Знаете ли вие, че християните от Витлеем  не могат даже да се помолят в Храма на Възкресението в Йерусалим? Че руските жени, омъжени за палестинци от Витлеем, с години не получават разрешение от еврейските власти за поклонение в Йерусалим? Че мюсюлманите от Рамала не могат да посетят свещената за тях джамия Ал-Акса в Йерусалим?

          Знаете ли вие, че евреинът получава седем пъти повече вода, отколкото гоя? Че доходът му превишава гойския пет пъти? Че в обединения Йерусалим, където всички доходи се заработват благодарение на гоите, всички разходи отиват само в полза на евреите? Че палестинците нямат дори право да отидат да се изкъпят в морето? Когато новите имигранти започнаха да пристигат в Израел, те често сравняваха страната ни с някоя от топлите средноазиатски или задкавказки републики. Но те ни ласкаеха – ние живеем в Загубения свят, в далечен резерват, забравен от времето. След демократизирането на Южна Африка Израел остана единствената черна точка на картата на света – последното убежище на расизма и апартейда.

          Всеки път, когато преминавам покрай поредното КПП* на шосето, когато ме обискират на входа на магазина, когато ме разпитват на аерогарата, у мен възниква усещането на странник в машината на времето. Не, не познавам друга такава страна, пък и няма такива страни. Имаше такива, други страни. Нали еврейската държава в Палестина възникна в края на 20-те години (макар формално да получи независимост едва през 1948). Тя е връстник на други блестящи образувания на своето време и най-напред на националсоциалистическа Германия. Много забележителни решения от онези времена бяха реализирани у нас. У тях конфискуваха имуществото на евреите, у нас конфискуват имуществото на гоите. У тях изгониха евреите, у нас изгониха гоите. У тях уволняваха от работа евреите, у нас не вземат на работа гои. В наши дни няма гои съдии във Върховния съда, гои-министри, гои в ръководството на големите компании, даже инженери в Електрическата компания – и това няма. У тях зашиха жълти звезди, у нас във вътрешните паспорти включиха графата “националност”. Вместо концлагери ние създадохме лагери за бежанци. Нашият ШАБАК едва ли ще отстъпи на тяхното Гестапо. Убийство на политически опоненти, похищаване в чужбина, нощни арести и обиски – у нас всичко това се върши неограничено по отношение на гоите.

          Но времето върви. Ако Германия не беше се забъркала в световна война, тя също би просъществувала до нашите дни и навярно би се смекчила. Дахау би се закрил (а Освиенцим – рожба на войната – изобщо не би възникнал). Там биха пристигали рок-групи, а телевизорът би показвал американски филми. Биха се появили пост национал-социалисти. Така е и у нас. Ние живеем в условията на загниващ, декадентски национал-социализъм. Но той още е жизнен.

          Казват, че умиращият Назъм Хикмет молел да му изпратят “книжка  с щастлив край”. За съжаление аз не предвиждам щастлив край. Ционистките партии, както и преди, спорят помежду си дали да изгонят палестинците в пустинята или да ги натикат в резервати. За равноправие говорят само абсолютните екстремисти далече зад пределите на политическата карта на страната.

          И най-прогресивните ционистки сили – към тях трудно може да бъде отнесен Барак - не изискват прекратяване на апартейда. Въобще палестинците няма на какво да разчитат. След сключването на “мира” те ще останат в своята зона и, както и преди, ще поглеждат през бодлива тел някогашните свои земи и спокойната повърхност на забраненото и недостъпно за тях море. Най-забележителния мирен план на Работническата партия се намира на равнището на южноафриканските бантустани, псевдоавтономни образувания от времето на апартейда в Южна Африка..

          Но световната общественост не се “подкупи” с бантустаните и продължаваше да изисква изпълняването на простия принцип – равноправие. “Един човек – един глас”. Затова с течение на времето в Южна Африка възникна, не, не утопия, а обикновена държава с обикновените й недостатъци. Но срещу бурите воюваха забележителните кубински войници, сломили танковите им корпуси в Намибия. Срещу нас са кротките палестински селяни с камъни вместо оръжия. Бурите нямаха силни съюзници. Израел има суперсъюзник – световното еврейство. Ние сме им нужни, за да има къде да избягат всички тези максуели, березовски, лернери с техните крадени милиони. Заради това те ежедневно изстискват пари от руснаци, американци, англичани и ги препращат на нас. Ние получаваме милиарди долари, отнети от пенсионерите в Москва и от бедняците в Ню Йорк. Ние харчим за многохилядна армия, за най-новото оръжие, за съоръжения за измъчване, за куршуми за палестинските деца. Остават и за преживяване. Иначе отдавна бихме заседнали в плитчината. А така оставаме тихия залив на историята.

          Световната преса е в ръцете на нашия суперсъюзник. Каквото и да направим – дори задушено месо от палестинците – “Ню Йорк Таймс” ще ни оправдае, пък и НТВ1 няма да ни осъди. Те ще припишат на антисемитизма всички разобличения. С други думи, няма външен фактор, способен да повлияе на положението ни, с изключение на пряко вмешателство на Господа-Бога, който може да се отврати - или пряко попадение на иранска/иракска/руска ракета с ядрена бойна глава. Освен ако на народа на Америка омръзне да харчи пари за нашия сълзотворен газ. Но в Израел няма и няма да има мир, нормален мир и нормален живот.

