No hate. No violence
Races? Only one Human race
United We Stand, Divided We Fall
Radio Islam
Know Your enemy!
No time to waste. Act now!
Tomorrow it will be too late

English

Franç.

Deutsch

عربي

Sven.

Español

Portug.

Italiano

Русск.

бълг.

Hrvat.

Češt.

Dansk

Suomi

Magyar

Neder.

Norsk

Polski

Rom.

Srpski

Slov.

Indon.

فارسی

Türkçe

日本語

汉语


Еврейско лоби, цензура и табута или кой управлява Америка
ANONYMOUS BULGARIA / февруари 22, 2015

„За да разберете кой ви управлява, просто научете кого нямате право да критикувате”. – Волтер

Откакто Израел отново активизира престъпната си политика спрямо палестинското население в окупирания сектор Газа, много хора по света изразиха негативното си отношение по този въпрос. Сред тях има както обикновени граждани, така и известни личности (но рядко политици). В статия, публикувана тук, се разглежда странното и на пръв поглед необяснимо явление как американски знаменитости критикуват израелските военни престъпления в своите профили в социалните мрежи, а след това изтриват (!) написаното от тях самите.

Jewish remote control bombing of Gaza

Според мен именно тези автоцензура и политическа коректност са твърде притеснителни, но и симптоматични за състоянието на свободата на словото и гражданските права в САЩ! Защо се случва така, че в страна, която парадира със своята демократичност, със свободата на медиите и с правото да изразяваш свободно и необезпокоявано позицията си, неслучайни личности бързат да прикрият своите спонтанни и затова искрени реакции? Не е ли това признак, че има нещо гнило в тази американска демокрация? Не е ли това сигнал, че хората се страхуват да споделят гражданската си позиция по отношение на определени табуизирани въпроси? На пръв поглед изглежда, че в тази страна не е възможна никаква цензура и цари пълна свобода на мненията…  Изглежда, че никоя тема (Бог, религия, война, политика и т.н.), никоя личност (вкл. и президента) и никоя дейност не може да бъде пощадена от критики и от разобличаване. Но дали е така?

Ноам Чомски разкрива перфидните способи за контрол на общественото мнение в САЩ:

„Умният начин да се държат хората пасивни и послушни е да се сложат ясни граници за спектъра от допустими мнения и да се разреши широко обсъждане вътре в тези граници, като дори се окуражават най-критичните и дисидентски възгледи. Това дава на хората чувството, че имат свобода на мисленето, докато през цялото време основанията на системата се подсилват посредством ограничаването на обхвата на обсъждането”.

Г-н Чомски продължава:

„Вторият проблем е да се обясни как може да се знае толкова малко, след като разполагаме с толкова много фактическа информация”.

Има ли и кои са границите на обществения дискурс в Съединените щати? Има ли цензура, която ограничава обществения дебат и заобикаля определени теми? Има ли табута, които не могат да бъдат дискутирани свободно в американското публично пространство?

Да, има такива и те са на първо място еврейският въпрос и политиката на Израел, която е подкрепяна горещо от мощното произраелско лоби.

AIPAC_the_lobby_fist.jpg

Преди няколко години (2010 г.) една от най-авторитетните и известни американски журналистки и доайен на прескорпуса в Белия дом, Хелън Томас, си позволи непростимия грях да критикува Израел за поведението му в Газа. Последва вълна от клевети и обиди по неин адрес, а прессекретарят на Белия дом Ари Флайшър (евреин) публично „посъветва” издателския концерн „Хърст“, където Томас работеше като политически наблюдател, да я уволни. И дори средното училище „Уолт Уитмън“ в Бетесда отмени поканата си към Хелън Томас да присъства на церемонията на випускниците си. Като резултат от нейния коментар Обществото на Професионалните журналисти решава да прекрати годишната награда за дългогодишен принос, учредена на нейно име. Журналистката, която беше особено критична към всички американски президенти, задавайки им крайно неудобни въпроси, линчувайки ги в своите политически коментари, и която оцеля след всичко това, бе анатемосана и отлъчена заради изказвания срещу израелските престъпления. Тогава тя е нарушила едно от вашингтонските табута – да не се говори открито от публични личности срещу Израел (но този проблем съществува почти навсякъде; виж, виж, виж). Защото в САЩ може да се критикува всеки и всичко… с изключение на евреите и Израел. (виж „Защо евреите оплюха Хелън Томас”, „Хелън Томас – краят на една икона)

Легендарният актьор Марлон Брандо в предаване на Лари Кинг се изтървава да каже, че Холивуд се управлява от евреи. „Холивуд се управлява от евреи. Той е собственост на евреи…”, казва той в програмата. Брандо твърди още, че евреите винаги са изобразявани във филмите като щегаджии, мили, любящи и щедри, докато в същото време те клеветят всяка друга расова група, бидейки твърде внимателни, за да се гарантира, че никога няма да се появи някакъв негативен образ на тях самите (да ви изглежда познато?).

Но на другата сутрин звездата на Брандо на холивудския булевард бе украсена с пречупени кръстове. Той бе нападан злостно от всички страни, а еврейската общност поиска от холивудския актьор извинение. Нападките в пресата просто показаха, че евреите притежават не само Холивуд, но и медиите. Брандо побърза да се извини, плачейки пред евреите и еврейската общност на Холивуд, отказвайки се от своята ерес срещу новите еврейски богове, за което получи опрощение от главния еврейски жрец. Те го извиниха и му разрешиха да снима отново.

Марлон Брандо (от дясно) в шоуто на Лари Кинг (ляво).