          КПП, армията, ШАБАК – всичко това ще остане с нас завинаги и до края. Има ли изход? Има, но той е в областта на фантастиката: да се дадат равни права на гоите. Да им се даде право на глас, като на всички евреи. Да им се даде право на придвижване като на всички евреи. Да им се даде право на собственост като на евреите. В края на краищата веднъж вече гоите дадоха равни права на евреите на своя глава. Тогава ще изчезнат проблемите. Не трябва да има обходни шосета. Иска ли евреинът да отиде в Хеврон – нека. Иска ли палестинецът да живее в Тел-Авив – да е жив и здрав. И армията – обща, и парламентът – един, и страната – една. Ако щеш моли се на Христос, ако щеш – на Йехова,  ако щеш – на Аллах, а ако щеш не се моли. Няма да станем рай, но ще стане приятно за живеене.

          За това се появи шанс - израелски граждани станаха стотици хиляди бивши съветски хора, слабо свързани с юдаизма. Това е тайна и не е грешка. Тези хора бяха внесени  с благословията на “Натива”, идеологически издържаното специално отделение на израелското разузнаване, чиито действия бяха одобрени на най-високо равнище. Израелските власти вървяха по пътя, прокаран още от вавилонците и асирийците – изгонване на местното население, сраснало с корените си в родните планини и внос на преселници, лишени от местни връзки и амбиции и по неволя лоялни към властите. Затова в страната бяха докарани хиляди украинци, руснаци, тайландци, румънци и китайци.

          Всички чистокръвни евреи-ашкенази – потомци на първопреселниците – са съгласни да работят само на ръководни длъжности или в сферата на отбраната и сигурността. Трудно е страната да се обляга само на адвокати, офицери от разузнаването и специалисти по рекламата. Затова и потрябваха новите имигранти. С течение на времето те ще разберат, ако вече не са разбрали, че за тях и за децата им пътят нагоре е затворен. Еврейското религиозно право счита децата от смесените бракове за деца на проститутки и за тях действат множество ограничения. По-точно, еврейското право въобще не признава брака с гой, защото, според Талмуда, гоите нямат брак, нито имущество, нито душа - те са като животните. На миналите избори вътрешното разбиране на този факт тласна мнозина пришълци от Русия да гласуват за антиклерикалните партии.

          Но, право да си кажем, нашите “харедим” (религиозни евреи) са безвредна група от населението. Този остатък, запазен в периферията, би се свил до скромни размери, ако към него не предявяваха изисквания ционистките власти – да живеят в обособените градски квартали или селца в течение на много години под страх от мобилизация в армията. На тях и многодетните им семейства  все едно се полага помощ от държавата и в това няма нищо лошо. Един полет на нашия славен самолет F -16 с товар бомби в Ливан струва повече от цялата помощ за самотните майки и многодетните семейства. Целият бюджет на Меа Шеарим2 е по-малък от стойността на едно обходно шосе от Малаховка до Касриловка.

          Неционистките религиозни евреи са пристигнали в Святата земя преди ционистите (между тях е бил и прапрадядото на автора на тази статия) и самите те са станали жертва на ционистката концепция. Така например, къщите им в Хеврон и Йерусалим са били конфискувани и предадени на преселниците-ционисти. Но все пак по-добре е да не живеят в притеснение, да не ги подгонват към армията и да им се позволи поне малко да излизат от гетото, отредено за тях, когато сами поискат това. При цялото ми отхвърляне на талмудистките закони – а, според мен, те се отнасят към най-черната разновидност на човеконенавистния клерикализъм – считам, че религиозните евреи -“харедим” - имат право да живеят според тях в Йерусалим и Бней Брак, както живеят в Бруклин, Париж и Киев. Но юдаизмът трябва да бъде лишен от всички привилегии. Поддържам правото на евреите да живеят сред палестинците, било то в Хеврон, Яфа, Наблус, Ариел или което и да било село, но без привилегии - на равни начала! - както живеят евреите сред всички народи на света от Москва до Ню Йорк и от Дамаск до Кайро.

          Превръщането на Палестина/Израел в нормална страна е възможно. Трябва да престанем да се извиваме и огъваме, да стъпим в чистата вода на ручея и да преминем на другата страна, на зелената ливада на единната и неделима Палестина. Но това едва ли ще стане без поредното военно поражение.

 

2000 год.

 

Пролет в Юдея

 

          Всичко започна с отвореното писмо на писателите. Според мен, никога досега най-добрите израелски писатели – от Амос Оз до Давид Гросман – не са се обръщали с открит призив. Седем подписи – нашите Пастернак и Манделщам, нашите Сорокин и Пелевин. Писателите искаха да се върнат изгнаниците  - коренните жители на пещерите на Юга от Хевронските планини. Израелската армия – всемогъщ управител на окупираните територии – изхвърли на пътя тяхната проста бедна покъщнина и прогони 700 души от дома, за да угоди на еврейските заселници. След това се появиха статии във вестниците. Те разказваха, че в планините на юг от Ята от памтивека в пещерите живее малко племе от палестинци-скотовъдци. Според мнението на етнографите (в частност покойния президент на Израел Ицхак Бен Цви), става дума за преки потомци на древните юдеи, приели исляма през ІХ век. И ето че през декември, в най-студеното време, армията ги прогони заедно с жените и децата и добитъка и сега те живеят на палатки.

          Подробностите от изгонването бяха доста мерзки. Нахвърляха вещите им на камиони и ги изсипаха на пътя по-далече от жилището им. Командуващият централния военен окръг обясни на писатели, че, така да се каже, Боливар не може да носи двама - или евреите или гоите. Трябва да се извърши малко етническо прочистване и за евреите ще има повече място. А вие, прекраснодушните, не разбирате, че това е наш дълг и наше право. Но писателите не разбраха. Не го разбраха и много други израелци, оказали на изгнаниците помощ според силите си и обърнали се към Върховния съд на справедливостта БАГАЦ с искане да върнат хората у дома им.

          През един ясен пролетен ден седнахме в разбитата “Шкода” на приятел и отпътувахме да видим с очите си пещерните хора и тамошните места, защото е по-добре веднъж да видиш, отколкото сто пъти да чуеш.

          По това време килими от цвета покриват хълмовете на Юга. Червените полета на анемониите покрай пътищата  се смесваха с белите и жълтите лайкучки и маргаритки, а сред тях като тъмни виолетови петна се отделяха перуниките. Скоро слънцето ще изгори тревата до ръждиви струпеи, но сега нежните облаци на овчите стада плават  по зелената гладка повърхност. Патриархалната прелест още се е запазила в тези отдалечени места. Нали отдалечеността не се измерва в километри. Има места и по-далечни от историческата Юдея, да речем същия оня Ейлат. Но Ейлат с неговите петзвездни хотели и даже Мицпе Рамон, столицата на джиповете, не може да се мери с неподдържаните и рядко преминавани пътеки. Ако се прекара права линия между Йерусалим и Беер-Шевой, на изток от пресичането й със “зелената черта” (границата на Израел през 1948-1956) се намира най-глухата отдалеченост на Палестина, където малко нещо се е изменило през последните три-четири хиляди години.

          Невисоките хълмове и просторните долини на Шефела изведнъж, без предизвестие се превръщат в стръмни гънки на планини и се открива чашата на пустинята, затворена от изток от високите планини на Арад. Пещерите започваха веднага. На запад от “зелената черта” на самия път има знак за археологическите разкопки на Хирбет Рувейн, където, както е написано на табелата, са живели древните юдеи още по времето на легендарния Първи Храм. Това са добре построени здрави огради около целия лабиринт от пещери. Пещерите са просторни, уютни, с огнища и отвори в свода за излизане на дима, с елементи на зидария. Те са разделени на няколко олтара, като стаи, но само до височината на бедрото.

            По-далече на изток има още по-внушителни руини, пещерният град Сусия, където е оцеляла древна синагога с мозаечен под. Била е построена през ІV век и е просъществувала до ІХ век, когато постепенно се е превърнала в джамия. Отначало явно само малка част от жителите са преминали към исляма и тогава в двора на синагогата  е възникнала молитвена ниша – михраб. С течение на годините примера им са последвали и другите и синагогата станала джамия, макар че същите овчари  и техните деца са се молели между същите тези стени.

          Пътят върви покрай хълмовете и все по-често забелязваме пещери като в археологическите руини, но вече населени. Върху хълма, на конфискуваната от палестинците земя, е новото еврейско селище Маон, здрави стандартни къщи с червени керемиди, пълно е с вода, електрически фенери, нови блестящи автомобили, бодлива тел, охрана с автомати. В подножието на хълма, в гънката на зеления вади1 има струпвания на пещери и уплашени нерешителни колиби. Това е Тувейни, едно от селищата на пещерните жители. Тук са намерили приют изселените им роднини.

          Оставихме колата при входа на селото. Във вади здрав селянин пасеше овце, но щом ни видя, остави стадото и се изкачи на шосето. Приближиха се още няколко селяни. Когато разбраха, че идваме с мир, разцъфнаха усмивки, показвайки удивително равни бели зъби. От близката колиба излезе старица с чайник  и веднага ни нагости с горещ билков чай.

          Силни, здрави хора са тукашните планинци. Техните лица са необикновено красиви, почти с картинна красота. Гъсти бради, топли халати (като в Таджикистан, отбеляза Алиса, родена в Душанбе), правилни черти, наоколо се въртят чисти, добре гледани деца. Можеш да пътуваш из Израел цяла година, но няма да срещнеш такива доволни и умиротворени лица.

          Тези хора са доволни от съдбата си, от просторните си пещери, наследени от предците, доволни от събраната дъждовна вода, зелената трева и сините небеса. Както в притчата за ризата на щастливия човек, те, както и щастливия човек, нямаха ризи. Те искат само едно – да ги оставят на мира.