Марлон Брандо (от дясно) в шоуто на Лари Кинг (ляво).

Но еврейската доминация не свършва дотук. През 2010 г. американският режисьор Оливър Стоун бе принуден да направи унижаващо извинение за твърдението си, че Хитлер причинил повече вреди на Русия, отколкото на евреите (което е азбучна истина), че последните доминират медиите и с това пречат на открита дискусия за холокоста, а американската външна политика от години е контролирана от тях (виж).

Телевизионният канал Fox Latin America трябваше да се извини през 2011 г. за проведено от тях проучване на общественото мнение относно това дали Понтий Пилат, еврейският народ или първосвещениците са отговорни за смъртта на Христос.

В началото на 2014 година равин Jack Moline, директор на Националния еврейски демократичен съвет, обвинява Американския еврейски комитет и Комитета за американо-израелски публични дела (това са само много малка част от еврейските организации в САЩ, които са много дейни и агресивни и оказват постоянен натиск върху американското общество – В.К.) в натиск над сенаторите, да гласуват по „определен начин”, тъй като обратното означавало, че са антиизраелски настроени и че изоставят еврейската общност (като че ли това е някакъв грях – В.К.). За тази си реакция той е принуден да се извини.

Президентът на Emory University официално се извинява през 2012 г. на евреите, които са били „неправомерно” скъсвани или тормозени по друг начин през „яростния антисемитски мандат” (колко доволно широко и свободно тълкуваемо определение – В.К.) на бившия декан.

Министърът на отбраната на САЩ през 2012 г. Леон Панета и командващият Американския морски пехотен корпус генерал James F. Amos се извиняват на Авраам Фоксман, директор на Антиклеветническата лига (Антидифамационната лига –  една от най-силните еврейски лоби групи) за това, че  екип снайперисти в Афганистан е позирал пред знаме със символа на SS (виж видеото)

През 2014 г. актьорът Гари Олдман, притиснат от Антидифамационната лига (Anti-Defamation League) и други еврейски организации, също трябваше да се извинява за изказването му в защита на Мел Гибсън и Алек Болдуин, които са подложени на тормоз заради това, че казват истината за евреите в САЩ.

През януари 2014 г. американскията бизнесмен Thom Perkins се извинява по телевизията и със специално писмо до АДЛ (Антидифамационната лига) за това, че сравнява отношението към най-богатия процент американци с това към евреите в Третия райх, разтълкувано като проява на антисемитизъм?!

На нобеловият лауреат Дезмънд Туту, борец срещу апартейда в ЮАР, му е забранено да изнесе лекция в „University of St Thomas“ в Минесота, защото критикувал израелската окупация на Ивицата Газа, за което е обявен за „антисемит”. Очевидно нито Нобеловата награда за мир, нито наградата Алберт Швайцер за хуманност, нито фактът, че архиепископ Туту е един от най-силните гласове за социална справедливост по света не са достатъчни и той бива обвинен в „антисемитизъм” за критиките му към Израел. През 2011 г. 27 членове на Американската психиатрична асоциация бойкотират годишната среща на групата в Хонолулу, Хаваи, протестирайки срещу избора на Tуту като говорител, тъй като се противопоставяли на изявлението му, че ционизмът има „много много паралели с расизма”, на неговото твърдение, че Израел е държава на апартейда и на призива му за академичен и културен бойкот на Израел, определяйки изявленията му като „силно антисемитски”.

Дезмънд Туту

Дезмънд Туту

Заради изказвания в подкрепа на палестинската кауза през 1978, американската актриса Ванеса Редгрейв е наречена „пропалестинска нацистка” от еврейската крайно дясна организация Jewish Defense League, членове на която изгарят нейни изображения по време на наградите Оскар и демонстрират против нея докато трае церемонията на Академията.

Има силни индикации, че произраелският активизъм в колежите и университетите излиза извън простото застъпничество и преминава към открито сплашване. Едно от най-силните обвинения идва от бившия президент Джими Картър, който се оплаква от големи трудности при получаването на достъп до редица университети, където да бъде обсъдена новата му книга „Palestine: Peace Not Apartheid”.

През октомври 2007 г. около  300 учени (чийто брой в момента е над 650) под името „Ad Hoc Committee to Defend the University” (Специален Комитет за защита на университетите)  излиза с декларация, призоваваща за академична свобода от политически натиск, по-специално свобода от групи, представящи се като защитници на Израел. Оказва се, че еврейски студентски лидери от Columbia University, New York University, и Queens College получават до 1000 долара на година от произраелската организация StandWithUs, за да представят Израел в положителна светлина (очевидно Израел има нужда от такова гримиране).

В американски университети биват забранени организациите и изказванията в подкрепа на палестинците.

Щатът Калифорния прие през 2012 г. спорна резолюция (HR 35), която приравнява критиките срещу израелската политика с антисемитизма и която призовава университетите на енергични мерки срещу критиките към Израел.

AIPAC (American Israel Public Affairs Committee – Американско-израелски комитет по обществени въпроси; еврейска организация, ориентирана силно произраелски) постоянно увеличава разходите по програмите за управление на университетските дейности. Лобито се опитва да контролира това, което пишат и преподават професорите. През 2002 г. се прави интернет сайт, на който се публикуват досиета на заподозрени академици, а студентите се насърчават да съобщават за коментари и поведение, които могат да бъдат окачествени като антиизраелски. Лобито води борба срещу някои професори и срещу университетите, които са ги взели на работа. Колумбийският университет, в който работи палестинският учен Едуард Саид, е постоянен обект на прицел на произраелските групировки. Бившият декан на факултета Джонатан Кол казва: „Човек може да е сигурен, че всякакво публично изявление в подкрепа на палестинския народ, направено от изтъкнатия литературен критик Едуард Саид, ще предизвика стотици имейли, писма и журналистически писания, искащи от нас да осъдим Саид, да му наложим наказание или да го изгоним”.