          Даже за мен, човек не нов в палестинската провинция, това се оказа неочакваност. Вестникарските статии подчертаваха бедността и осакатеността на бита им и аз очаквах да видя нещастни бедняци, като онези, с които се срещаш  от Йерухам до района на Тахани Марказит в Тел-Авив. Но не, тук нямаше нещастни и онеправдани бедняци, кални сополиви деца, истерични самотни майки, никой не ни показваше празните хладилници и хартийките от общественото осигуряване. Много здраво стоят на земята селяните от Хевронските планини.

          Как преживявате без вода и без електричество?

          Ами ние сме свикнали, те и не ни трябват. Защо са ни? Ето, нагласихме нов кладенец и това е добре.

          Наистина, младежта иска електричество, ето даже и стълбове вкопа. Но Шай не разреши.

          Кой е този Шай?

          От Селището (Маон), движи се с оръжие. Аз, казва, ще ви изпъдя оттук. Това, казва, е наша земя. Но как това може да бъде негова земя, когато ние сме я получили от бащите си?

          Защо живеете в пещери?

          В тях е хубаво, през лятото е прохладно, а зиме е топло. И за овцете има много място. Така ни е по-удобно. Но строим и къщи.

          Действително почти пред всяка пещера имаше постройка, изградена от местен камък. Влязохме в една от къщите, където се е разположило семейството на Махмуд Хамамде, изхвърлено от своята пещера. Домът беше построен, както по-рано са строили култовите здания, без прозорци, със свод, образуван от пресичането на две арки. В единственото помещение с размер 7 на 7 метра по стените имаше юргани и друга покъщнина. Семейство Хамамде наброява 15 души, включително самия Хамамде, свободно говорещ на иврит, родителите му, жената и децата.

          Само да се върнем в пещерата, нищо повече не ни трябва.

          Покажете ни вашата пещера, помолихме ние.

          Първият ни познат на име Абед изчезна за минута и скоро пристигна със старичък трактор като същински таксист. Ние се покатерихме на трактора, Махмуд седна върху двигателя и тракторът запълзя нагоре по грунтовия път под мелодиите на песни от рода на “Повози ни, Абед, на трактора, поне до оградата ни повози”.

          Пътешествието не беше за слабонервни. Тракторът пълзеше по стръмнината, нашите палестински съпровождачи обсъждаха на коя страна е по-добре да се скача, ако той се преобърне. Но скоро пред нас се откри най-хубавият в света изглед на планини и цветуща пустиня. Далече долу белееше Арад. И навсякъде, като чифлици в степта, се виждаха входове на пещери с нашарени корнизи.

          Тракторът се спря и ние се спуснахме по склона във вади, където, окръжена от здрава каменна стена, беше пещерата на Хамамде, а наред с нея – още няколко пещери. Погледнахме в една от тях: там живееше възрастна жена с две малки момиченца, видимо внучки. Те бяха се върнали у дома, въпреки забраната на властите и въпреки заплахата от арест. Едва сега разбрах за какво служат ниските стени-преградки в пещерите. В едното оградено място имаше овце. В другото – храна за овцете. В каменната зидария бе съоръжен нещо като шкаф. В “стаята” за живеене подът беше покрит с рогозки и дюшеци, а пред нея гореше огнище. Беше удивително топло и уютно. Навярно в такава пещера селянката от Галилея е родила своя син в близкия Витлеем. А ето в какви ясли е положила младенеца – в каменната хранилка за овцете. През такава врата тя е поглеждала дали не идват войници.

          Съседната пещера, на самия Хамамде, бе разорена от войниците. Тъжно е да се види разорен дом, даже ако той е пещера. Поседяхме на преобърнатите камъни, а нашите домакини поставиха на огъня чайник и донесоха пресни питки, съвсем не приличащи на градските пити. Печеха ги в печка “табуне” направо в двора на пещерата. Селяните, свикнали с борбата със стихиите в този суров край, не се предават така лесно. Трябва им толкова малко, че не можеш да ги уплашиш с лишения. Няма да им спрат водата, нея я изпраща самият Господ-Бог; няма да блокират електричеството и банковата сметка поради липса на такива. За пръв път у мен се мярна нещо като завист вместо нужното състрадание. Право да си кажа, те съвсем не предизвикваха жалост, а по-скоро възхищение. Седяхме и бъбрехме за нашето житие-битие. Те ни разказаха за пътуванията на панаирите в близката Ята и далечния Холон. Два пъти в годината те рискуват и се отправят в Йерусалим, за да се помолят. Това е изпълнено с немалко опасности – ако войниците  ги заловят, страшно - ще ги пребият и ще ги хвърлят в затвора за няколко месеца. А може би ще рискуват още веднъж и ще достигнат до Тел-Авив и ще погледнат другия живот. Не, те не биха искали да живеят нито в Тел-Авив, нито в Йерусалим. Тук, в планините, въздухът е по-добър, а просторът е по-голям. Но е интересно да се види.

          Тук се засрамих. Аз пристигнах от Тел-Авив и ме приемат по забележителен начин, а те не могат да отидат в Тел-Авив, а пък не им даваме да живеят и у дома си. Но у тези селяни нямаше никаква злоба, влечеше ги към израелците, беше им интересно да разберат как живеем ние, както и на нас ни беше интересно да разберем техния начин на живот.

          Тези овчари не са бедуини, а фелахи, т.е. селяни с постоянно местоживеене. Между бедуините (номадите-животновъди) и фелахите има диалектни разлики в речта. Но, разбира се, в края на пустинята просто няма голяма разлика в начина на живот на фелаха и бедуина. Между пещерите, навсякъде, където е възможно, те сеят ечемик, овес и пшеница. Те имат и маслинени дървета, и нарове, и бадеми. Те живеят, както са живели предците им от памтивека. И живееха също във всички древни пещери – и в Сусие, и в Хирбет Рувейн – докато израелците не ги прогониха оттам и не окачиха знак за археологически разкопки. Децата им ходят в училище, което вездесъщият борец за интересите на еврейския народ Шай се готви да събори.

          Те всеки ден виждат как на отнетата им земя богато живеят “новите еврейски селища” с техния огромен бюджет, изпомпан от нас, израелските данъкоплатци. Те не са против заселниците да живеят там, но като добри съседи, а не като окупатори.

          С трактора Абед ни откара обратно до колата и русите коси на Алиса се развяваха от вятъра като знаме. Дълго се прощавахме и разменяхме номерата на мобилните си телефони. И си мислехме как забележително можем да живеем заедно, само да им се дадат равни права и да не ги обиждат. Напразно хората се страхуват, та нали с мир може да се дойде във всяко палестинско село и ще ви посрещнат добре.

          А няколко дни след нашето пътуване – и това е обещаният добър край – БАГАЦ реши, въпреки яростната съпротива на армията и заселниците, незабавно да върне изгнаниците. Ако ги подкрепим, тия селяни ще могат да останат в пещерите си. А повече не им трябва.

 

          П.П. Мина повече от година и аз отново се оказах в края на пещерите. Този път армията пренебрегна решението на Върховния съд и отново изгони стотици жители от пещерите. Военните не ги домързя и докараха огромна машина-таран, за да съкрушава крепостните стени. С тарана те пробиха сводовете на пещерите, възникнали през геоложкото минало и обитавани от хиляди години. Булдозерите и динамитът засипаха с пясък кладенците, за да умрат от жажда оцелелите. Отново добрите израелци се отправиха във Върховния съд и отново получиха поредната хартийка, само че тази хартийка не струва и стотинка. Можеш да я окачиш в рамка на стената наред с решението да се завърнат изгнаниците от Икрит и Бирама.

          Обещах хубав край. Но хубавият край ще настъпи само, когато изчезне ционистката държава и на нейно място дойде една единна Палестина с равни права за всички жители.

 

2000-2002 гг.

 

 

 

 

Мутрата и огледалото

 

          Съветските хора по забележителен начин умееха да четат между редовете на “Правда” и да поправят “разказвача”, гледайки програмата “Време”. Рано е да се сдава това умение в архива. Израелският официоз, включително и телевизията, не се интересува от истината. Целта му е да ви мобилизира, да предизвика праведния ви гняв и да ви превърне в яростен привърженик на официалната линия. Този метод е пропаганда. Пропагандата не винаги е лъжа, понякога просто не е цялата истина. Не виждаме и не чуваме противовеса на официоза – палестинския преразказ на събитията – дори и защото, грижейки се за нашата невинност, Израел още в първия ден бомбардира до насита антените на палестинското радио. В Израел няма палестинска телевизия (но затова пък имаме германска и турска), а личните контакти с палестинци са минимални.

          От време на време виждаме съобщенията на европейските и руските станции и вестници. Те също са близки до израелската позиция – налага им се да вземат предвид мнението на евреина-редактор в Лондон или Москва, понеже никой не иска да се противопоставя на американците, стоящи плътно зад Израел. И все пак те са по-обективни, дори и заради това, че не им се налага да ни разпалват и мобилизират. Израелските официални кръгове негодуват, когато през този отдушник се промъкне неприятна истина. Но, както казва пословицата, “не се сърди на огледалото, ако мутрата е крива”. Това, на което трябва да се сърдим, е кривото огледало на нашата собствена преса.

Аз не напразно работих за Би-Би-Си в Лондон заедно с моя старши другар Анатолий Максимович Голдберг, когото някои от вас може би помнят. Би-Би-Си изискваше от журналистите си да се стремят към уравновесеност и обективност. Затова виждам простите похвати, с които се създава общественото мнение в Израел и в частност в руската община.

          Всяка израелска жертва на конфликта има име, портрет, биография. Слушаме гласовете на осиротелите деца, овдовелите жени, безутешните майки. Убитите палестинци остават безименни. Това са само номера и числа – двама убити, 60 ранени. 10 убити, 120 ранени, 130 убити, 6 хиляди ранени. Ние не виждаме лицата им, не чуваме разказите на семействата им. Израелската телевизия с часове говори от мъничкия преден пост Псагот или от Гило, но ставащото по улиците на Рамала или Бейт-Джала виждаме само през обектива на снайперската пушка. Как се чувствува палестинската жена, чийто дом рушат израелски танкове? Какво е искало да постигне в живота 12-годишното момче, преди черепът му да бъде разцепен от куршум “дум-дум”1? Ние не знаем това и няма да го узнаем от нашата преса.