Най-важната стъпка на лобито в тази сфера може би е неотдавнашното искане от Конгреса да приеме проектозакон за мониторинг на казаното от университетските преподаватели във връзка с Израел.

Особено силно е влиянието на еврейското лоби в медиите.

През 2010 г. CNN уволни водещия на едно от дневните си предавания Рик Санчес с обвинения в „антисемитизъм”, заради това, че нарекъл комика от еврейски произход Джон Стюарт „тесногръд“.

Главният редактор на новините в радио WYPR-FM Sunni Khalid е бил уволнен от обществената радио станция през 2012 г., след повече от девет години работа, заради критики срещу Израел, публикувани във Фейсбук.

Срещу бившият президент Джими Картър бе подаден иск за най-малко 5 млн. долара за това, че си е позволил да представи Израел в неблагоприятна светлина в своята книга „Palestine: Peace Not Apartheid”. „Група от читатели” завежда дело за колективен иск срещу Картър и Simon & Schuster (издателска компания), през февруари 2011 г., заявявайки, че нито едно физическо лице не е направило повече от бившия президент Джими Картър, за да оклевети Израел и да оспори правото му да съществува.

Джими Картър

Джими Картър

Stephen Zunes е американски учен, занимаващ се с външната политика на САЩ и специално с Близкия изток, който също страда заради антиизраелските си критики. В своята публикация „Защо САЩ подкрепя Израел”, той казва следното:

„Популярните и консервативните еврейски организации са мобилизирали значителни ресурси за лобиране, финансови средства от еврейските общности и граждански натиск върху новинарските медии и други форуми на публичния дискурс в подкрепа на израелското правителство. Въпреки че ролята на произраелско лоби често силно се преувеличава… неговата роля е била важна… за създаването на климат на сплашване сред тези, които искат по-умерена американска политика, включително и нарастващ брой на прогресивни евреи”.

На друго място Stephen Zunes казва, че еврейските организации са „създали климат на сплашване срещу много хора, които говорят за мир и човешки права, или които подкрепят палестинското право на самоопределение”.

Ученият признава, че „в резултат на моята опозиция срещу подкрепата на САЩ за политиката на израелското правителство на окупация, колонизация и репресии, мои изказвания са съзнателно цитирани погрешно, аз съм подлаган на злословия и клевети и лъжливи обвинения, че съм „анти-семит” и „подкрепям тероризма”, моите деца са тормозени, а администрацията на моя университет е бомбардирана от обаждания да бъда уволнен”.

И накрая: през двадесетте години на 20 век прочутият индустриалец Хенри Форд издава книгата „Интернационалните евреи: най-наболелият световен проблем”, в която се разглежда еврейското влияние върху обществения живот в САЩ – медии, театър, кино, политика, музика, хазарт, икономика и т.н. Всички еврейски организации в САЩ веднага начеват широкомащабна кампания. Журналистът от еврейски произход Хърман Бърнстейн, заедно със своя помощник на име Шапиро (също евреин), завеждат съдебен процес срещу Хенри Форд. Те настояват магнатът да се отрече от своите убеждения. На този етап обаче еврейските структури не успяват да уплашат индустриалеца. Делото е прекратено. Но още на следващата година най-богатите банкери финансират клеветнически писания, а по същото време еврейските организации обявяват истинска война на Хенри Форд и започват серия от заплахи и нападения срещу него. Най-могъщите банкери (евреи) устройват бойкот и блокада на предприятията с марката “Форд”. Собственикът им търпи огромни загуби. Организират и покушение срещу личността му, при което по някаква случайност Форд оцелява. Същата вечер той получава анонимна бележка, в която го предупреждават, че следващият атентат ще бъде успешен. Тогава един от най-могъщите мъже на планетата капитулира. Той спира разпространението на книгата. Евреи и техни съмишленици влизали в книжарниците, изкупували и унищожавали всички бройки, които успявали да докопат. През 1927 г. Хенри Форд се извинява в публично писмо.

Хенри Форд

Хенри Форд

Примерите са много и са показателни за силата на израелското лоби и еврейската пропаганда, които задушават свободата на мнение и изкривяват представата на американската общественост за оределени събития и явления. Чрез преднамерени враждебни кампании те принуждават своите критици да оттеглят критиките и обвиненията си и дори да се извиняват за това, че казват истината. Това със сигурност действа възпиращо на много хора, които виждат сериозните проблеми, свързани с еврейското влияние върху всички сфери на обществения живот, но не смеят да ги споделят под страх от натиск, клевети и отстраняване от обществена дейност и прекратяване на кариерното развитие.

В подкрепа на това идва изказването на Джордж Сорос, който самият е евреин: „аз вярвам, че… отношението към еврейската общност е повлияно от успеха на произраелско лоби в потискане на различните гледни точки”.

Израелското лоби, представлявано от многобройни и особено активни еврейски организации, несъмнено съществува, но истинска дискусия относно неговото влияние върху американския външно и вътрешнополитически курс никога не се състои, именно поради силата на това лоби и поради нежеланието му да се разкриват истинските му размери и власт.

Бивш говорител на израелското консулство в Ню Йорк признава, че в резултат от мощното и агресивно лобиране в медиите: „… голяма част от автоцензурата продължава. Журналисти, редактори и политици ще си помислят два пъти, преди да критикуват Израел, след като знаят, че ще получат хиляди гневни обаждания в рамките на няколко часа. Еврейското лоби е добро в организирането на натиск”.

Равин Alexander Schindler, бивш председател на Presidents’ Conference (пълното название е The Conference of Presidents of Major American Jewish Organizations; еврейска организация, която се състои от 51 национални еврейски организации и е създадена, за да действа в общ фронт спрямо изпълнителната власт), заявява пред израелско списание: „Организацията (Presidents’ Conference) и нейните членове са инструменти на официалната израелска правителствена политика. Тя разглежда като наша задача да получи насоки от правителствените кръгове (на Израел – В.К.) и да направим най-доброто, без значение как то ще се отрази на еврейската общност”.

През август 2007 John Mearsheimer, професор по политически науки в Университета в Чикаго, и Stephen Walt, професор по международни отношения в Kennedy School към Харвардския университет, публикуват книгата „Израелското лоби и американската външна политика” (The Israel Lobby and U.S. Foreign Policy; виж видео; част от книгата на български и на руски). Статията предизвиква истинско цунами в американската преса, не само защото разглежда с факти и документи една внимателно избягвана тема, но и защото отприщва натрупаните „политически коректни” скрупули към държавата Израел и нейната роля в САЩ.

Това важно изследване стига до заключение, че американската външна политика се доминира и движи от ционистки групи, упражняващи натиск над нея. В резултат на това САЩ поставя интересите на Израел преди своите национални интереси, без да има никакво стратегическо, морално или принципно оправдание за това. Това положение представлява причина за излагане сигурността на Америка на опасност, причина за влошаването на отношенията на Америка с арабския и ислямския свят, както и причина за въвличане на Америка в унищожителната война с Ирак.

Посочва се, че американските средства за информация отказват да публикуват този материал, който заедно със своите автори е изложен на тотална критика и осъждане. Те са обвинени в откровени лъжи, изопачаване на фактите, оправдаване на нацистки речи и, разбира се, в антисемитизъм и ислямизъм. Такава е съдбата на всеки опит за дискутиране на влиянието на израелското лоби върху американската външна политика. Сферата на заплахите в идеологическата сфера се разширява и обхваща и университетите, и всеки, който дръзне да критикува или да се противопостави на политиката на Израел, бива заплашван по най-отвратителен начин.

След шума, който се вдига във връзка с тази статия, Стивън Уолт, декан на факултета по политология в Харвардския университет, подава оставка, която влиза в сила от първи юли. Едновременно с това, ръководството на университета бърза да отрече всякаква връзка с това изследване и заявява, че върху Уолт не е упражнен натиск за освобождаване от поста му.

Подаването на оставката обаче идва само няколко дни след разграничаването на Харвардския университет от изследването. Харвардският университет се превръща в арена на война между преподавателите, поддържащи ционисткото лоби и онези, които са против него, особено защото в изследването се заключава, че американската подкрепа на ционистката политика в Близкия изток излага върховните национални интереси на САЩ на опасност и от американската администрация се иска да прекрати подкрепата си за експанзионистичната и агресивна ционистка политика против палестинския народ.

Авторите започват статията си така:

„За последните няколко десетки години, и специално след Шестдневната война в 1967, основно внимание в Близко-източната политика на САЩ заемаха отношенията им с Израел. Комбинацията от неоспорима помощ за Израел и свързаните с нея усилия за разпространението на „демокрация” в целия район възпламени арабското обществено мнение и Исляма и заплаши не само сигурността на Съединените щати, но и сигурността на останалия свят. Това положение няма подобно в Американската политическа история. Защо Съединените щати бяха готови да пренебрегнат собствената си сигурност и тази на много от своите съюзници  и да изкарат на преден план интересите на друга държава? Човек би си помислил, че близостта между двете страни беше базирана на взаимни стратегически интереси или неизбежни морални причини, но нито една от тях не обяснява невероятното ниво на материална и дипломатическа подкрепа от страна на Съединените щати. Всъщност усилията на политиката на САЩ  в района се определят почти изцяло от вътрешно-политически среди и специално от дейността на Израелското лоби. Други групи със специални интереси също са успявали да използват външната политика, но нито едно друго лоби не е успяло да я отклони толкова далече от националния интерес, докато в същото време е убеждавало американците, че интересите на САЩ и тези на другата страна – в този случай Израел – са идентични”.

Авторите акцентират върху факта, че ядро на израелското лоби в САЩ са американските евреи, които „ежедневно полагат значителни усилия, за да накарат американската външна политика да реализира интересите на Израел, надхвърлящи обикновеното гласуване за кандидати (американци), подкрепящи Израел, и включващи писането на речите, събирането на парични дарения и поддържането на организации, подкрепящи Израел”.

Изследването отбелязва засилване на чувствителността на членовете на израелското лоби към критиката или упражняването на какъвто и да е натиск над Израел от страна на които и да са членове на американското общество – политици, бизнесмени, финансисти, артисти, обикновени граждани, та дори и американски евреи.

Методите на лобито са следните: за да осигури американската подкрепа за Израел, израелското лоби следва две стратегии. Първата от тях намира израз в оказването на натиск над Конгреса и правителството, а втората – в поддържане на положителния образ на Израел пред обществото посредством затвърждаването на митовете за него и пропаганда по актуални проблеми в негова полза, с цел осуетяване на критиката и достигането й до политическата трибуна.