          За да има утре мир, нашите вестници и телевизия трябва днес да отделят равно място и време на всеки убит, а не само на еврейските жертви. Къде е разказът за 14-годишното момиченце Газала,  застреляно от израелски снайперист на 4 ноември 2000? Тя се е връщала от училище в къщи, когато я поразява куршумът. Къде е разказът за живота и смъртта на Мухамад ад-Дора, единственото загинало палестинско дете, придобило пълно име? За израелската преса то е само нежелан пропуск в информационната война - но къде е разказът за момчето, тръгнало с баща си да купи стара кола, а намерило смъртта?

          Играе роля и изборът на думите. Палестинците винаги “беснеят” или “правят погроми”, а израелците ги “сдържат”, ние имаме “хирургически точни попадения”, а те – “зверска жестокост”, нашите войници “защитават Родината”, а техните деца са “изпратени от Арафат”, тяхното въстание е “организирано от палестинските власти”, а нашите войници “изпълняват дълга си”. Нашите хора са “жестоко измъчвани”, а палестинците “случайно са загинали в престрелка”, израелските предложения са “щедри и великодушни”, а техният отказ е “опит да постигнат своето със сила”. За нашата “грешка” като разстрелването на майка с бебе в такси ние можем да “изразим съжаление” (даже не да се “извиним”), а за техните “престъпления” единственият достоен отговор е ракетният залп.

          Неопитните имигранти се хващат на тези думички като на мошенически договор за наемане на квартира. Помнете, че търговските и борсови посредници не са единствената част от израелското общество, която злоупотребява с доверието ви.

 

2001 год.

 

Красавицата и чудовището

 

І

          Неизказано красива е Палестина през пролетта, през февруари. Белият пламък на цъфтящия бадем озарява планинските долини, а ливадите се превръщат в килим от цветя. Ярко е синьото небе над зелената земя, напоена от вчерашния дъжд, морето е гладко като стъкло, а затлъстелите бели овчици се претъркулват през хълмовете. Авторът на времето е равнодушен към човешките горести или знае онова, което ние не знаем. На шестнадесетия месец от войната се пукна фикцията за Палестинската автономия  и нейните острови се превърнаха във верига от концлагери. От време-навреме по натиканите в концлагерите хора стреля с ракети израелската армия. В центъра на Рамала и на края на Набулус стоят израелски танкове. Ясер Арафат, президент на палестинската автономия, седи под домашен арест.

          Юдейската война с палестинците  продължава да набира обороти, плавно превръщайки се в интегрална част от Третата световна война - американо-израелската война против непокорните народи. От зона на местен конфликт Палестина става фокус на световно противостоене. През 30-те години Испания беше опитен полигон на фашистите. В боевете под Уеска, “където камъкът е сив” и в небесата над Герника фашистите пробваха методите и идеологията си, търсеха съюзници и проверяваха съпротивата на противниците. Там се подготвяше настъплението срещу Москва и Сталинград. Палестина – това е Испания днес. Тук отработва похватите си новата чума, заплашваща света. Ако не я спрат тук, тя ще дойде при вас.

          Главният съюзник на Израел, американските служители на Мамона* имат свои политически цели, неограничаващи се с Близкия Изток. В израело-палестинското противостоене те поддържат Израел. Какви са целите на партньорите – ционисти и мамонци – в Палестина? Томас Ман в романа си “Йосиф и неговите братя” сравнява историята с дълбок кладенец, в който се виждат безкрайни многопланови отражения. Развивайки това сравнение, може да се разгледа многоплановостта на процесите, развиващи се в Палестина.

 

ІІ

          В един фантастичен разказ хората освобождават - без да искат - чудовище от многовековно заточение. То се нахвърля и изяжда мирно стоящия човек с думите “Харесва ми спокойната протоплазма”. Друг открива огън по чудовището. Но то изяжда и него, пояснявайки: “Харесва ми и активната протоплазма”.

          С такова чудовище се сблъскаха палестинците. След войната през 1967 год., докато палестинците още не бяха се ориентирали в намеренията на евреите, те седяха тихо и мирно в своите села. Струваше им се, че израелците са новите колонизатори, дошли на смяна на англичаните и турците. Ще налагат данъци, ще грабят по малко, но може да се живее. “Добре! – каза ционисткото чудовище. – Обичам спокойната протоплазма” и конфискува 90 % от палестинските земи.

          Избухна Интифадата, народното въстание. Вчерашните селяни и жени окачиха по себе си динамитни шашки и тръгнаха да се взривяват по улиците на еврейските градове, повтаряйки подвига на Матросов. “Добре! – каза ционисткото чудовище. – Харесвам и активната протоплазма”  и заточи 3 милиона души в израелските концлагери, като успоредно с това подхвана неограничен обстрел на палестинските лидери и ускори конфискацията на палестински имоти.

          Положението на палестинците е като в блокирания Ленинград през Втората световна война. Израелските войски поставиха в обкръжение всеки палестински град и всяко село. Пътищата се преградени, въведен е всеобщ комендантски час, ракетните обстрели и танковите заграждения превръщат живота на палестинците в ад. Шарон, този израелски Скорцени*, ознаменува за себе си победата на юдео-нацизма като господствуваща идеология. Равняването по немския нацизъм не е словесна фигура. Вестник “Хаарец” от 27 януари 2002 г. съобщи, че на заседание на израелския генерален щаб е било решено да се справят с обсадената палестинска Рамала, “използувайки немския опит за потушаване на въстанието във Варшавското гето”. Израелските военни бяха съблазнени от малкото загуби на нацистите при ликвидирането на Варшавското гето. Либералната опозиция меко протестира срещу линията на Шарон. Както писа навремето Иля Еренбург, активистите искат да пречукат омразните им гои, а либералите протестират и предлагат да ги погубят тихомълком.