Ключът към ефективността на израелското лоби в САЩ се крие в неговото влияние над Конгреса, където Израел се ползва с имунитет срещу критиката, макар че обикновено Конгресът не се колебае смело да дебатира други деликатни проблеми. „Американските евреи са събрали впечатляващ брой организации за влияние върху американската външна политика, между които  AIPAC е най-мощната и най-известната (American Israel Public Affairs Committee). В 1997 списание «Форчън» поиска от конгреса да класира най-известните лобита във Вашингтон. AIPAC беше на второ място след Американската асоциация на пенсионерите”.

„Лобито използва две основни стратегии. Първо, използва голямото си влияние във Вашингтон чрез натиск върху конгреса и изпълнителната власт. Каквито и да са личните възгледи на един законодател или политик, лобито опитва да го убеди, че подкрепата му за Израел е най-умния път. Второ, полага усилия в обществения живот Израел да бъде представен в положителна светлина като се повтарят митовете за неговото основаване и чрез популяризиране на неговата политика в обществени дебати. Целта е да се предотврати достигането на критични коментари до политическата трибуна. Контролът над дебатите е изключително важен за гарантирането на поддръжка от САЩ, тъй като откровени дискусии за отношенията между САЩ и Израел могат да накарат американците да предпочетат различна политическа линия.

Ключова роля в ефективността на лобито е влиянието му в Конгреса, където Израел е фактически недосегаем за критика. Това само по себе си е невероятно, тъй като конгресът рядко избягва проблеми. Когато става дума за Израел обаче, критиците замлъкват. Една причина е, че някои важни конгресмени са християнски ционисти, като Дик Арни например, който през септември 2002 заяви: «Моята най-важна задача в международната политика е да защитавам Израел». В действителност, най-важната задача на конгресмена би трябвало да е защитата на Америка. Има и еврейски сенатори и конгресмени, които работят за да гарантират поддръжката на американската външна политика към интересите на Израел”.

Obama at AIPAC

„AIPAC обаче е в основата на влиянието на лобито в конгреса. Успехът му се дължи на способността му да възнаграждава законодатели и кандидати за конгреса, които подкрепят неговите цели, както и да наказва ония, които се проитвопоставят. Парите са изключително важни в американските избори (както ни показа скандала с лобиста Джак Абрамов – евреин, и неговите тъмни сделки), а AIPAC прави възможно неговите приятели да получават финансова подкрепа от многото про-израелски комитети за политическа дейност. Всеки, на който се гледа като на враждебен към каузата на Израел, може да бъде сигурен, че AIPAC  ще насочи изборните си дарения към неговите политически опоненти. Освен това AIPAC  организира и кампании с писма и насърчава вестниците да утвърждават про-израелските кандидати.

Няма съмнение относно ефикасността на тия тактики. Ето един пример: в изборите от 1984 г. AIPAC допринесе сенаторът от Илинойс Чарлс Пърси да загуби, тъй като според една важна личност от лобито „е показал нечувствителност и дори враждебност към нашите проблеми”. Томас Дайн, тогавашния лидер на AIPAC,  обясни какво е станало: „Всички американски евреи от единия край на Америка до другия се обединиха да махнат Пърси. Така американските политици, тези които заемат обществени позиции сега и тези, които се стремят към тях, разбраха за какво става дума (т.е. че няма да има милост към който и да било, ако не подкрепя израелската политика – В.К.)”. Влиянието на AIPAC в Капитолия е още по-голямо. Според Дъглас Блумфилд, бивш служител на AIPAC, нормално членове на конгреса и личния състав се обръщат първо към AIPAC  когато имат нужда от информация, преди да се обърнат към конгресната библиотека, конгресния център за изследвания, към личния състав или към административни специалисти. И нещо по-важно, той отбелязва, че „към  AIPAC  се обръщат често за писане на речи, законодателна работа, тактически съвети, оценки за дейността, набиране на спонсори и гласуване във военната сфера”.

„Казано с две думи, AIPAC, фактически агент на чуждо правителство, държи конгреса за гушата, резултата от което е, че американската външна политика там не се дискутира, макар че тая политика има важни последствия за целия свят. С други думи, една от трите основни власти е твърдо отдадена в поддръжка на Израел. Както отбеляза Ърнест Холингс, бивш сенатор-демократ, „тук не можеш да имаш друга израелска политика, освен тая на AIPAC”. Или както Ариел Шарон каза веднъж пред американска публика, „когато някой ме пита как може да помогне на Израел, аз им казвам: помогнете на AIPAC”.

„Отчасти благодарение на еврейските гласове по време на президентските избори, лобито упражнява също голямо влияние върху изпълнителната власт. Макар че те съставляват по-малко от три процента от населението, евреите помагат с голяма финансова помощ към изборните кампании и на двамата кандидати. Според вестник „Вашингтон пост”, кандидатът на Демократичната партия зависи почти 60 процента от парите на еврейските гласоподаватели.

Важни организации в лобито са поели в свои ръце критиците на Израел да не получават важни назначения във връзка с външната политика. Джими Картър искаше да назначи Джордж Бол за държавен секретар, но знаеше, че Бол се отнасяше критично към Израел и че лобито ще се противопостави на назначението. По този начин всеки начинаещ политик е подтикван да стане открит поддръжник на Израел, поради което открита критика на израелската политика почти не съществува във външнополитическия елит.

Когато Хауард Дийн отправи призив към САЩ да имат „по-балансирана роля” в арабско-израелския конфликт, сенаторът Джозеф Либерман го обвини, че продава Израел (като че ли Израел е част от Съединените щати – В.К.) и заяви, че изявлението му е „безотговорно”. Буквално всички висши демократи подписаха писмо, критикувайки Дийн, а вестник «Чикаго Джуйш Стар» обяви, че «анонимни е-мейли са задръстили компютрите на еврейските лидери, предупреждавайки – без много факти – че Дийн би бил лош за Израел”.

„Разбира се, лобито не иска открит дебат, понеже това може да накара американците да преразгледат помощта, която предоставят. Съответно, про-израелските организации работят усилено, за да влияят на институциите, които оформят общественото мнение.

Възгледите на лобито са отразени в по-голямата си част  от пресата. «Дебатът между анализаторите на Средния Изток – казва журналистът Ерик Алтерман – е доминиран от хора, които не могат да си представят Израел да бъде критикуван». Той изброява 61 журналисти, поддържащи Израел безапелационно и абсолютно. В замяна на това той изброява само петима, които постоянно критикуват действията на  Израел и одобряват арабските позиции. От време на време вестниците публикуват и мненията на поканени журналисти с предизвикателства към израелската политика, но общия баланс клони определено към другата страна. Трудно е да си представим който и да е важен информационен източник в САЩ, който да публикува нещо такова”.

„За да обезкуражи критичните репортажи лобито организира кампании с писане на писма, демонстрации и бойкоти на информационни издания, чието съдържание счита за антиизраелско. Един от шефовете на СNN например казва, че понякога получава по 6,000 е-мейла за един ден, оплакващи се от дадена статия. През май 2003 про-израелският Комитет за Точни репортажи от Средния Изток в Америка (CAMERA) организира демонстрации в 33 града пред радиостанциите  на Националното Обществено Радио. „

„За да обезкуражи критичните репортажи лобито организира кампании с писане на писма, демонстрации и бойкоти на информационни издания, чието съдържание счита за антиизраелско. Един от шефовете на СNN например казва, че понякога получава по 6,000 е-мейла за един ден, оплакващи се от дадена статия. През май 2003 про-израелският Комитет за Точни репортажи от Средния Изток в Америка (CAMERA) организира демонстрации в 33 града пред радиостанциите  на Националното Обществено Радио. Освен това се опита да убеди дарителите да не подпомагат радиото докато репортажите му не станат по-приятелски към Израел. Бостънската радиостанция на същото радио например загуби повече от един милион долара като резултат от тия усилия. Националното Обществено Радио беше подложено и на натиск от приятелите на Израел в конгреса, които поискаха да се направи ревизия на новините от Средния Изток, както и повече контрол”.

„Най-големи трудности за лобито се оказа подтискането на дебати в университетите. В 1990-те когато започна мирния процес в Осло към Израел имаше само лека критика, но тя се разрастна с провала на Осло и възкачването на власт на Шарон, за да стане наистина силна когато израелската армия окупира отново Западния бряг през пролетта на 2002 и използва огромни сили да потуши втората интифада.

Лобито моментално се задвижи «да си върне университетите». Появиха се нови групи, като например Кервана на Демокрацията, които докараха израелски говорители  в американските университети. Установени групи, като Еврейския Съвет за Обществени дела, също се присъединиха, а нова група на име Израелската Университетска Коалиция беше образувана за да координира всички останали, които  се стремяха да пробутват Израел. AIPAC  утрои финансирането си на програми, които да наблюдават развитията в университетите и да обучават млади активисти, «които да увеличат броя на студентите, заинтересовани… в про-израелските усилия».

Лобито наблюдава също и какво професорите пишат и преподават. През септември 2002 Мартин Крамер и Даниел Пайпс, двама горещи привърженици на Израел, установиха нов сайт с името «Университетски наблюдател» (Campus watch), които публикуваха досиета на подозрителни преподаватели и окуражаваха студентите да донасят за държане или забележки, считани за враждебни на Израел. Този явен опит за черен списък и сплашване на академици предизвика остра реакция и Пайпс и Крамер махнаха досиетата, но сайта продължава да кани студенти да донасят за „анти-израелска” дейност”.

Israel controls US politics

„Класическа илюстрация на усилията за контрол над академиците стана към края на 2004, когато Дейвид Проджект изфабрикува филм, в който се твърдеше, че преподавателите от факултета за изучаване на Средния Изток са антисемити и че унижават еврейски студенти, които защитават Израел. Университетът Колумбия беще оплют, но комитетът, който беше назначен да разследва случая, обяви, че самите академици са били мишена за открита кампания на унижение.

Може би най-тревожният аспект във всички тия случаи е усилието на еврейските групи да оказват натиск върху конгреса за създаването на механизми за контрол върху това какво професорите говорят. Ако те успеят, обвинените в анти-израелски уклон университети няма да получават федерални субсидии. Усилията им досега не са успели, но те са показател за важността, която тия групи поставят върху контрол на дебатите.

Известен брой еврейски филантропи създадоха напоследък  програми за изследване на Израел (отгоре на вече съществуващите 130 програми със същата цел, само и само да увеличат броя привържениците на Израел в университетите”.

„През май 2003 Университетът в Ню Йорк обяви създаването на Центъра Тауб за израелски изследвания; подобни програми бяха създадени и в Бъркли, Брандис и Емъри. Академичната администрация подчертава тяхната педагогична стойност, но истината е, че те са създадени да рекламират Израел. Фред Лафър, ръководителят на фондацията «Тауб», заявява недвусмислено, че неговата фондация подкрепя финансово центъра в Ню Йоркския университет, за да се проитвопостави на «арабската гледна точка», която той счита че доминира в университета.