          В идеалния вариант израелците искат Палестина без палестинци. Шарон се надяваше да изпъди палестинците с глад. По-богатите хора с връзки и роднини в чужбина действително заминават, за да изчакат “по-добри времена”. Този метод има недостатък: евреите бягат къде-къде по-бързо. Острата икономическа криза, липсата на туристи, сриването на компютърната промишленост, падането на курса на шекела, затварянето на хотелите подтиква енергичните израелци да търсят “където е по-добре”. Младежта се преселва в Лос Анджелис и Ню Йорк, възрастните хора – в Прага и Берлин. Мнозина се връщат в Русия. Мястото им заемат руски и украински безработни, “спомнили си” за еврейските си корени, самотни майки, старци-пенсионери.

          Затова Шарон постоянно усилва терора, надявайки се по-бързо да сломи волята палестинците за съпротива. Палестинците са кротък народ, по характер близки до белорусите, но белорусите показаха на нацистките окупатори откъде изгрява слънцето. Шарон постоянно вдига летвата на терора: все по-често израелските танкове влизат в палестинските градове. По начало те се изтегляха на следващия ден, но когато световната общественост свикна с присъствието им в палестинските села и градове, танковете останаха в Тул-Карем и Рамала. Стига нещата да позатихнат малко -  и Шарон изпраща убийците си срещу палестинските лидери. Четирима палестински активисти бяха измъчвани до смърт и изгорени в Набулус, на което палестинците отговориха с безредна и малко резултатна стрелба в центъра на еврейския Йерусалим.

          Евреите имат начин смъртно да ударят по палестинците, а може би и да предизвикат стълкновения с такъв размах, че в резултат болшинството от палестинците да бъде изгонено, депортирано или унищожено - според израелския план  “Варшавското гето”. Този начин е завземането на главната йерусалимска джамия “Ал-Акса”. Прекрасният архитектурен комплекс на джамията, създаден от арабските строители на Омейадите и Абасидите, е откритият нерв на Палестина. На неговото завземане палестинците ще реагират по-силно, отколкото руснаците на превръщането на храма на Покрова в магазин за кошер ска храна. През 1996 год. тогавашният израелски премиер Биби Нетаняху прокара подземен ход край джамията и в кървавите безредици загинаха 90 души. Когато Шарон в съпровод на хиляда охранители нахлу в джамията през 2000 год., започна Интифадата Ал-Акса. Всяка провокация с джамията се превръща в голямо кръвопролитие.. Неотдавна израелското правителство взе решение да завземе джамията и да я превърне (цялата или една част) в синагога. Когато се престъпи към осъществяването на този план, никой не може да каже какво ще се случи.

 

ІІІ

          Зад злобния рационализъм на ционисткия план в глъбините на кладенеца могат да се видят и по-мрачни слоеве. Юдейските окултисти вярват, че Палестина е приказният остров Буян, където в яйце е сложена игличка, залог за живота на християнския свят. Според тях, унищожението на християнството в Святата земя  и изграждането на еврейски храм на мястото на джамията Ал-Акса ще доведе до пълното тържество на юдейската идеология в света. За тях завземането на джамията  не е средство за провокиране на голям палестински погром, а овладяване на Пръстена на Силата. Смазването на църквата е още по-необходимо. Нали православните палестинци са преките потомци на първите християни, на апостолите и на братята на Христос. Ако ги няма, ще се разпадне връзката на времето и ще рухне църквата на Христа. Вместо Храма на Гроба Господен център ще стане Третият юдейски Храм, а християнството ще бъде позабравено или преосмислено в духа на юдео-християнството.

В Америка тези представи са широко разпространени и сред гоите. “Църквата на Антихриста”, растящо юдео-християнско фундаменталистко “евангелистко” движение, според техните думи, обединява 60 милиона души. Те вярват в избраността на евреите, а не в църквата на Христос. Те охотно събират пари за нуждите на ционистите. Член на “църквата на Антихриста” е Джордж Буш-младши.

          Християнските църкви на запад не са способни да защитят християните на Святата земя, тъй като самите те се нуждаят от защита. Русия на Православието и Комунизма ги защитаваше, но сега и тя преживява трудно време. Дух и вяра са останали в страните на Исляма. Преди завземането на джамиите израелското ръководство трябва да неутрализира мюсюлманските страни. Тази задача са поели главните съюзници на ционистите в Съединените щати. Спусък стана ударът по Пентагона и Уол-Стрийт на 11 септември 2001 год. Ние не знаем те ли са организирали самолетния таран или само са съумели да се възползуват от него, но войнствените речи на Буш против Ирак и Иран имат за цел за принудят мюсюлманските страни да заемат отбранителна изчаквателна позиция и да не се намесват в ционисткия план.