Никоя дискусия върху дейността на лобито не би била пълна, ако не разгледа едно от най-силните й оръжия – обвинението в антисемитизъм. Всеки който критикува Израел или твърди, че про-израелски групи имат голямо влияние върху политиката на САЩ в Средния Изток (влияние, което радва  AIPAC) със сигурност може да бъде наречен антисемит. И наистина, всеки, който дори само твърди, че има израелско лоби, рискува да бъде определен като такъв, макар че самата израелска преса пише за «израелското лоби» в Америка. С други думи, първо лобито се хвали с влиянието си, а след това напада всеки, който му обръща внимание. Това е много ефективна тактика: никой не би искал да бъде обвинен в антисемитизъм”.

Bernard Gwertzman (американски жерналист от еврейски произход) признава директно огромното влияние на еврейското лоби в САЩ:
„Аз не мисля, че наистина има някакво съмнение, че Израел разполага с най-ефективното, най-влиятелното вътрешно лоби в тази страна.  Администрацията на Рейгън, например, никога не направи какъвто и да е ход в Близкия изток, без да се консултира с Американско-израелския комитет по обществени въпроси, главното произраелско лоби, и много сенатори и конгресмени редовно се обръщаха към тази група за насоки по въпросите на Близкия изток”.

Израелското лоби е толкова могъщо, недосегаемо и всеобхватно, че си позволява да напада и дискредитира дори и евреи, несъгласни с действията на Израел, обвинявайки ги в… „антисемитизъм”. Един такъв пример е Норман Финкелщайн, американски евреин, политолог и писател. Финкелщайн е автор на книгата „Индустрията холокост”, която представлява обвинителен акт срещу онези евреи, които използват холокоста за извличане на печалби, за оказване на натиск върху определени лица и държави, за идеологически цели и за отклоняване на вниманието от истинските проблеми и престъпления на Израел. Заради острите си критики спрямо израелските престъпления срещу палестинците, Финкелщайн е наречен от Антидифамационната лига „вманиачен антиционист”, изпълнен с „разяждаща омраза към Израел и ционизма”.  Хулителите му го представят като антисемит, отричащ Холокоста и поддръжник на тероризма. Критичните му изказвания и трудове относно системното нарушаване на човешките права от страна на Израел срещу палестинския народ, и неговите основани на факти критики срещу израелското лоби му спечелват мощни врагове, които се погрижват да бъде уволнен (виж) след безпрецедентна атака и упорит широкообхватен натиск над академичната свобода от отделни евреи и различни еврейски организации. Особено усърден в тази клеветническа кампания е Алън Дершовиц, американски евреин, адвокат и преподавател, яростен застъпник за Израел. За мотивите на г-н Дершовиц ясно говори факта, че през 2010 г. става лауреат на израелската премия на името на Менахем Бегин „за систематично отстояване интересите на държавата Израел и противопоставяне на опитите за делигитимация на еврейската страна в средствата за масова информация и академичните кръгове на Запад”.

Друг американски евреин, сдобил се с етикета „антисемит” заради осъждането на израелския тероризъм в Палестина, е Ноам Чомски. По този повод той казва: „Срамно е, че критиците на израелската политика биват възприемани или като антисемити, или като самомразещи се евреи. Това е гротескно”. И признава, че „сега евреите в САЩ са най-привилегированата и влиятелна част от населението”.

Чомски продължава с разконспирирането на удобната стратегия за дискредитиране на еврейските опоненти и израелски критици чрез обявяването им за антисемити:

„Антисемитизмът вече не е проблем, за щастие. Той се увеличава, но това увеличение е защото привилегированите хора (т.е. евреите – В.К.) искат да се уверят, че имат пълен контрол, а не само 98% контрол. Ето защо антисемитизмът се превръща в проблем. Не заради заплахата от антисемитизма; те искат да се уверят, че няма критичен поглед към политиката на САЩ (и към тях самите) за подкрепата им (за Израел – В.К.) в Близкия изток. По отношение на анти-семитизма, известният израелски държавник Abba Eban посочи, че основната задача на израелската пропаганда… е да стане ясно на света, че няма разлика между антисемитизъм и антиционизъм (ето дословния цитат на израелския политик „Една от главните задачи на всякакъв диалог с езическия свят [т.е. с неевреите] е да се докаже, че между антисемитизъм и антиционизъм няма разлика изобщо” – В.К.). Под антиционизъм е имал предвид критиките срещу настоящите политики на държавата Израел. Така че няма разлика между критиката против политиката на държавата Израел и антисемитизма, защото, ако те могат да затвърдят това, тогава те ще могат да подрежат всички критики, позовавайки се на нацистите (т.е. всеки, който критикува еврейството, е последовател и привърженик на нацизма и преследването на евреите – В.К.) и така ще затворят устата на хората. Ние трябва да имаме предвид това, при разговорите в САЩ за антисемитизма”.

Един от най-фрапиращите примери, доказващи силата на израелското лоби и способността му да въздейства върху политическите назначения, а от там и върху политическите решения на правителството, е случаят с Charles W. Freeman, Jr (американски дипломат, автор и писател). През февруари 2009 г. той е номиниран от директора на Националното разузнаване за председател на Националния съвет по разузнаване (National Intelligence Council – център за средносрочни и дългосрочни стратегии). Но новината за номинацията на Фриймън бива посрещната с остри и мащабни критики от произраелските коментатори и застъпници, заради неговите критични възгледи по отношение на израелската политика. Тогава Фриймън оттегля кандидатурата си за посочения пост със следните основания:

„Аз не вярвам, че Националният разузнавателен съвет може да функционира ефективно докато неговия председател е под постоянна атака от страна на безскрупулни хора със страстна привързаност към възгледите на една политическа фракция в чужда държава (има се предвид дясноцентристката консервативна партия Ликуд, която подкрепя еврейската колонизация на окупираните територии и се стреми да запази Израел като държава само на евреите)”. Той определя тази чужда държава като Израел. Фриймън изказва съмнение, че след скандалната агитация срещу неговото назначаване, администрацията на Обама ще е в състояние да взема самостоятелни решения „за Близкия изток и свързаните с него въпроси”.

„Клеветите срещу мен и лесно проследимите техни имейл следи показват убедително, че е налице мощно лоби, решено да предотврати изразяването на всеки възглед, различен от техния собствен. Тактиката на израелското лоби отвежда до дълбините на безчестието и неприличието и включва унищожаване на личната репутация, селективно неправилно цитиране, умишлено изопачаване на данни, фабрикуване на лъжи, както и пълно незачитане на истината”.

„Целта на това лоби е контрол над политическия процес чрез упражняване на вето върху назначаването на хора, които оспорват проникновеността на неговите възгледи… както и изключването на всякакви и всички възможности за решения от страна на американците и на нашето правителство, различни от тези, които го облагодетелстват”.

Дотук се запознахме с предостатъчен брой примери, които доказват, че всяка критика спрямо Израел или представители на еврейския етнос се отхвърля като „антисемитизъм”, юдофобия или неуважение към евреите като етническа група. При такива условия демократичната свобода на мнението не се разпространява над тези категории (Израел, евреи). Точно това са основните табута на американското, а и на западното общество, които не бива да бъдат прекрачвани под страх от гражданска смърт и остракизъм.

Това са и причините, накарали известните личности от споменатата в началото статия да изтрият коментарите си – изключително мощен, агресивен и враждебен натиск от страна на евреи и еврейски и произраелски организации, каквито в Съединените щати има твърде много и са твърде активни. Това води до автоцензура, която е един от основните симптоми за недемократичността на обществения дискурс, ограничаван в определени рамки; автоцензура, която се изразява в ненарушаването от страх на определени табута. А това не е от полза за свободата на словото…

В заключение можем да кажем, че със сигурност има хора, които не обичат евреите и които могат да бъдат наречени антисемити (а доколко този термин е коректен е друг въпрос), както има такива, които не обичат американците, руснаците, французите, китайците, германците, арабите и т.н. Това е нормално и не представлява престъпление, доколкото не нарушава законите, защото не можем да задължим никого да обича когото и да било. Проблемът е, че твърде много се спекулира с обвинението в „антисемитизъм”,

Ако дадено лице прави изявление, критично спрямо евреите (независимо дали става въпрос за отделен индивид, за организация, за държавата Израел и др. под.), се заключава, че този човек е „антисемит” и изпитва „омраза и предразсъдъци към евреите”. Този критерий е твърдо имплантиран в съзнанието на много евреи и дори неевреи. Но по тази логика следва, че всяка критика, отправена към Съединените щати или към някой американец, е предизвикана от антиамериканска омраза, което е нелепо. Очевидно е, че концепцията за антисемитизма, в нейната толкова разпространена и недодялана форма, не се основава на рационални аргументи, а се използва като оръжие за подтискане на критичните гласове.

В действителност, Първата поправка към Конституцията на САЩ гарантира – сред другите форми на свободата на словото – правото на гражданите да проучват и да критикуват публично различните социални и политически сили, които влияят върху съдбата на нацията. Всеки фактор – било то група, институция, набор от културни ценности и т.н. – който оказва влияние на социалната система, законите, историческото развитие и политиката, трябва да е обект на обществена критика от страна на гражданите в една демократична страна, освободен от ограничения (освен законово предвидените). Табуизирането на критиките към евреите кара хората да се чувстват виновни за това, че мислят критично за политическата и социална мощ на еврейството, нещо, което в едно нормално демократично общество е не само право, но и задължение.

Обвинението в антисемитизъм от страна на евреите е мощно оръжие, което се използва за възпиране на техните критици. В исторически смисъл то е подобно на обвинението в ерес през средновековието или обвинението в антисъветска агитация и пропаганда, използвана от комунистическата партия в Съветския съюз. Във всички тези случаи узурпиралите властта предприемат подобни репресивни мерки, за да тероризират критиците, които смятат за заплаха. Чрез асоциирането на критиките към властимащите с нещо зло и негативно те сплашват опонентите си и защитават своята власт от рационална критика. Ако еврейските културни ценности, вярвания, обичаи и други подобни оказват влиятелние върху събития, процеси и тенденции, които засягат обществото като цяло, то е право на гражданите да подложат същите тези еврейски ценности, убеждения или културни характеристики, които засягат обществото, на разумна критика.

Но днес това са само пожелания и бледи сенки от демократичните принципи, които бащите на американската нация бяха заложили в нейния фундамент, който сега е ерозирал застрашително под влияние на чужди на тези принципи, философия и ценности сили, обсебили обаче ключовите функции на това общество.

Тук ще завърша, повтарйки проницателната мисъл на Волтер, според който „за да разберете кой ви управлява, просто научете кого нямате право да критикувате”. В случая със САЩ отговорът е пределно ясен!


Автор: Виктор Кордон, 2014
Източник