          Не е задължително да вярваш в кабалата*, за да се опасяваш от това развитие на събитията. Идеологическата победа на окултния юдаизъм ще засили “църквата на Антихриста” и лавиноподобно ще ускори процесите, започнали след провала на революцията от 1968. В Америка и по целия свят рязко се увеличава социалното разслояване, влошават се образованието и медицината, ще бъдат ликвидирани останките от демократични свободи. Мнозинството от населението на земното кълбо ще се окаже в положението на палестинците. Нашите деца и внуци ще израснат в свят на желязна диктатура на олигархията, предсказана от Джек Лондон в неговата “Желязна пета”.

          “Материалистическа” Америка се оказа не в по-малка степен идеологическа държава от Съветски съюз. Тя се е сдобила с ревнив бог, който не търпи други богове. Войната се води против всички народи, пазещи своята самобитност и опазили съкровищата на човешкия дух. Тя ще дойде и в Русия, и в Европа, и в Китай. Новата опасност не отстъпва на онази, която беше надвиснала над света през 30-те години. Трябва да я посрещнем така, както нашите бащи посрещнаха хитлеристката чума.

 

ІV

          Ционистите и американските им съюзници имат алтернативен план-минимум. Ако косата удари на камък и не се удаде сломяването на палестинците, е нужно да се прибегне към бавния огън на задушаване и блокади, рязко да се снижи равнището на конфронтацията, без да се чака бягството на последния евреин. Заради това трябва да се създаде “независима”палестинска държава, разбита на десетки анклави, обкръжени от израелски кордони. Става дума за възвръщането към “плана  Осло” на Рабин и Барак. Година преди това в Кемп Дейвид палестинците отхвърлиха “плана Осло” и започнаха въстание. След страшното кръвопролитие през последната година сега им се предлага къде-къде по-малко, но и силата им не се е увеличила. Майстори на манипулациите, ционистите и мамонците могат да прокарат в живота отслабения “план Осло” и да провалят очакванията на цялата прогресивна общественост.

          Появиха се първите признаци за връщане към алтернативния план. През последните години израелската преса (особено електронните средства за масова информация) е единодушна и твърдо провежда генералната линия на ционизма. През пролетта на 2002 год. вестниците внезапно започнаха да обръщат внимание на гласовете на протест. Протест имаше и преди, но той някак си не попадаше в кадър. Сега медията “забеляза” десетки офицери от резерва, отказали да участвуват в кървавите разправи в окупираните територии. Отказниците са добри момчета, по неволя вземащи участие в потушаването на Интифадата. От техните разкази човек настръхва. Те разказват за разстреляните от снайперисти деца, за раждащите жени, умиращи без медицинска помощ пред израелските бариери, за нощните арести, за артилерийското обстрелване на жилищни домове. Те не са сами: началникът в оставка на ШАБАК, израелското КГБ, също призова да се прекратят въоръжените издевателства над палестинците. Може да се очаква, че медиите ще разнищят темата за протестите и европейци, американци и руснаци ще се възхитят от нашия хуманизъм.

          А след това ще сработи безупречния механизъм за контрол и управление. Мястото на кървавия Шарон ще заеме  неговият не по-малко кървав министър на отбраната, лидерът на т.н. Работническа партия Бен Елиезер. Под аплодисментите  на световната общественост тази партия - сега младши партньор в правителствената коалиция -. ще вземе властта в Тел-Авив. Тя ще изведе войските от палестинските градове и ще се договори със седящия под домашен арест Арафат. Окултистите ще представят това като “измяна” на Америка, като “самотност” на еврейския народ пред лицето на опасността и като доказателство за неподвластността на Вашингтон на ционистите. Произраелската медия ще представи това като победа на силите на доброто над силите на злото, старателно забравяйки, че ционисткото Добро и ционисткото Зло са седели на една правителствена маса и заедно са потискали палестинците. Но за обективния наблюдател реализацията на “плана Осло” ще означава едно – за пореден път “лошото  ченге” предава в нежните лапи на “доброто ченге” омекналия от ударите клиент.

          Еврейски анекдот разказва за един бедняк, измъчен от теснотията. Той се обръща за помощ към равина, който го съветва да прибере в къщи и козата. Животът на бедняка става непоносим и той се връща при равина за нов съвет. “Изкарай навън козата” – го съветва този път равинът. Беднякът постъпва така и става щастлив човек.

          В плановете на “трезвите ционисти” на Шарон е отредена ролята на козата. Щом го махнат, тогава на всички ще стане леко и палестинците ще се примирят с плановете на норвежките съглашения, считат в Ню Йорк. На смяна трябва да дойде Аврум Бург, приятел на Бронфман. Но и това няма да спаси положението.

          Истински изход предложиха миналата седмица религиозни еврейски кръгове “Натурей карта”*, потомци на предционисткото еврейско население на Йерусалим. Те застанаха в подкрепа на нашите мюсюлмански и християнски братя, за скорошна ликвидация на ционистката държава, за освобождаване на красавицата Палестина от ционисткото чудовище и за освобождаване на евреите от двете фанатични секти, окултния ционизъм и американското боготворене на Мамона.

 

2000 год. 

---

ПРОДЪЛЖЕНИЕ